0
2223

Апаши

Седяха на пейката и се припичаха на слънцето. Единият беше със смазан нос, а другият с белег през лицето. Приличаха на хора, които изпълзяват навън единствено като се стъмни. Явно нещо се бяха объркали. Но това като че ли не влияеше на настроението им.

– Тука нямаше ли едно време театър? – попита този с белега.

– Имаше.

По алеята се зададе жена. Видя ги късно, чак когато ги наближи съвсем. И се стъписа. Хвана чантата си с две ръце и продължи вдървено напред. Погледът ѝ беше вперен в далечината, към покривите на отсрещните кооперации.

Онзи с белега скочи и застана на пътя ѝ.

– Прощавайте, вие не бяхте ли актриса? – попита той.

Жената сграбчи чантата пред гърдите си. В очите ѝ се забеляза паника. Той се отмести и я пусна да мине.

– Днес не ти е ден – каза другият, със смачкания нос, който беше останал да седи на пейката. – Само изплаши жената. Довечера ще сънува кошмари.

Белега се стовари пак до него.

– От малък съм си такъв. Кошмарът за жените.

– Все бързаш. Ако я бях заговорил аз, сега щеше да седи между нас и да си чуруликаме.

– Ще мине друга. Ама ти вземи малко да се спретнеш. Среши се. И си избърши трохите от устата.

– Прав си. Имаш ли клечки за зъби?

Белега се позамисли. После извади едно джобно ножче и му го подаде.

– Това ще ти свърши работа.

Един джип се качи от платното на тротоара, прегази го и влезе навътре в тревната площ. По средата ѝ спря. От джипа слезе мъж без врат с обръсната глава, който започна да обикаля около джипа и да говори по телефона си. Вървеше все по-бързо и говореше все по-високо. Белега и Носа го наблюдаваха с интерес. Делеше ги разстояние от двайсет-трийсет метра.

Белега изведнъж се развълнува.

– Знаеш ли кой е този?

– Не – отвърна Носа.

Белега се наведе към него и му каза името на мъжа от джипа. Носа искрено се изненада.

– Че той не ходи ли с охрана?

– Може да ги е пуснал в обедна почивка.

– Аха.

Зениците на Носа ненадейно станаха малки като сечението на бикфордов шнур.

– Какво чакаме тогава? Хайде!

И като скочи рязко от пейката, тръгна към човека с джипа. Белега също скочи и тръгна редом до него. Разкопчаните им якета се ветрееха, докато вървяха. И двамата бяха с еднакви якета, стари, с разпрани тук-таме шевове, от които стърчеше вата. И надписите на гърбовете бяха еднакви. The angels of justice.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРодил съм се на Връбница, през Марта…
Следваща статияПетър Дочев. Отгласи от десетилетията