Апокалиптика и политика (1)

Есхатологията и апокалиптиката са сред най-тайнствените и най-„рисковани” за рефлектиращия ум компоненти на християнското откровение. Ето защо посягането към тях от недостатъчно подготвени или политически острастени мислители обикновено води до най-малкото конфузни (ако не и трагични) практически последици.

В своята най-нова „фундаментална” статия Глобальная сеть либералов против „удерживающего” един основните идеолози на путинизма Александър Дугин (след като дълго време се упражнява в геополитика и философстване върху модерната история) също се е изкушил да задълбае в тези опасни предели. Потапяйки перо в самия кладенец на най-дълбоките тайни, „неоевразиецът” ни е нарисувал в статията си картина, според която резултатът от историческия процес през последните няколко века смело е определен като настъпващ вече „край на човешкото”, преминаване от „икономическия човек” към „пост-човека” (мутанта, киборга, хибрида), а персонажи от съвременността ни (президента Путин) – като герои на предстоящия Армагедон.

За да си позволим обаче изобщо да говорим за историята в есхатологична перспектива („удържащият” напр. – на гр. κατέχων – е именно есхатологичен термин у св. ап. Павел, обозначаващ онзи или онова, което препятства явяването на Антихриста и последната битка на световната история) трябва, струва ми се, преди това да се задълбочим по един малко по-отговорен начин в базисните богословски предпоставки, от които в християнството въобще може да се мисли за хода на историческия процес.

И ето – целта на този текст в неговата първа част, която предлагам днес на читателите е именно тази. Едва след извършването на тази предварителна работа (и в следващ текст) ще се опитам да покажа на кои от типичните (и много стари) изкушения на дръзко-спекулативния есхатологизъм е паднал жертва Путиновият идеолог.

И тъй, важно е още в началото да се припомни, че според вярата на християните, т. е. според „Традицията”, за ревнител на която се препоръчва евразиецът, Църквата Христова (с чието раждане изобщо начева есхатологичният период) е „Царство[то] не от този свят”, което обаче „в този свят” се е родило и в „този свят” ще пребивава докато „този свят” въобще го има и продължава да съществува.

Това че Църквата е „Царство[то] не от този свят” за нейните верни е несъмнено поради това, че общността (обществото) на Църквата въобще се състои именно от онези, които чрез Кръщението са се приобщили към възкресилия в Свое Лице човешката природа Иисус Христос. Приобщили са се към Сина Божий, Който посредством въплъщението и спасителната Си жертва е победил смъртта, фундаменталния „закон” на този свят и се е упокоил вече като човек, с човечеството Си в недрата на Бога Отца (срв. „Вярвам… в един Господ Иисус Христос, Сина Божий… Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек… [и Който] възкръсна в третия ден според писанията, и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца” – Символ на вярата). Приобщаването на християните към тази възкресена човечност, към вечния живот в недрата на Бога, както е известно се извършва чрез причастяването към Тялото на Христос, което Той „за нас е преломил” и към Неговата Кръв, която Той „за нас е пролял” и които ни е оставил, завещал още на Тайната вечеря, когато е казал: „Вземете, яжте… Моето Тяло” (Мат. 26:26), „Пийте от нея всички… Моята Кръв” (Мат. 26:27-8). Защото е известно също, че според вярата на християните, принеслият Себе Си в жертва за спасението на света, отдалият Тялото Си и пролелият Кръвта Си Христос е и принесеният в тази жертва, т. е. Той е и този, Чието Тяло и Кръв вкусваме, за да се приобщим към божествения Му живот. Доколкото обаче с жертвата Си Христос е победил смъртта, то след принасянето й, в Тялото Му вече няма смърт – смъртта, нека се изразим така, се е „издимила” от Него и по същия начин се е „изпарила” от проляната Му Кръв.

