0
672

Антистатик 2014: авторски почерци

a-Secret Radio-programata copy

В седмото си издание Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик показа зрялост, последователност, смели и сериозни избори.

Тази година между 7 и 13 април в София се проведе седмото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик. Трябва веднага да отбележим, че фестивалът демонстрира много зрялост, структурираност, последователност, смели и сериозни избори, налага вкус и разбиране за съвременен танц и пърформанс от гледната точка на професионализма. Фестивалът има няколко свои грижи, които неизменно следва през годините – да показва авторски почерци на артисти, които са много лични и своеобразни; да образова професионалната общност и неспециализираната аудитория чрез уъркшопи, лекции, разговори с публиката; да поддържа дебата за състоянието на съвременния танц и пърформанс у нас във всички негови аспекти.

В рамките на една седмица бяха показани 10 представления, от чието качество можем спокойно да обобщим, че 2014 беше силна година за фестивала. Тя стартира с пърформанса „Тайно радио”, концепция на Стефан Щерев и LIGNA, Германия, който се случи двукратно в мол „България”. Немската компания LIGNA се занимава с изследвания на потенциала на свободно и инцидентно възникнали групи от хора да интерферират системи и структури, да разстройват плавната видимост и да изявяват някакви техни дисхармонии или да пренастройват фокуса за тяхното възприемане. Тези практики носят не само естетически, но също така политически и идеологически смисли. Инсталацията „Тайно радио” представляваше перформативна интервенция в пространството на мола, в която участниците бяха въвлечени в игра на дебнене, преследване, изучаване на динамиката и структурата на ситуацията, за да присъстват в нея съзнателно, проактивно, но същевременно и контролирано по всички правила на шпионажа, практикувани от тайните служби. Дали не беше едно актуално упражнение за нашата действителност?

a-What they are instead of-programata copy

Представлението на  Джаред Градингер и Ангела Шубот (и двамата артисти работят в Берлин) „Вместо какво са те?” демонстрира мощно физическо присъствие на телата, които в учестено ритмично дишане преминават през сложна хореография на заедност/взаимност/скаченост, за да изследват преминаването и обитаването на едно паралелно пространство на извънразумното. Поредиците от движения, които са много прецизно хореографирани в структури на повторение и редуциране не целят достигане до драматургична или идейна кулминация, по-скоро до насищане на физическото поле с кинетична енергия, която в един момент се превръща в друг вид енергия, наричана от  артистите магична. Двете тела влизат във всевъзможни взаимодействия, които поставят материалната рамка на представлението. Отвъд нея интензивното дишане отвежда случването в една метареалност, която е физически валидна за артистите, а зрителите са оставени на своето досещане за нейното съществуване. Плътното взаимодействие между телата така е хореографирано, че създава приплъзване и двойнственост в кода на четене. Близостта изглежда и едновременно не е интимна, внушава усещане за плътска връзка, но в същото време играе върху постоянното изместване, ненапасване на видимост и същност. В това противоречиво пространство на застъпване и заместване на реалности – пространство на „вместо” – се случва цялото представление.

a-heteronomous male-programata copy

Изключително интересен бе спектакълът на австрийския хореограф и изпълнител Михаел Турински „Хетерономен, от мъжки пол”. Артистът избира да ползва понятието „хетерономен” заради двойното му значение: 1. субект, подчинен на чужда воля, неавтономен, в което Турински привижда ситуацията на всеки изпълнител, вкаран в някаква хореографска прескрипция и 2. организъм, който се различава в начина си на развитие или оформяне, което пък отговаря на  неговата лична реалност на тяло, различно по структура и начин на функциониране.

