0
924

Антология. Босна и Херцеговина

Новият брой на списание „Панорама” представя съвременната литература в Босна и Херцеговина – художествена проза, поезия, есеистика. Публикуваме уводните думи на Рада Шарланджиева, есе на Миле Стоич и стихотворения от Желко Иванович.

Няколко уводни думи

kora_BiH.inddТози брой на сп. „Панорама”, представящ съвременната литература в Босна и Херцеговина, със сигурност няма официален, още по-малко официозен характер, със сигурност не е представителна антология, със сигурност не обхваща всички значими имена на словото в тази страна и със сигурност не е заключен между бордюрите на политическата коректност. Екипът, който го осъществи, съзнателно бягаше от всякакви подобни категории и формули. Но също така със сигурност всеки един от писателите и поетите, включени тук, ще присъства в която и да било авторитетна енциклопедия на босненско-херцеговинската книжовност, ако някой се наеме да съставя такава.

Всички текстове в броя са избор на преводачите, следствие от техните литературни търсения и от щастливи случайности, от международни литературни събития и от професионални пътувания, от последователно издирвани и от подарени книги с посвещения. Накратко, идеята за броя и осъществяването му са продукт на една жива литературна свързаност, продължение на онова, което сме научили от предишните поколения сърбохърватисти у нас. И разбира се, на собствените ни литературни вкусове. Единственият принцип, на който се опирахме в нашия подбор, беше всеки текст да е получил подкрепата на всеки един от преводачите в броя.

Има два важни според нас момента от процеса на изработването. И двата намират свои отговори, понякога разнопосочни, в някои от включените текстове. В нашето общуване с българската аудитория отдавна сме установили, че тези моменти предизвикват подчертан интерес и доста полемики, кога любителски, кога предизвикателни, кога по-сериозни.

Убедени, че родината на всеки пишещ е езикът, на който пише, и с дълбоко уважение към тази неприкосновена за всяко човешко същество територия, двойно по-деликатна при авторите, бяхме решили да „изобразим” нагледно проблема с езиковите наименования, без да вземаме отношение, независимо че като преводачи сме напълно наясно с езиковедския и с граматическия фундамент на темата, както и с нейната политическа употреба. Тоест, напълно неезиковедски и напълно неполитически бяхме решили да изпишем, че сме направили преводи от езика, както го назовава всеки от авторите. Отговорите на нашия въпрос от какъв език превеждаме ни изненадаха: около една трета от авторите ясно и категорично определиха, че ние превеждаме от босненски или от хърватски, или от сръбски. Друга трета автори продължително избягваха да назоват какъв е техният език. Накрая с очевидно нежелание и само от колегиалност към нас си избраха по един от трите официални варианта. (Босненци често наричат езика си „нашия език”. Така както онова едно и също кафе, наричано в съседни страни турско, гръцко или сръбско, в Босна е „наше кафе”, та и чужденците, гостуващи в страната, бързо-бързо се научават да си поръчват „наше кафе”.) Последната трета от авторите даде следните отговори: сръбско/босненски/хърватски, босненско-хърватски, хърватско-сръбски, сърбохърватски. В обмена на мисли чрез кореспонденция се мярна с уговорки и южнославянски. За да не се отклоняваме от литературната същност на броя в посока към нерешимите засега пристрастия от всякакъв вид, предпочетохме да прескочим названията на езиците. В едно свое неотдавнашно интервю Миле Стоич описва горчивия парадокс на ситуацията така: „Живеем във време, в което националната принадлежност е станала критерий за всичко…, поставя се на първо място…., затваря ни в микросветове…. И докъде се докарахме – най-великият сръбски писател по националност е хърватин, най-великият хърватски писател е писал на сръбски език, а най-великият босненско-херцеговински писател мразел Босна… Това се напълно безумни работи, Андрич никога няма да се вмести в прокрустовото ложе на националните идеологии, защото по националност Андрич е гений… Литературата не влиза в ничия рамка. Тя винаги се стреми към високото и широкото и чупи всички рамки и граници. Поетът принадлежи само на поезията си…”

