0
1025

Капитализъм и демокрация

Връзката между демокрацията и капитализма е много специфична. Тя се е случила успешно в не много страни на света. Логиката на демокрацията и логиката на пазара са две паралелни и автономни логики,  като тъкмо Западът е позволил тяхното особено свързване. В България тази връзка не се случи. Съграждането на пазарната икономика беше белязано от тайни служби, куфарчета с пари и разграбване на собствеността на старата социалистическа държава. Самият дух на капитализма не е просмукал във Веберовия смисъл на думата новите капиталисти.

Политологът Антоний Тодоров пред Портал Култура

Голяма част от политолозите днес твърдят, че политическата криза е структурна, а не конюнктурна, че в глобален контекст е поставена под въпрос въобще демократичната политическа система. Как да отнесем това към случващото се в България?

Случващото се в България не е уникално, то е част от един по-общ световен и европейски процес и тъкмо така можем да го разбираме. Споменахте за криза на демократичната система, но не мисля, че в криза е демократичната система, в криза е капитализмът. Всъщност връзката между демокрацията и капитализма, която съществува в много страни от западния свят, е много специфична. Тя се е случила успешно в не много страни на света. В повечето страни обаче тази връзка, този брак между капитализма и демокрацията, се случва много трудно. В криза според мен е капитализмът, такъв какъвто го наблюдаваме в края на ХХ и началото на ХХI век. Някои негови страни показват възможност да трансформират обществата в нещо абсолютно несъвместимо с демократичния идеал и с демократичните практики. Къде в крайна сметка се взимат големите решения днес в нашия свят? Дали това става в парламентите и правителствата или на корпоративни събрания, които са изцяло извън гражданския контрол. Защо движението „Окупирай Уолстрийт“ тръгна да окупира Уолстрийт, а не протестира, както в края на 60-те години пред Белия дом? Защото властта е другаде и хората започнаха да усещат това. Въпросът е, че тези масови движения могат много лесно да се изродят в движение срещу представителната демокрация, защото дълго време капитализмът и представителната демокрация на западния свят съжителстваха много добре. В момента тази връзка е скъсана и паралелно с новия глобален капитализъм няма една глобална демократична структура. Явно това поражда криза.

А възможна ли е глобална демокрация въобще?

Честно казано, не знам. Ако говорим например за Европа, да, защо не, стига обаче тя да се мисли все по-федерално и все по-малко като Европа на отделни суверенни държави, които се борят помежду си.

Говорите за капитализма и задкулисните решения на корпорациите, дали обаче демокрацията не е застрашена от диктата на общественото мнение?

Това е една стара либерална теза, че само по себе си общественото мнение не е демократично. Аз също смятам така – само по себе си общественото мнение не е демократично, но то би могло да е и демократично. За да бъде демократично обаче са нужни активни и образовани граждани. Когато такива няма, общественото мнение може да бъде изключително авторитарно. Има много подобни примери в историята.

Но да се върнем към властта на корпорациите. Днешните медии са корпорации, те са в голяма степен вплетени в тази логика на корпорациите, в начина, по който се взимат решения. Пиарът измества политиката, а корпоративните решения изместват гражданския дебат. Това не е никак безобидно. В някакъв смисъл това са дефектите на глобализацията. Мисля, че част от гражданските протести са срещу тази форма на глобализация, в която няма яснота как точно се взимат решенията, няма яснота как точно актьорите на общественото мнение го обработват. Хората се оказват лесно податливи, те могат да бъдат измамени и подлъгани, както се случва с много реклами. Политиката се превръща в реклама, в добре организирана корпоративна измама. Много хора си дават сметка за това и то, разбира се, ги плаши и тревожи. Затова и протестират.

Кои са болестите на българската демокрация? Може ли да обясним случващото се у нас само с глобалната криза на капитализма? Този брак между капитализъм и демокрация случи ли се въобще тук?

Основният проблем е, че в България този брак не се случи. Ще се изкажа още по-радикално – той не се е случвал и преди. Този брак не се е случил и в края на ХIХ и началото на ХХ век. Ние продължаваме да даваме за пример модернизаторската политика на Стамболов, но несъмнено управлението му е авторитарно. Да, то подпомага капитализма, да, държавата се модернизира, но в условията на авторитарно управление. След войните изобщо няма такъв брак между демокрацията и капитализма. Просто няма демокрация и капитализмът се развива по свой начин. Всъщност капитализмът и пазарната икономика могат да съществуват изключително добре и в авторитарна среда. Няма никаква желязна логика, която поражда демокрацията от пазарната икономика. Преди около 30 години бях повлиян от една книга на двама унгарски философи, ученици на Дьорд Лукач – Агнеш Хелер и Ференц Фехер. В книгата си „Постмодерната политическа ситуация” те обясняват, че логиката на демокрацията и логиката на пазара са две паралелни, самостоятелни и автономни логики и че тъкмо Западът е позволил тяхното особено свързване.