Това физическо своеобразие му дава цял нов спектър от движения и хореографски стратегии, непостижими за нормалното тяло. В соловото си изпълнение Михаел Турински поставя (буквално и символно) няколко много важни и вдъхновяващи въпроса: дали близостта на инвалидното тяло до пода може да бъде артикулирана като критика на фалоцентричната вертиканост на „нормалното” тяло; по какъв начин невписването на тялото с увреждания в общата перформативна инструкция може да бъде ползвано като ресурс за критическа хореографска практика и т.н. Силно теоретично информирано представление, което през философска и кинетична перспектива, осмисля различните движенчески и смислови потенциали на тялото, което изпада от обичайните закони на биологията и хореографията.

a-Untitled 4-programata copy

Белгийската изпълнителка Кристин де Смедт дълги години работи в легендарната белгийска компания Les Ballets C de la B с хореографа Ален Плател. Тя участва в проекти на най-големите имена от световната сцена на съвременния танц. В рамките на „Антистатик” 2014 Кристин де Смедт представи своите 3 хореографски портрета на Естер Саламон, Джонатан Бъроуз  и Ксавие льо Роа. Те са част от представлението „Без заглавие 4. 4 хореографски портрета”, в него има и портрет на Ален Плател, но той не бе част от спектакъла в София. Портретите са изградени на базата на интервюта, взети от Де Смедт от хореографите, с които я свързват не само лично познанство, но и съвместна работа. Авторката се вълнува от актуалните смисли на понятието „личност”, „лично”, „частно” и техните взаимоотношения с творческия акт – процеса и продукта. До каква степен личността на автора присъства в произведението, какво представлява тази личност, дали има някаква предзададена есенциалност, която се разкрива в произведението; дали е динамичен конструкт на социалните й интеракции, като всеки творчески процес е подобно социално взаимодействие, в което личността/авторът бива редефиниран отново и отново; дали „лично” означава само интимно или генетично, или има и политически ангажименти? Кристин де Смедт има функцията да бъде автор на други автори, която тя реализира не като интерпретира или като репрезентира основни характеристики на обектите на своите портрети. Тя като че ли перформира личностите, ползвайки материала от интервютата като ноти. Тя превежда този материал на сцената през специфична движенческа лексика, вдъхновена от индивидуалността и хореографските стратегии на съответния автор. Подходът й избягва модуса на репрезентация на видимостта (външни и разпознаваеми белези на човека или творчеството му), по-скоро смесва режими на въплъщаване и отстраняване от представяния образ, на тотално вживяване и дистанциран коментар към образа. Портретите на Кристин де Смедт обсъждат не само идеята за личността и личното – какво ги конституира и в каква степен то дефинира работата, социалното и артистично присъствие на хореографите( и дали и доколко това са две различни неща?) – но и идеята за авторството.  Още повече през метапозицията да бъдеш автор на „представянето” на авторски почерци. Представлението е изключително интересен перформативен и изследователски опит в съвремието, което е особено чувствително към индивидуалността/личността. Акцентът вече не е продуктът/произведението като израз на личността на автора, не е и произведението като самостоен и изолиран от своя автор свят. Творческият акт е самата личност на неговия автор в сбора си от временни, ситуационни интеракции с частен и политически харакрет. Т.е. творчеството е акт, в който личността перформира, не в смисъл „се представя”, а в смисъл „се конструира тук и сега”. В този смисъл режимът на творене и режимът на живеене се припокриват. И може да се каже Кристин се Смедт е избрала (интуитивно?) много адекватна стратегия за авторстване – да перформира/конструира временно себе си, вдъхновена от четирите личностни/авторски почерци. И четирите портретни първообраза са автори с много интензивно човешко и хореографско присъствие. В портрета „Жена с диамант” Естер Саламон,  която винаги има много силни политически, социални и граждански позиции, е „изиграна” през пламенна реч против диамантите – емблема на колониализма,  човешката експлоатация и празната суета на богатия западен човек. В „Синът на свещеник” Джонатан Бъроуз „разказва” за своето детство, за заниманията си с танц, за разбиранията си за хореография и движение през движенчески и езикови елементи, които най-добре изразяват усешанията на авторката към неговия портрет. Ксавие льо Роа буквално „застава” пред публиката в ролята си на водещ своите прословути разговори с публиката след спектакъл.  Кристин де Смедт има сложната задача да води разговор със зрителите в рамките на своя собствен спектакъл от името на Ксавие льо Роа, без да анонсира тази условност, което създава обърквания в аудиторията, част от нея не е схванала ситуацията на „театър в театъра” и адресира своите въпроси към самата де Смедт, която пък постоянно „напомня” за рамката, като отговаря на въпросите, ползвайки единствено материла от интервюто си с френския хореограф. Един наистина много интересен експеримент с границите на разбиранията за индивидуалност, репрезентация, авторство, реалност и фикционалност.

