Начало Книги Изборът Антология на класическата мексиканска проза
Изборът

Антология на класическата мексиканска проза

съст. Николай Тодоров
25.08.2022
1688
Фермин Ревуелтас (1901–1935), детайл от Alegoría a la Virgen de Guadalupe

Мексиканската литература оформя своя съвременен облик между 20-те и 40-те години на ХХ век. Нейната самостоятелна история обаче започва още преди обявяването на независимостта на страната през 1821 г.

Антологията, издадена от „Изток-Запад“, в превод и съставителство на Николай Тодоров, е първи опит за последователно и пълноценно представяне на зараждането и развитието на мексиканската проза през ХХ век. В своите просвещенски дирения мексиканските автори повеждат читателите си по пътя на осъзнаване на младата нация. Духът на позитивизма се изправя срещу едно традиционно и дълбоко религиозно съзнание и вътрешното преобразяване ще трябва да мине през модерното възприятие за заобикалящия ни свят. Читателите ще се запознаят с „бащата“ на латиноамериканската литература, автора на „първия роман на Новия свят“, Хосе Хоакин Фернандес де Лисарди. Редом с бележити фигури като Игнасио Алтамирано се появят забравени майстори на перото като Анхел де Кампо. Генерал Висенте Рива Паласио започва да пише своите разкази само десетина години преди вездесъщия Мануел Гутиерес Нахера, но в естетическо отношение тяхното творческо наследство ще се открие пред погледа като два бряга на една и съща река – разделени, но и неизменно свързани. Прозренията на западния свят отчетливо нахлуват в Мексико с творбите на малко познатия днес Ефрен Реболедо, но историческата динамика ги отхвърля, като не пощадява дори нововъведенията на широко известни творци като Амадо Нерво. В крайна сметка търсенията на пълноценен израз на мексиканската идентичност, разпокъсвана през своя „първи век“ от войни и диктатури, стават мост към по-единен свят, завещавайки ни история, която може едновременно да развеселява и да натъжава, но неизменно носи безценни послания.

Антология на класическата мексиканска проза, превод от испански, подбор и бележки Николай Тодоров, издателство „Изток-Запад“, 2022 г.

Рафаел Делгадо (1853–1914)

Лицето на Рафаел Делгадо, неизменното му намигване, лукавата и подигравателна усмивка не издават сина на заможен консервативен род. Той израства в Орисаба (град, който понякога нарича „младоженка“ заради белите му мъгли или направо прекръщава на „Плувиосиля“, ще рече „дъждовничка“) и въпреки че живее известно време в столицата, материалните нужди принуждават цялото семейство да се върне там.

Още като дете Делгадо посвещава дълги часове на класическите книги, събрани в богатата библиотека на неговия чичо, отец Хосе Мария Саинс Ероса. Впоследствие заема различни чиновнически позиции, докато учи, и сътрудничи на консервативните вестници „Ел Тиемпо“ и „Ел Паис“. След 1901 г. се посвещава главно на преподавателска дейност в града на своето детство.

Като писател първоначално мечтае да постигне успех в поезията, а после – в драматургията. Стиховете му получават признанието дори на най-изтъкнатия модернист в страната, Мануел Гутиерес Нахера, но неговият успех в крайна сметка идва с два романа: „Чучулигата“ (1890) и „Анхелина“ (1893). Благодарение на първия от тях Делгадо става член на Мексиканската езикова академия, а вторият му спечелва неугасващата обич на читателите и почитта на модернистите около списанията „Ревиста Асул“ (1894–1896) и „Ревиста Модерна“ (1898–1903), които през следващите години популяризират неговата кратка проза.

УТРЕНЯ

На г-н х презвитера дон Хуан Мария де ла Бандера

Камбаната на базиликата удари три пъти; в малката стаичка непосредствено до нея „кукувицата“ или отецът ректор също удари три пъти, сякаш повтаряйки часа; малко след това мрънкащото и немощно махало в спалнята додаде своето металическо хъркане и подир тихия звън на камбанки пророни: дзън, дзън, дзън!

Бледото пламъче на свещта мяташе искри, люшкаше се, почти гаснеше. Агонизираше. От време на време сякаш искаше да изчерпи и сетните силици, които му оставаха – гореше по младежки, изтъняваше, аха да изгасне, но после пак се надигаше в плашещи синкави просветвания, които сякаш сгъстяваха сенките на осветените предмети – главно един величествен шкаф с чекмеджета – и им придаваха чудноват и плашещ вид.