Но да се върнем към България – у нас  и двете логики са повредени от самото начало на прехода. Съграждането на пазарната икономика и на капитализма беше белязано от тайни служби, куфарчета с пари и разграбване на собствеността на старата социалистическа държава. Тоест самият дух на капитализма не е просмукал във Веберовия смисъл на думата новите капиталисти. По отношение на демокрацията се оказа много бързо, че иначе работещи в други части на света демократични механизми при нас са фасадни. Всеки може да говори, каквото си иска, но без последствия от това. Всеки може да гласува, има многопартийна демокрация, но партиите не са демократични и често са зависими от корпоративни интереси. Така че в крайна сметка механизмът не работи. По отношение на правовата държава цялото законодателство е налице, но то не се спазва. Защо? Етосът на обществото е някак друг.

Мисля, че в основата на всичко е липсата на гражданско образование. Компетентността на българските граждани е поставена под въпрос, тя е неразвита. Тук ще кажа, че и ролята на интелектуалците не беше изпълнена. Те бързо се оттеглиха от активна позиция и отказаха да бъдат активни участници във формирането на общественото мнение и в натиска върху властта. Компетентният гражданин си поставя някакви цели, но и знае как да ги постигне, знае как да работи с другите, как да се самоорганизира, как да оказва натиск върху управлението.

Как пролича тази липса на компетентност по време на последните протести?

Последните протести показаха липсата на гражданска компетентност. От една страна, гражданите натрупаха опит и научиха, че ако напълнят улиците и това продължи достатъчно дълго време, ще има политически последици. От друга страна, пролича липсата на умението да артикулират исканията си, да се самоорганизират достатъчно добре, да излъчат легитимни представители. Всички скандираха: „Оставка“, дори когато правителството беше подало оставка и Народното събрание беше разпуснато. Вярно е, че хората бяха много разнородни, не бива да подценяваме това. Имаше отчаяни хора, които наистина бяха стреснати от това, че няма да могат да си платят сметките и ще им спрат тока, имаше хора, които никога не са плащали сметки, имаше и такива, които се възползват от всеки уличен протест, за да  излязат и да строшат нещо, имаше съзнателни, интелектуални хора, които си представяха, че протестите ще създадат нова политическа динамика. Как да съберем всичко това? Появи се нужда от говорители, от хора, които да изразят протеста, насочен от самото начало срещу политическите партии и институциите. Тези говорители не бяха под ръка. Кой да натрупа опит като говорител на общественото мнение, ако все пак не е работил в партия, не се е борил на избори и не е участвал в митинги и демонстрации?

Твърдите, че това, което не се разбира в България, е, че гражданското общество и гражданската активност не се изразяват толкова в протести и излизане на улицата, колкото в способността на гражданите да се самоорганизират в някакви организации. Къде бяха организациите, показали някаква активност по една или друга тема преди това?

Да излезеш на улицата да протестираш, да влезеш в конфликт с полицията е така да се каже крайна ситуация. Все още сме много далеч от гражданското общество, което постоянно стои някъде там и оказва натиск на институциите. Гражданското общество е организираната частна сфера и тук признавам, че съм грамшианец до мозъка на костите си. Няма как отделният гражданин да оказва натиск върху правителството. Освен, разбира се, в тези крайни случаи, когато ангажира общественото мнение със самозапалване. Това е изключително печален факт.

Добре, но се оказа, че в България 2000 души, които са излезли на улицата, могат да променят всичко.  

Въпросът е така ли си представяме демократичния процес. Разбира се, това не е демократичен процес. Това е процес, при който демократичната форма на протеста се изражда и се превръща в активност на малка и организирана група хора. Наскоро имаше „Луков марш“. Представете си такъв протест на улицата! Той наистина би могъл да промени много неща и всяко правителство може да се окаже парализирано срещу една такава организирана бойна група. Това е една реална опасност за всяка демокрация. Токвил например говори за тиранията на мнозинството и на общественото мнение, давайки за пример Америка преди превръщането й във велика сила. Общественото мнение на мнозинството може да бъде тиранично, но тиранично може да бъде и едно добре организирано малцинство, което е окупирало улицата. Винаги съм казвал, че един парламент не може да работи под уличен натиск. Има ли протест около парламента, той незабавно трябва да прекрати работа. Дали пред парламента има 10 хиляди протестиращи или стотина войници вътре в парламента, резултатът е един и същ – взимане на политически решения под натиск. Всъщност това е част от държавническия етос и то отличава държавниците от популистките лидери. Популистките лидери са склонни да отговорят с „Да“ на всяка организирана тълпа.