Разбира се, че приобщавайки се към тези Св. Дарове християните се приобщават не към нещо друго, а към Царството Божие, стават съ-общници на Царството Божие, стават въобще – общността, която живее, пиршествено живее вечния живот на Бога в Христос (както го е видял във великото си видение и св. ап. Иоан Богослов, който съзрял престола на Царя оттатък „вратата, отворени на небето” и посред този престол видял „Агнец като заклан”, а около него, като около жертвена трапеза – „изкупените от всяко коляно и език, народ и племе”, вж. Откр. 4:1-2, 5:6,9).

По-детайлно за тази общност на Царството – Църквата, ни говори св. ап. Павел, който в своето Първо послание до Коринтяни ги пита първо: „Хлябът, който ломим (когато се събираме като Христови ученици, като Църква – б. м.) не е ли общение с Тялото Христово?” (1Кор. 10:16). И доколкото това безспорно е общение с Него, то – казва им апостолът след това – значи и „един хляб, едно Тяло сме ние многото (Христови ученици – б. м.), понеже всички се причастяваме от един хляб” (1Кор. 10:17). „Вие сте – казва направо св. ап. Павел на коринтските християни – Тяло Христово, а поотделно членове [те Му]” и продължава: „а както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много са едно тяло, тъй и Христос (Чието, сиреч, Тяло сте вие, приобщените към Тялото Му, живеещите с Тялото Му). Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло и всички с един Дух сме напоени” (1Кор. 12:11-13).

Какво следователно представлява според апостола общността на християните, тяхната Църква? Общност, общество, което бидейки в общение с пожертвалото се и умъртвило смъртта Тяло на Царя, е поради това общение – вече – Тялото на Царя, Тяло[то] Христово, живеещо в Духа Свети Неговия живот.

Но съвършено безспорно е, че щом е Тялото Христово тази общност, това общество, в този свят „не е от този свят” – в този свят тя е друго царство, пребивание е в него на Онзи, Който, победил смъртта, вече не е в този свят, но се покои в лоното на Бога „отдясно на Отца” и Който, Който живеят, бидейки в общение и постоянно сътрапезничество с Него в този свят, съобщниците Му.

Църквата, значи, е Царството Божие, защото е Тялото на Христос в съ-общниците Му, Тялото на Възкръсналия в съ-общниците Му, Тялото на Онзи, Който вече не е „в този свят” и Който в тях – в съ-общниците Си – е в този свят, оставайки си „не от този свят”. Но ето защо и те, Църквата – като са в общение с Тялото Му и затова са Тялото Му, са тук „в този свят” – не от този свят; те са чужденци в него, Царството на Бога са в него, макар – докле този свят продължава да бъде и да съществува – да са чужденци в него, да са Царството не от този свят в този свят.

Това е изначалното вярване на християните, това е (би трябвало да е) и тяхното базисно, най-дълбоко само-чувстване. Но това изначално вярване, това подобаващо за християните само-чувстване ги поставя също и в една особено драматична – нека се изразя така – диалектическа позиционираност в света, невниманието към която би могло да ги доведе както в богословската рефлексия, така и в жизненото поведение до редица опасни изкушения.

На първо място – ако християнската общност, ако Църквата е Царство (Тяло) „не от този свят”, което обаче – докато светът продължава да съществува – „в този свят” пребивава, то Църквата е общество в сложни, но неизбежими отношения с „този свят”. От една страна тя е общество на (вече онтологически) както казах, чужденци за „този свят”, на люде, чието „отечество” не е от тук, а – направо казано (доколкото общувайки с Тялото на Христос са Тялото на Христос) – там, отдясно на Отца, около Трапезата, на която лежи пожертваното Тяло на Спасителя. От друга страна обаче, доколкото – докато „този свят” продължава да съществува – те са чужденци, които са такива в този свят, те не са му и просто чужди, но са чужденци, живеещи в него. В тях, чрез тях, нека кажем така, Победилият смъртта, Не-от-мирният след онази „ранна сутрин в първия ден на седмицата” Христос пребивава тук и пак чрез тях, с тях, в тях изпълнява обещанието Си, парадоксално дадено тъкмо при отшествието Му от света – да остане тук, с нас „през всички дни, до свършека на света” (Мат. 28:20). Но ако това е така, то означава, че не-от-мирното, именно не-от-мирното, оставайки си такова, след раждането на Църквата не е вече (просто) вън от „този свят”, не е (просто) оттатък „този свят”, както е било преди раждането й. Не-от-мирното Царство, Царството Божие не е отвъд царството земно, при това както в пространствен, така и във времеви смисъл. То, което не е от тук, не е обаче и – просто – там, но, макар да си остава „не от тук”, тук, тук е „не от тук”. То, което не може да настъпи нито днес, нито утре (както им се е искало преди да им се отворят очите на учениците), защото въобще е невместимо във времето на „този свят”, не е вече и просто „едва след края”, но, макар да си остава такова, все пак, днес, днес е такова.