Българското участие във фестивала беше рамкирано в модула „Три3ависим”, който представлява проект на Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства към САБ и Културна фондация А25 за подкрепа на проекти в областта на съвременния танц и пърформанс, като трите най-добри биват финансирани. Изданието от тази година селектира проектите „anti-GONE – it’s me” на Галина Борисова и Джина Шербанеску, „Big Gun”, идея и визия Мартин Пенев, хореография и изпълнение Станислав Генадиев, „Идентичност”, авторски проект на Ирина Голева, изпълнение на Ирина Голева, Огнян Голев и Христина Белева (гъдулка). И трите представления са все още в работен процес. „anti-GONE – it’s me” е солов спектакъл на Галина Борисова, в който тя се занимава с основанията на трагедията, а именно непримиримия сблъсък между личностното и политическото и как те отекват днес. Хореографката е тръгнала в много интересна и различна за досегашния й опит посока – към изобилното слово, на което партнират деликатни, прости движения, като цялата конструкция бива разклащана от внезапни интервенции на кристализирала ирония и гротеска, латентно тегнещи в работата на Борисова.

a-big gun_foto - Marica Kolcheva copy
„Big Gun”, снимка М. Колчева

Big Gun е танцова пародия, в която се канибализира образът на боеца/войника – герой, вдъхновение и култ, символ на силата, волята, мощта и властта, подхранвани от разнообразните му изображения и превъплъщения в електронните игри. Апликирането върху класически тренираното тяло на изпълнителя на нелепи, на моменти дори просташки действия, заедно с мустачките и гигантското мултифункционално оръжие, което има всевъзможни предназначения – от стрелба до съхраняване на фасове, създават пародийния ефект.

a-Identity_3 copy
„Идентичност”

„Идентичност” играе (буквално и метафорично) с фолклорните основания на българския идентитет, усилено подхранвани и от културните политики на държавата, която привижда традицията като най-ценния и консенсусен материал за поддържане на национален интегритет. Дали наистина „косми” и „пояс” ни описват все така изчерпателно? Ирина и Огнян Голеви танцуват народни танци под съпровода на гъдулка, като от време на време синкопират ритъма с неочаквано сблъскване или изненадващо разголване, които разстройват благоприличието и спокойствието на идентичността, обезопасена в сигурната и социално благовидна традиция.

Интересно изследване и смешно представление е немският проект на Ива Свещарова и Роуз Беерман „Покажи ми как”. Двете изпълнителки концептуално се занимават с истерията в съвременното общество да бъдеш забелязан и харесан, да бъдеш видян като индивидуалност, като парадоксът идва, когато основният механизъм за това се оказват унифицирането, самозаличаването в някаква обща тенденция, мода, в поведенческа стратегия. Като например свръхсексуалното присъствие, което наистина привлича вниманието, но дали точно към индивида? В трескавото търсене на механизми да изпъкнеш, да се извисиш, да се покажеш се изпада в имитация на популярни стратегии за „успешност”, разпознати като такива от много хора. Всъщност модата сама по себе си носи този парадокс – да искаш да си видим, готин, отличим, като начинът за това е да си спасен и разпознат в обща вълна на споделени артикули, ценности, поведения, изгледи. Представлението ползва свръхтеатрализация, ирония и гротеска, които кулминират до разюздана карнавалност на сцената, за да коментира съвременните реалности  на show off/show me how.

 

Снимката на главната страница: „anti-GONE – it’s me” на Галина Борисова, фотограф: М. Колчева