Да се върнем към исканията на протестиращите. Те действително бяха доста объркани и разнопосочни – някои от тях откровено недемократични, но други съвсем легитимни, макар и не дотам промислени и добре формулирани. От своя страна елитите реагираха иронично и отхвърлиха голяма част от исканията като смешни, недемократични или невъзможни. Нека влезем в дълбочината на основните искания – мажоритарно гласуване, процедура за отзоваване на депутати, гражданска квота във всички държавни и регулаторни органи…

Множеството, което се появи на улицата, особено първоначалните му говорители, носеше онази компетентност, за която говорихме и заради която много от исканията изглеждаха изключително объркани и не на място – някои наивни, други откровено антидемократични, трети обаче съвършено легитимни. Исканията еволюираха – от сметките за ток до свикване на Велико народно събрание, от нещо конкретно до най-общото искане за радикална смяна на системата. Тази еволюция протече сравнително бързо – за две-три седмици. Основното искане, което кристализира всъщност, бе искането за прозрачност и контрол. Това е така да се каже обобщението на всички искания.

Но нека да разграничим тези искания. Аз казах – в тях има легитимни искания, свързани с гражданския контрол, с прозрачността на управлението, с работата на съдебната система и на държавата изобщо, с това че безобразия не се наказват. Това са абсолютно легитимни антикорупционни искания. Те обаче бяха често изразени по начин, който издава липсата на гражданска компетентност и политическа култура.

Искането за Велико народно събрание се появи много бързо, хората го поискаха, защото смятаха, че трябва да бъде приета нова конституция. Стана ясно обаче, че мнозина от протестиращите, някои от които изгориха конституцията от 1991 г., дори не я бяха чели. Някои с учудване установиха, че това дето го искат, може би е записано вече в конституцията и започнаха да се замислят – значи то по-скоро не се спазва.

Поискаха мажоритарна избирателна система, но малко знаеха за това. Не си спомняха, че през 1990 г. половината кандидати бяха избрани така. Пак израз на липса на гражданска компетентност, но заедно с това в искането има нещо абсолютно легитимно – искаме ние гражданите да избираме, а не партиите. Добре, на тази тема може да се води разговор. Аз мисля, че в това отношение финландската система, която е пропорционална, но със задължителна преференция, е нелоша. Имате бюлетина с имена, от които избирате едно.

С други думи гражданите могат да пренаредят партийната листа.

Абсолютно, при това задължително, а не ако се достигне определен процент. Все едно, може да се води разговор за това, но този разговор не минава непременно през незабавно налагане на мажоритарна система.

Искането за отзоваване на депутати е на пръв поглед антидемократично, защото противоречи на идеята на представителната либерална демокрация, че депутатите представляват всички, а не само онези, които са ги избрали. От друга страна обаче как да се оказва натиск върху избраници, които се занимават с откровени престъпления и забравят за какво са били избрани, може ли да се оказва такъв натиск? Може ли да има процедура, по която някой самозабравил се, избран за определен период от време човек, да бъде отзован, без да има връщане към „императивния мандат“ от времето на комунизма. Това се отнася не само за депутатите, а за всички изборни длъжности – президент, общински съветник, европейски депутат.

Ако приемем, че 240 депутати се избират средно от 4.5 млн. гласа, значи един депутат се избира средно от 20 хиляди гласа. Защо един референдум, който би събрал 50 хиляди гласа, да не може да отзове един депутат, който се е самозабравил? Или 100 хиляди гласа? Може да се спори за границата на валидност. Защо по такива важни въпроси да не може да бъде организиран референдум, който да е задължителен при определени условия? В Латвия, например, с референдум бяха насрочени предсрочни избори. Могат ли и у нас да бъдат насрочени предсрочни избори с референдум? Защо не? Може ли един кмет, който върши безобразия, да бъде отзован с местен референдум? Защо да не може? Законът трябва да се промени така, че иницииран от някаква група граждани референдум да може да доведе до предсрочни избори на кмет, а защо не и на президент. Мисля, че това може да се дискутира. Става дума за форма на граждански натиск върху избраниците, които иначе се смятат за недосегаеми.

