Начало Идеи Гледна точка Апокалиптика и политика (4)
Гледна точка

Апокалиптика и политика (4)

Калин Янакиев
10.11.2014
1202

KYanakiev

Като най-развита и най-последователно политически осъществявана в историята форма на метафизическия хилиазъм, марксистката доктрина би могла първоначално да ни заблуди, защото крие истинската си същност под маската на радикално нерелигиозно учение. Тази маска, с която се препоръчват още основателите му, е маската на напълно „позитивно”, емпирически-подплатено – „материалистическо” учение за фундаменталните движещи сили на историческия процес.

Марксизмът, както е известно, се появява на бял свят с претенцията да е постигнал – свободно от всяка идеологичност – строго „научното” обяснение на човешката история и в тази връзка да е обосновал своя политически идеал – комунизма – по изцяло рационален начин. Така „доказвайки”, че въпросният комунизъм е необходим резултат от обществено-икономическите процеси по „производството на материалния живот”, марксизмът настоява, че е превърнал стария „моралистичен социализъм” от „утопия в наука”.

В драстично противоречие с тази „позитивно-научна” претенция обаче, комунистите – в това число още основателите на доктрината – винаги са демонстрирали такъв глобално-месианистичен манталитет на политическото си поведение и такава религиозна сживяност с „делото” си, че всякога са се откроявали като напълно несъпоставими, с което и да било друго политическо движение; несъпоставими, направо казано, с политическите движения изобщо, но за сметка на това много плътно сравними с осенеността на основателите на религии. Не може да не се забележи например, че политическите следовници на марксистката доктрина – комунистите – не се преживяват тъкмо като представители на определена група, прослойка или класа в историята (макар в по-ранния си период да са се ангажирали с „каузата на пролетариата”), но по-скоро като представляващи самата История, като хора излъчени, „избрани” от самата нея да осъществят „необходимото” й. Получили поради това правото да се отнасят към обществото на хората като към „ресурс”, предоставен им от Историята, комунистите винаги са имали за свой политически стил тоталитарносттатоталитарното отношение към обществения живот изобщо.

На изучавалите по неизбежност тази форма на метафизическия хилиазъм разбира се е известно, че според него в основата на човешкото общество стои фундаменталната диалектическа връзка между неговите „производителни сили” (силите му да произвежда своя материален живот) и съответните на тези „сили” „производствени (обществени) отношения”. Но човешките общества непрекъснато развиват въпросните „производителни сили” и съответно с тяхното развитие, непрекъснато се виждат принудени да изменят „производствените” (обществените) си отношения. И ето, както ни учат марксистите, първоначално (или по-точно до финалната фаза на историята) „средствата за производство” на човешките общества са от такъв характер и с такава степен на развитие, че не могат да бъдат притежавани и употребявани инак освен от едни хора за сметка на други ; от едни хора, за които работят и живеят други хора. Но това означава, че по целия дълъг път на историята, обществото на хората все още не е собствено общ-ество, но, по-скоро, антагонистична структура на експлоатиращи и експлоатирани класи. Казано накратко – „обществените отношения” по цялото протежение на историята са класово-антагонистични. Тези отношения обаче – и ето тук е фундаменталното „откритие” на марксизма за движещите сили на историята – по неизбежност влизат в противоречие с непрекъснато развиваните от същите класово-антагонистични общества „производителни сили” (развивани собствено поради алчността и ненаситността на експлоатиращите класи) и, в края на краищата, биват революционно „разбивани”, опразвани, за да се даде място на нови и съответстващи на новото ниво на „производителните сили”, обществени отношения. До финалния етап на историята тези нови обществени отношения са все отношения на експлоатиране на едни хора от други (защото все едни хора присвояват средствата за производство и оставят лишени от тях други) и така продължава до епохата на „буржоазията”, на буржоазната „форма” на обществото, в която развитието на „производителните сили” и съответстващата им концентрация достига най-сетне такова равнище, че частното им притежаване и съответно обслужването им от лишените от тях започва да пречи на самото им ползване, т. е. изисква истински общо притежаване и ползване. С две думи: общ-еството най-сетне из-целява от своето ино-битие на класов антагонизъм. Производството на живота, това неснемаемо условие за продължаването му в материалния свят само поисква премахването на експлоатацията на едни хора от други. И ето: „Идеята” на историята – истинското, неразделено общество – смъква последното покривало, което я е скривало и се разкрива като „единний светъл комунизъм”.

Това е обаче само теоретическата „дреха”, обличаща в благообразен теоретически облик един абсолютизъм на Историята, едно нейно интуиране (и съответно политическо обслужване) като същинско самоосъществяващо се Божество.