Еднакви мебели, легла, симетрично разположени в редица покрай стените – самите те хладни и голи; неопределено лунно сияние, което с усилие се промъква през прозорците – всичко това придаваше на спалното помещение стъписващата скръб на болничните стаи.

Когато свещта се възземаше, забелязвах от своята постеля голямото изображение на Мадоната от Гуадалупе, закрилницата на спалнята и на колежа – необичайно закрилящо изображение, много стара картина с посребрена рамка, където бяха изобразени архиепископът Нунес де Аро и каноникът Беле-и-Сиснерос.

Тринайсетте ми другари спяха без всякакви задръжки; бедните хористи, немирните „зайци“ от Славната и острокуполна катедрала „Света Мария от Гуадалупе“ – изтощени от работа, натоварени ежедневно да помагат в две или три служби, да припяват през каноничните часове, да съпровождат тук или там – катедралата, изворчето, хълмчето или хвърчилцата; също така да учат молитвени стихове и да преговарят уроци по граматика, които всяка вечер ни се разясняваха от един много любезен наконтен господин, който от своя страна всеки понеделник ни черпеше с вкусни карамелени бонбони от „Земния рай“. Тъй че всяка нощ, щом отецът заместник-ректор кажеше, момчетата падаха и заспиваха като пънове. Спяха с този несмущаван сън на тринайсетгодишните, който невинността и умората правят още по дълбок и безметежен.

Само аз стоях буден. Сладки спомени от бащиното огнище, съживени предишния ден от едно нежно и прочувствено писмо – като всички писма, които една майка пише на своето отсъстващо дете, – ме държаха насила в мъчително бодърстване.

Далече, нейде много далече, на много левги от големия град, далече от тези безплодни хълмове, осети с кактуси и бодливи буренаци, имаше бистри и звучни извори, разцъфнали поля, гористи склонове… Там бяха и моите приятели от детинство, моята дойка, старите слуги, които се грижеха за мен като за зеницата на окото си, моят дом, родителите, радостта, блаженството… Колежът – аскетичен на вид, с високи почернели стени, тесен двор; без извори, без цветя, без дървета; куполите – притиснати едни о други, и четирите кули на базиликата – все еднакви, все на едно и също място, – затискаха душата ми като надгробна плоча…

Кой не би пожелал да се излети оттам като волна птичка, за да мигрира заедно с лястовичките, които обитаваха стародавните камбанарии и към края на септември, някъде около Деня на свети Михаил, потегляха на ята към Леванта, към дома на моите родители!

В моите облачни дни… всички мои дни бяха облачни; в моите скърби на мечтателно и меланхолично дете; в моите нескончаеми часове на сурова безутешност… този живот в твърде монотонен и неумолим труд за жизнерадостните деца. Този живот, нещо средно между монашески и ученически, за мен беше отчайващ, потискащ, ужасен. Този живот, все един и същ, нарушаван само от изпитите, от сезонните празници, Богоявление и нашия празник, Деня на светите младенци, в който, начумерени до сериозност, бяхме „радост за окото“ – някой „заек“ даваше тон за псалмите и дирижираше хора, а друг – изпяваше имената и деянията на светците. По време на службата трети държеше под своята разцъфтяла сребърна палка Лариос, Моран, Вале и даже самия отец Кабалеро. Нещо повече: този ден можеше да се засмееш на псалмисти и хористи, които – не без мърморения и мръщения – трябваше да носят свещниците и да почистват кандилата.

На драго сърце бих сменил живота си с този на просяк, ако ми позволяха да се върна в своята обител, сред своите плодородни поля и преливащи от радост планини, в дома на родителите ми.

Сега, когато се връщам към онези времена, усещам, че ги обичам и въздишам по тях. Но тогава дните ми се струваха мрачни; месеците, до един – зимни; годините се редяха една подир друга – все едни и същи, сиви, отегчителни, опустошени. Вярвах, че на целия свят няма по-злочесто същество от мен… Какви несрети само! Не познаваха такива дори мъчениците, за чиито изтезания всяка вечер ни разправяше нашият календар „Християнска година“!

Моите другари спяха спокойни, честити. Ще се случи да ги посетят приятели, роднини, родители; не им липсваха майчините милувки. Аз бях единственият, който преживяваше там като в земя на заточение и нямах други радостни дни освен тези, в които получавах от добрите си родители по някое писмо, пълно със свети и милостиви съвети. Нямах наблизо нито роднини, нито приятели!