Що се отнася до имунитета, трябва да кажа, че депутатите имат имунитет само за това, което говорят в парламента. Те не могат да бъдат преследвани за своите изказвания и мнения. Всеки юрист ще ви каже, че ако един депутат блъсне с колата си някого на улицата, той не би трябвало да има никакъв имунитет за това. Тоест проблемът не е в депутатския имунитет, а в това, че когато депутати вършат престъпления, съдът не ги преследва.

Как може да бъде канализирана енергията на протеста, за да постигнем тази постоянна форма на граждански контрол, за която говорите?

Онова, което липсва в нашата гражданска компетентност, е умението да се самоорганизираме. И пак Токвил – една от главите в неговият труд „Демокрацията в Америка“ от 1835 г. е озаглавена „За любовта на американците към политическата асоциация“. Под това той разбира именно обединението на гражданите и казва, че отделният гражданин няма никакви сили да въздейства на което и да е правителство, дори на най-демократичното. Затова американските граждани толкова обичат да се асоциират, да правят разни сдружения и асоциации, за да могат да оказват натиск колективно. Това Токвил нарича „междинните тела“ на демокрацията.  Умението да общуваш и умението да се сдружаваш не тече в кръвта, то се тренира. Парадоксът е, че едно поколение израснало по времето на комунизма беше принудено да се сдружава казионно, например, в Комсомола. Когато комунизмът изчезна от хоризонта, хората използваха именно стария си опит, но вече за сдружаване в граждански организации. После настъпи тотална апатия и дезинтересираност към такъв тип сдружавания.

Що се отнася обаче до неправителствения сектор в България, той е твърде слаб поради няколко основни причини. Първо, повечето организации се финансират основно с международни проекти и тази зависимост е много силна. Дори когато отделя средства за НПО-сектора, българският бюджет прави това несистематично, а парите се раздават на „свои хора“. Много неправителствени организации са създадени от властта, за да могат да бъдат усвоени такива пари, тоест да бъдат сложени в нечии джобове и похарчени без никакъв ефект върху гражданското общество.

Гражданското общество има нужда от постоянни организации. Самоорганизацията е важна, ние имаме нужда от нея. Може би тя вече се случва по някакъв начин. Ще породи ли това някаква нова динамика? Не знам, но много се надявам да породи.

Какъв парламент да очакваме? Опасенията са, че ще бъде възпроизведен предишния.

Колеги социолози, които в момента правят сондажи, казват, че нямат особено доверие на собствените си резултати, защото гражданите отговарят стандартно или пък си играят с анкетьорите. Мисля, че има нещо парадоксално в това масови протести да свалят от власт едно правителство, а управляващата партия да не бъде засегната от това. Вижте какво стана с БСП през 1997 г. –  през 1994 г. за социалистите гласуваха 2,200 млн. избиратели, а на предсрочните избори през 1997 г. за тях гласуваха 810 хиляди избиратели. Сривът е очевиден и в това има някаква логика. Какво се случва сега? Или инструментите на нашия анализ куцат и ние не разбираме това общество, или наистина са прави колегите социолози да се съмняват в резултатите, които получават. Сещам се обаче за Италия и връщането на Берлускони на бял кон. Това също е учудващо – първо италианците го изпратиха с песни и танци по улиците, сега той се връща. Имам чувството, че от значение е, коя партия слиза от властта. Изглежда, че по своя характер тези популистки партии съществуват и набират подкрепата си по друг начин и това може да се окаже много по-трайно, отколкото си представяме. Може би ни чака дълъг период, в който на терена ще се състезават само популистки стратегии и партии. Виждам две възможности, ако това продължи прекалено дълго. Едното е някаква форма на нов фашизъм или авторитарен популизъм, а другото – нова Френска революция, която не се знае как ще завърши. Такова рухване на доверието в политическата система има, че обществата ще стават все по-неуправляеми. Тази неуправляемост се видя и на нашите протести.

Антоний Тодоров е завършил „Международни отношения” във Висшия икономически институт в София. Кандидат на историческите науки (доктор), Институт за социална история (1988). През 2009 г. защитава дисертация за доктор на политическите науки в Нов български университет. Професор по политология (2012) в Нов български университет. Автор на книгите „Модерната политическа мисъл“ (2001), „Политическият живот в България 1990-2005“ (2005), „Българската политическа култура и гражданско участие“ (2011) и др.