Този брой представя преобладаващо автори, които са преживели последната война в Босна, едни като зрели и активни личности, други като оцеляващи юноши и деца. Личните истории на всички са разтърсващи. В бележките към текстовете в броя са щрихирани съвсем малко и само публично известни биографични елементи. Днес в Босна страшните истории не се разказват на глас, а чужденецът, колкото и да е съпричастен, не смее да пита. Лично преживяното не се изнася в общественото пространство и отказът от задоволяване на интереса към биографичното е пълен. Но духовните биографии на авторите, нееднозначните истини за добро и зло в преживения апокалипсис и нравствената сложност на всеки личен избор са сублимирани в едно мощно трагическо самосъзнание за целия европейски ХХ век, в едно зашеметяващо самовъзпитание на чувствата и в една от най-виталните литератури днес. Съхранила освен това способността да се изумява от красотата и ценността на живота в „рая на този ад”.

От двадесет и тримата автори, включени в броя, осем вече са превеждани у нас и познати на българските читатели. Останалите се представят за първи път.

Рада Шарланджиева

сп. „Панорама“, година XXXVI, гл. редактор Емануил А. Видински, отг. редактор на броя Рада Шарланджиева, художник Яна Левиева, преводачи: Жела Георгиева, Русанка Ляпова, Христо Попов, Рада Шарланджиева, Александър Шурбанов. 

МИЛЕ СТОИЧ

panorama.indd

Миле Стоич е добре известен на българските читатели. Стихосбирката му „Небесен пансион”, превод на Христо Попов и издадена от „Панорама”през 2011 г., бе отбелязана от българските критици като едно от най-значимите преводни заглавия на годината, а тиражът й се изчерпа за месец. Гостуването на Стоич у нас заедно с Фадила Нура Хавер и Фарук Шехич, стана едно от големите събития на литературната 2011-а.

Миле Стоич (роден 1955) е сред най-ярките гласове в босненско-херцеговинската литература. Пише на хърватски език. Поет, есеист, публицист, журналист, той е завършил славистика в университета на Сараево. Стоич е един от петимата херцеговински интелектуалци (сред тях е и Миленко Йергович), подписали при избухването на последната война в Босна отвореното писмо до тогавашния президент на Хърватия Франьо Туджман, в което го обвиняват, че е отговорен за политическото заличаване на БиХ. Анатемосан от тогавашната хърватска власт, заплашен в своята страна с разправа над него и семейството му от „смесена” етническа принадлежност, Стоич успява да емигрира. Следват повече от десет години емигрантски живот, преподавателска дейност в университета на Виена, престои в Германия. През 2005 г. се завръща в Сараево, където днес живее и работи. В момента е главен редактор на културната програма на Радио БиХ.

Миле Стоич е автор на повече от 30 книги с поезия и есеистика. Сборникът Кафене „Носталгия” – очерци за изобилието и оскъдицата 2001 – 2007, откъдето са взети текстовете по-долу, представлява авторов подбор на материали от рубрика в легендарния сплитски седмичник Ферал Трибюн, която писателят води повече от десет години. Обратно на очакваното от жанра колонка (злободневен миг от времето) и на обявената в заглавието носталгия (подразбираща сладка меланхолия по миналото) текстовете в тази книга разкриват свързаностите между история, преживяно и ценности, между малкото място и големия свят, между култура и духовна сила през окото, съвестта и стоическото упование на поета, че дори в Геената огнена песента и човечността са възможни. А виждането му за посоките, които избираме, предупреждаващо безпокои.