Колко сладко спяха моите другари! Струва ми се, че чувам как хъркат Алберто Гарай и малкият Галардо, един близнак, крехък като от венецианско стъкло, още тогава твърде способен калиграф – можеше да прерисува с чертиците на перо „Сицилиански уплах“ на Рафаел и „Непорочното зачатие“ на Мурильо. Навярно сънуваха някоя сбирка за хапване на тамали[1], обещана им от надзорника или от възпитателя; може би някоя неделна екскурзия до Санта Изабел, Ескалера, Пунта дел Рио; или пък някоя вечерна езда на спокойните магаренца през равнините на арагонския чифлик – преди безплодни и весден лишени от упование.

Едничкият ми блян бе да се върна в своя роден дом. Мисълта ми все кръжеше към коневръза на пощенската станция или се завтичаше по пътя към Рио Фрио, без да се бои от злодеи и войници.

Тъй че най-накрая и тази нощ сънят ме надмогна. Засънувах… Пощенска кола, раззеленени планини, вулкан, любим град… Моя дом! Вече прекрачвах прага, когато чух своето име и… се събудих. Понесъл един свещник, отецът ректор беше до мен и с усмивка ми казваше:
– Малки приятелю… Ставайте!
След малко почти всички момчета бяха будни. Като по магия спалнята се бе оживила – това весело суетене, което се вижда само в колежите, ако някоя колкото важна, толкова и неочаквана случка смути реда. Някои седяха на ръба на леглата, други, обличайки се, вече с настойчиво любопитство се обръщаха към слугата:
– Какво става?
– Нищо.
– Нищо ли! Затова ни будите в такъв час?
– Да, трябва да слезете в църквата… Казаха, че… че идва императорът[2]
– Императорът ли? – запитаха в хор будните, които още не бяха станали. – Как тъй императорът?
– Да.
– Императорът! – възкликваха, сякаш вече виждаха как в спалнята влиза русият пръв херцог, предшестван от бляскави алебардисти и следван от пищен кортеж, всички – с ордени, диаманти и кръстове.
– Да – потвърди слугата. – И императрицата.
– Какви императрици, моля ви се, какви пет парици! – мърмореше някой, докато се разсънваше. – Императрицата в четири сутринта?
– Да, идва на утреня.
– Ама как по това време! Да не е полудяла? Ама че работа, та аз не мога да стана!
Бърборенето и неразборията в спалнята бяха такива, че отецът ректор излезе и с най-строг глас заяви от прага на своята стая:
– Тишина! Само четирима… Останалите – да спят! Два месеца ще моли за прошка онзи, който не се подчини! – после, обръщайки се към мен, добави: – Новите наметки и чисти яки!
Естествено, новите наметки – карминени, от френски памук от Седан, въздлъжки, като на кардинали, дето виждат бял свят само за тържествени служби и класически празници…
Слязохме в Базиликата. Ризницата бе осветена. Отец Мондрагон постилаше върху централния скрин богато украсени покривки. Свещеникът, който трябваше да отслужи литургията, разговаряше при входа на шоколатиера с ректора и канониците Барио и Мело, последният – голям ранобудник и заклет враг на „зайците“. Приказваха живо и разправяха:
– Да, Нейно Величество императрицата заминава за Европа. Става нещо много сериозно… Говори се, че Наполеон иска да оттегли войските…
– Ще мине, ще мине! – повтаряше единият от канониците.
Ние не разбирахме от тези неща. Тласкани от любопитството и стоейки настрана от заплашителните погледи на господин Мело, се втурнахме в храма. Дали не беше нагизден и потънал в светлина? Оказа се сумрачен и празен. Горяха шестте свещи на сребърните аркбутани[3] пред светото изображение, шестте свещи на олтара и шестте големи свещи на презвитерия. Нямаше трон. От страната на евангелието – две кресла и две молитвени скамейки, тапицирани с пурпурно кадифе, със златни ширити и… това беше всичко!