И ето – тъкмо тази, родила се с Църквата като Тяло Христово диалектика на в-световността на не-от-мирното, на повседневността на есхатологичното решително изменя ситуацията на света. Защото ако след идването на не-от-мирното в Църквата, това не-от-мирно чрез Църквата пребивава в света, то и ставащото в света не е вече само негово ставане. В определен смисъл изконният, до-Христов дуализъм на Божието царство и царството на този свят е дълбинно снет. В този свят вече живее „Тялото Христово”, т. е. Църквата. А Тялото Христово, Тялото на възкръсналия Христос, живеещ в при-общаващите Го не е от този свят, то е – Царство Божие, Царство на Царя. Може ли тогава, макар и друго, макар и Царство на „чужденци”, Царство на „Чужденеца”, това Царство да пребивава в този свят просто обособено от него, бездействено, без въздействие върху света? Би ли могъл Той, да, Не-от-мирният Христос, Чието Тяло е Църквата да пребивава в това Свое Тяло в света бездеен и невидим? Ако Църквата – Тялото Христово, Тялото на Христос е Неговото „Царство не от този свят”, което обаче „в този свят пребивава”, то пита се как, как то пребивава в него? Оградено с непроходима стена и зад нея бездейно? Но нали Църквата (това Тяло Христово в членовете Си) расте в този свят: от „преломяващата единодушно по къщите си хляб” (срв. Деян. 2:46) общност на дванадесетте Му непосредствени ученици в Иерусалим, тя се превръща в съзвездие от общини, осеяли цялото крайбрежие на Средиземно море; това съзвездие постепенно започва да излъчва все по-силна и по-силна светлина, тъй че в един момент тя поразява дори самия всемогъщ император, държащ това Средиземноморие в десницата си и го приобщава към себе си; след това, инсталирала се на трона на „кесаря” тя залива вече цяла Европа, достигайки до крайните й северни предели, превръща „Стария свят” в Christianitas („християнското човечество”), което, след излизането си на океанските простори в края на Средните векове започва (защото то започва) глобализацията на света – расте, казвам, в този свят (а значи го и преобразява в себе си), в който някои му отказват това световно и преобразяващо действие, защото „не е от този свят”. Да кажем това обаче, би било богословски абсурд. То би означавало да продължаваме да съхраняваме до-Христовия дуализъм на Божественото и човешкото срещу гръмовитото му опровержение от Боговъплъщението и въпреки отданието на въплътилия се Бог на общността на Църквата. А Църквата е колкото не-от-мирното Божество, което живее в членовете си в този свят, толкова обаче и човечеството, в което, като в Свои членове, това не-от-мирно Божество живее. Ето защо след раждането на Църквата в света, в дните на света трябва да започнем да виждаме не само Божествения и човешкия живот, но и Бого-човешкия живот и не само Божественото и човешкото действие, но и Бого-човешкото действие. Историята в света и на света става в дълбочина, след раждането на Църквата, Бого-човешка история.

И ето, точно във връзка с този изменил се характер на историческия процес се пораждат и двете основни изкушения в мисленето за неговите предели: едното – изливащо се в различните (религиозни и секуларни) варианти на хилиазма, а другото – финиширащо във формите повече или по-малко радикалната катастрофична апокалиптика (вариация на която ние е поднесена и в статията на споменатия съвременен руски философ).

Но за това – в друг текст.