РШ

Превод Рада Шарланджиева

Ноктюрно за родния край

Пътувам с влака от Сараево за Мостар – по линията, която в годините на моето студентство и на предвоенния ми живот съм изминавал хиляди пъти, по трасето, което окончателно ми отреди да напусна родния край. Знаех всеки камък по този път. А всички мои завръщания бяха само повторение на една и съща илюзия. На скута ми лежи книгата „Бездомни есета” от Ласло Вегел, от чието начало си преписвам следното мъдро изречение: „Родният край винаги е безразличен, ти обаче не си разбрал нищо за света, ако смяташ, че там, откъдето веднъж си си тръгнал, един ден можеш да се върнеш.” Въпреки това ме омайва трополенето на късата, окадена от сажди композиция по тези релси, обрасли от десетилетие, както всички други мои пътища, в буренак и драки, дето отново ме отвеждат в посока юг.

Кратката отсечка за миг ми заприличва на нишката на Ариадна, защото ще ме изтегли от опасния лабиринт на света към спасението и свободата. Но още в следващия момент мислите ме връщат към моя спор с родния край, водя го в себе си, откакто се помня, а кулминира в зрелите ми години, когато в нашите глави настана вавилонската бъркотия. Над обработените лозя и тютюневите ниви надвиснаха тъмни облаци. Цялата ми храна за из път, понесена от родния край, се състоеше от чистите картини, които ревниво пазех из мръсните булеварди и сутерените на света, а ето сега те изплуват като развалини през замъгления прозорец на моя влак.

На гара Хаджичи в купето влизат двама души с рибарски ботуши и с тежки зелени раници, от които стърчат сгъваеми въдици, и без да попитат ги наместват на багажната решетка над главата ми. Говорят за предстоящите избори. „Честно да ти кажа на миналите избори бях решил да гласувам за социалдемократите, но когато попълвах бюлетината, сърцето ми огради СДА[1].” „Зарежи ги, казва другият, всички крадат и колкото повече крадат, толкова по-скъпа става на сърцето им Босна.” В коридора пред купето две тийнейджърки пушат– едната е със слушалки от уокман на ушите, затова говорят много високо, направо се надвикват.

„Замина преди три месеца и ми обеща, че ще ми изпрати работна виза, но оттогава ни звук, ни стон от него.” „Е, драга моя, всички са еднакви, докато те мами, с мед те храни.” Тази стара поговорка ми напомни за предупреждението, което преди много време сам си бях отправил: не допускай да те подведат. Нашата социалистическа приказка не беше толкова лоша, но беше лъжовна, тя бе циклично заблуждаване, дервишки танц в кръг. Без да те е интересувала сериозно идеологическата плява, утопията за равенството ти допадаше, понеже в нея имаше място и за по-слабите. Ти беше на тяхна страна, защото тогава беше силен.

Влакът се плъзга през Иван планина и преминава въображаемата граница, където Средиземноморието опира в континента. Херцеговина си остава твоята биологическа родина, макар отдавна да се отроди от нея, сроди се с Босна в часа, в който започна нейната голгота, а днес и тя е далечна за теб. На въпрос за родното място Андрич някога отговорил, че всеки човек има нещастието да се е родил някъде. Geburtsort Nirgendwo[2]. Винаги си вървял по странични пътеки, без да знаеш, че гледките са ти били забулвани, а твоите разбирания – наивни. Не предусети клането, което щеше да те отврати до повръщане от знака на собствената ти национална принадлежност. „Билети, моля”, появява се кондукторът, чието добродушно като тиква лице познаваш от цяла вечност и сега ти прилича на войник от някаква твоя армия, изгубила всичките си битки.

„Кога пристигаме в Мостар?”, питам просто за да установя контакт, както е прието, и подавам кафеникавото билетче с форма на плочица от домино, а той вади от джоба си разписанието и дълго търси графата, сякаш по нашата линия преминават безброй влакове, а не само един на ден. Това също е рефлекс от едно друго време, когато на всеки час тук отгърмяваха локомотиви към далечните градове на света.