Преди няколко месеца същото място посрещна монарсите с целия блясък на своето величие и достойнство. Цял легион от придворни изпълваше храма; дипломати, политици, грандами, шамбелани, войници от различни националности, съдебни заседатели, пажове и алебардисти окръжаваха върховните управляващи: той – с висулката от Ордена на Златното руно на шията; тя – с покрити от императорската корона слепоочия.
Тогава имаше акламации, музика, приветствия, ентусиазъм, опиянение, обожание… Сега: тишина, неопределеност, самота…
Сумракът на храма потискаше сърцето; нещо злокобно и неотменимо се долавяше в здрача…
Преоблеченият свещеник вече стоеше при портите на ризницата да чака пристигането на владетеля.
От площада се дочуха шумът на коли, повелителни гласове, дрънчене на оръжия. Навремени страничната врата се отвори и група хора влязоха в базиликата. Неколцина останаха близо до решетката; други се изгубиха сред сенките на централния кораб.
Монарсите бяха в пътни костюми. Бавно и величествено се качиха по стълбите на презвитерия и заеха онези места, които сякаш произлизаха от рода на троновете. Двама души, навярно шамбелани, се изправиха зад тях и останаха неподвижни, с кръстосани ръце, подобно на статуи.
Утренята започна.
Служеше имперският капелан.
Изпълнени с любопитство, ние не откъсвахме погледи от внушителната групичка и бдяхме с по-голямо внимание за движенията на монарсите, отколкото за свещените ритуали. Кой ще мисли за виното в бокалите!
Императорът се молеше безмълвно.
Императрицата се молеше на език, непознат за хористите. Молеше се пламенно и звънкият ѝ глас се задавяше от хлипания. На нейното лице под воала искряха сълзите, които се стичаха и отразяваха светлината на близките свещи.
Заминават на пътешествие! – помислих си аз. – Ще минат там, по моите разцъфтели поля, по моите преливащи от радост планини… Ако сега императорът ме запиташе: „Момченце, искаш ли да дойдеш с нас? Ще те отведа в дома на родителите ти“, ще отговоря: „Да.“ А защо не? Защо да не може да ме отведе?
Казват, че кралете могат всичко! Колко са честити, че заминават!

И ако в тези мигове, в които завиждах на монарха, някой ми беше казал, че аз съм по-щастлив от Максимилиан I, щях да му се изсмея и да не му повярвам.

В часа за ставане, когато веселият звън на златните камбанки изпълни стихналия кораб, императрицата, съсредоточена върху нафората, захвана да се моли още по-разпалено и в болезнения тон на нейния глас имаше нещо толкова трогателно, че сърцето се свиваше.

Когато стана време да се доближим и да ѝ подадем да целуне патената с думите pax tecum[4], принцесата промълви нещо на ухото на русия архидук, което го накара тъжно да се усмихне.

След края на месата владетелите продължиха да се молят мълчаливо още няколко минути. Бледата светлина на зората вече се промъкваше през високите прозорци на купола и обагряше в меко розово богато украсените сребърни балюстради.

Монарсите излязоха от храма, където първо бяха дошли с пламенните акламации на един омаян и обнадежден народ – излязоха, за да не се върнат никога вече.

Отново се чуха дрънченето на оръжия, повелителните гласове и шумът на колите. Владетелите се отдалечиха, а „зайците“, които нямаха представа за трагедията, на чието първо действие току-що бяха присъствали, със смях и приказки се отправиха към тъжния си колеж, а отец Де ла Бандера, нашият благочестив ректор, остана при шоколатиера да поговори с канониците.

В името на монарха имперският капелан ни подари по една красива златна монета, на които бе гравиран благородният лик на владетеля и която сияеше като слънцето, вече изкачващо се в небето и заливащо със светлина несравнимата Мексиканска долина. Готвехме се да покажем своите съкровища на другарите си, когато ленивецът, който предпочете да поспи, вместо да види отблизо крал и кралица, насмешливо и тържествено, както винаги, приближи към нас и запита:
– Тези изобщо не искат да проумеят… Не е ли вярно, че императрицата е луда?
И без да чака нашия отговор, той се извърна и гръмко се разсмя.

[1] Вид традиционни мексикански милинки от царевично брашно, които могат да имат най-различен пълнеж.
[2] Максимилиан I Мексикански (1832–1867) – либерално настроен австрийски пръв херцог, който приема мексиканския престол. Максимилиан I възприема себе си като покровител на индианското население, решен е да премахне крепостничество и въпреки недоволството на консервативните прослойки и клира запазва дотогавашните либерални реформи. Държавната хазна не разполага със средства и императорът е принуден сам да покрива своите разходи. Съпругата му Карлота заминава да дири подкрепа от европейските метрополии и папата, но неуспехът на начинанието довежда до нейния емоционален и психически срив. При отказа на Максимилиан І да абдикира и „да изостави народа си по достоен начин“ той е арестуван и разстрелян от Бенито Хуарес въпреки застъпничеството на Виктор Юго, Джузепе Гарибалди и мнозина видни европейски общественици.
[3] Странични крепящи арки.
[4] „Мир вам“ (лат.).

съст. Николай Тодоров
25.08.2022

Свързани статии