Минаваш покрай Грабовица, където в последната война бяха избити няколко хърватски села. Отваряш прозореца и планински въздух с тамян от иглолистна гора разгъделичква ноздрите ти – довчера тук се стелеше миризма на изгоряло и те блъскаше смрад на човешки трупове. Твоят град е окръжен от гробове, от „бахчите шарени, в които покълват най-разкошните семена”, пееше майка ти. Тук, в Грабовица, бяха избити хървати, деца и старци, само защото някъде другаде други хървати бяха убивали. Ти писа срещу убийствата, бунтува се, мислеше си, че твоите думи ще смилят поне мъничко закоравелите сърца. Вдига с перото си високи вълни към Венеция: създаде си само врагове, а нови приятели не намери.

Остана сам, малко учуден, болезнено присвил очи. Днес си местен патриот без родина (преписано заглавие от книгата на Вегел) и осъзнаваш – политическите системи, идеологиите, властта, престолите и господствата се сменят, но хората се делят само на две групи, нанасящи и понасящи удари.

Зеленените лозя на Бело поле са пропъстрени с черни пепелища и червени, наскоро поставени покриви. Ти си играл в тези лозя като малък, ослушвал си се в летния здрач за пъшкането на любовниците между лозите. Като момче ти се гадеше от свойската грубост на този свят, неговата примитивност извикваше у тебе срам. Докато влакът забавя ход, за да влезе в Мостар, си припомняш криптоезика на младостта, далечините, които те мамеха със своята тайнственост. Гледаш новоиздигнатите минарета и камбанарии, тромави и грозни предизвикателства към Бога. „А ти мечтаеше за малка черква без изповедание, която да прогони страха ти.” Слизаш на мостарския перон като чужденец, стъпващ за пръв път на непознато място. Не вярваш вече в нищо, въпреки че една илюзия, дори за кратък миг, добре ще ти се отрази. В моя роден край тополите шептят и месечина свети пълна, гукат ми от Цим[3] гугутките на Хамза[4]. Как се получи в тази земя насред Европа мен да ме наричат Хамза?

Вятърът роши побелялата ти оредяла коса, докато ти боязливо пристъпваш по родния калдъръм, сякаш е минно поле. Пред теб млада жена се навежда, пристяга връзките на обувките си и сякаш с това спонтанно еротично движение ти отправя несъзнателно послание, че също както яркото септемврийско слънце, светът тепърва се ражда и човек още може да се радва в рая на този ад! Че все пак не всичко е „провалено, прегазено и пропито”, както би казал Кърлежа. Но теб те мъчи друга мъка – искаш да отпиеш глътка от водите на река Радоболя, да уловиш облака над Вележ планина, отново да събереш всички скъпи лица и ръцете ти да прегърнат тази развалина, в която по властващата логика на нещата и ти си убивал.

22 септември, 2002

 

ЖЕЛКО ИВАНКОВИЧ

panorama.inddе роден през 1954 г. във Вареш, Босна и Херцеговина, е хърватски и босненско-херцеговински поет, белетрист, литературен критик, преводач и публицист. Завършва Францисканската класическа гимназия във Високо, висше образование – в Сараево и Нови Сад. Автор е на повече от четирийсет книги, сред които стихосбирките Нещо от това, което е, 1978, Надбягването на охлювите, 1982, Време без глаголи, 1986, Разрушаване на картината, 1990, Изгубеният роден край, 1995, Търсене на родния край, 1997, Разкош, студена луна, 2002, Дневник на меланхолията, 2008, Сенките, все по-дълги, 2012, Съблазънта на езика, 2015, сборниците с разкази Нови разкази за любовта и смъртта, 2001, Варешки разкази, 2003, В зеленото такси, 2015, пътеписният дневник Ходене по ръба на световете, 2015. Иванкович е редактор в периодични издания, съставител на поредици книги от световната, хърватската и босненско-херцеговинската литература. Носител е на награди за поезия, проза и радио драма, превеждан е на близо двайсет европейски езика.

Сред множеството тематични линии в творчеството на Желко Иванкович една доминира. Родният край като общ тематичен знаменател на няколко книги на Иванкович профилира автора като писател на родния край, в който са семейството, заветът на дедите, чудото на езика, дъждът над Биоково. Упоритото търсене на родния край развива специфичен израз на родолюбието на Иванкович, което въпреки всичко не приема очевидното поражение. Тъкмо тази вътрешна непоносимост на загубата прави обичта и болката да вървят заедно. В поезията на Иванкович родният край е потънал в ирационалното тресавище на войната. Поетът се превръща в истински Пазител на родния край. Защото той поетично обитава родния край. Обитава и когато родния край вече го няма. Ерго: можете да убиете родния край като роден край. Но не можете да убиете родния край в поета. Можете преди това да убиете и поета. Но и тогава не сте убили всичко. След поета остава поезията. И родният край в нея.

ХП

Превод: Христо Попов

Краят на любовта

Казват, че войната е започнала в неделя,

а аз сега не мога да си спомня

подробностите. Помня само ранния

облачен следобед, когато самолет

в бръснещ полет проби

вагиналната стена на онова, което днес

наричаме заличено минало.

Момичето в леглото ми

каза – краят на света,

а беше толкова божествено.

Като оставим настрана

неизбежната патетика – каква е

истината? Тя си мислеше, че това

е върхът на любовта, а аз…

че това, за съжаление, е краят.

Нощ в подземието

Говорехме за поезия

а срещу града стреляха бивши поети

Говорехме за смъртта

а нощта сияеше в живописни багри

Говорехме за Бог

а вън се водеше безбожна война

За жените не говорехме

жените ни бяха с нас.

Христос тръгва на война

Плачеща Богородица

седи на ръба на тротоара

край нея бързо преминава Христос

няма време за сълзи

тръгнал е на война

с разкопчана риза

космати гърди и с

фигура на мъж в

най-хубавите си години

по стръмната улица пред нея

се търкаля празна

кутия от кока-кола

по хълмовете наоколо проблясват

докоснати от слънцето цеви

витрините се крият от

редките минувачи

в бързането релсите са забравили

за своите трамваи

само куцо куче смаяно

поглежда плачещата

самотна Богородица.

От къщата ми расте дърво

От къщата ми расте дърво.

От къщата ми без покрив

вече седем години расте дърво.

От къщата ми расте мрак,

расте гъст безконечен мрак.

Мрак, дълъг седем години,

седем библейски години.

От къщата ми расте дърво.

В короната на крехкото дърво

се е заселил леден вятър,

заселил се е ужасът от

последната молитва на мама.

В короната на крехкото дърво

заселило се е очакване, зелено

като тревата на нейния гроб.

А нас ни няма. Няма ни.

Тъй както къщата ни я няма.

Седем години, седем дълги

библейски години.

 

Литературна мрежа „Традуки”, Националният център за книгата при НДК и Съюзът на преводачите в България ще представят на 24 май от 15 ч. в клуб „Перото” новия брой на списание „Панорама”. В разговора ще участват Хана Стоич, Светлозар Желев и Митко Новков, както и преводачите на броя. 


[1] SDA – Партия на демократичното действие – ислямски ориентирана консервативна народна партия, основана през 1990 г. в Сараево с първи председател Алия Изетбегович. Това е първата национална партия на бошняци след забраната през 1945 година на многопартийността. По време на последната война в БиХ партията отстоява бошняшката кауза; днес е най-влиятелната партия на бошняци в страната. Плахите опити отвътре партията да разчупи своята религиозно-етническа рамка, за да се отвори политически, засега не са довели до видими промени. – Б. прев.

[2] (Нем.) Родно място Никъде. – Б. прев.

[3] Малко селище в общината на Мостар. В неговата падина растат най-хубвите лозя на Херцеговина и се произвеждат превъзходни вина. – Б.прев.

[4] Хамза Хумо (1895-1970) – мостарски поет, писател и журналист. Лирик. Автор на голям брой стихосбирки, сборници с разкази и на няколко романа. – Б.прев.