Подобно на хегелианството, където Абсолютната Идея сама по себе си би могла да придобие битие за себе си единствено в лоното на „своето друго” и в марксизма историята може да осъществи себе си единствено от своето „друго” – от сляпо, но фаталистично движещата я сила на злото, алчността и експлоатацията. Общ-еството може да се създаде единствено в ино-битието на обществото и от ино-битието на обществото, от разобщеността и антагонизма. В този смисъл, за марксизма историята освен че по необходимост е сотерия е още по-дълбоко сотерия на felix culpa (на „щастливата вина”). Историята не би могла да се осъществи за себе си в комунизма – трябва да си дадем сметка за това – ако в дълбочините й не би се развила до предел, не би достигнала до крайна степен буржоазната алчност, буржоазната тотална конкуренция, буржоазната безсърдечност. Които пък от своя страна – не биха могли дори да се родят в такъв мащаб в битието, ако преди това не би се развила до своя предел и не би станала непоносима, възпираща кипящите сили на живота, феодалната форма на класово господство, феодалната форма на раз-общеност, на предопределената от кръвта разделеност на висши и нисши, и която, която накрай също не би могла да се разгърне до този краен предел (и дори да възникне), ако не би достигнала още по-преди това до предел робовладелската форма на експлоатация и безчовечност. Необходими (и необходими за осъществяването, за из-целяването на историята следователно са в последна сметка всички форми на човешката раз-общеност и безчовечно отношение на човека към човека, начевайки от най-драстичната. Гледано откъм финала си, цялата история е необходима за осъществяването на Идеята си и в този смисъл цялата история е оправдана за себе си.

И ето точно тук отношението на марксистите към нея се показва като съвършено различно от „безпристрастността”. Трябва да се види, че историята буквално фасцинира марксистите. Със своята „ироничност” и „необходимост” тя е за тях много повече Субект, който живеят и осъществяват живеещите в нея. За осъществяването на този Субект, а не за осъществяването „на правдата” марксистите (и техните политически активисти, комунистите) всъщност се борят. „Възмущението” на адептите им от буржоазната „експлоатация” е в доста голяма степен фалшиво. Марксизмът, като обзет от собственото си „откритие” за движещата сила на класовото зло, от тази главозамайваща мистика на историческата „ирония” изпитва по-скоро мистичен възторг от катастрофичното разрастване на буржоазната ненаситност, виждайки как тя неизбежно води към „Революцията” (този акт не просто на някакви „хора”, а на самата История и затова неизменно изписван от него с главна буква). Но той изпитва такъв ретроспективен възторг и към сляпата ярост, която феодализмът разгаря в ранната буржоазия, защото само тя е могла да доведе до революцията на тази буржоазия, а още по-рано и към римската робовладелска безчовечност, която е довела до помитането на Рим от варварите. Както робовладелството, така и феодализмът, и капитализмът са за марксизма „ресурсите” на Историята и затова колкото по-дълбоко става буржоазното раз-общение, толкова по-„достойно” да послужи на тази История става то. И същото е и с по-раншните форми. Да, робовладелството не просто е живяло като обществена форма. Живеейки, предизвиквайки страдания и смърт, развивайки безчовечността си, то с това тъкмо си е изкопавало гроба. Никой не бива обаче да мисли, че го е изкопавало за „феодализма”. Не, копаело го е, та „феодализмът” на свой ред да натрупа върху гроба му специфичните за него несправедливости и злини, а с това и той да изкопае гроба си. Пак – не за буржоазията, или за да се развие свободно буржоазията върху гроба му, но заради това, с развитието си той пък да си изкопае гроба и да даде място на всеосъществяващата „Революция” – тази на комунизма. Цялата История всъщност е приношението й в жертва – жертвопринасянето на предхождащото в нея за последващото и в последна сметка, жертвопринасянето на цялата История за края й, за нея самата. Защото без жертвоприношението на цялата история, на всичко в нея, Историята, както казахме, за марксизма не би се осъществила, а на делото на нейното осъществяване марксистите (комунистите) са всъщност посветени. Историческите дейци до тях, до най-сетне постигналите „научното разбиране за историята” не са съзнавали, че животът на всички по същността си е усилие по строенето на жертвеника, върху който да бъдат принесени в жертва. А дори когато са го осъзнавали (в последните мигове на историческия си живот може би), те са преживявали това като осъществяването на наказанието за виновността, която са натрупали в живота си. Още по-истинското определение на ставалото обаче, им казва марксизма, е че принасянето им в жертва върху жертвеника, който сами са издигнали с ръцете си, е всъщност оправданието на живота им от гледната точка на Историята. Да, те са се провинили и са създали поради това своите жертвоприносители, чрез ръцете на които е трябвало да изкупят най-сетне вината за стореното през живота им. Но именно тяхното „провинение” е и най-базисното оправдание на живота им от гледната точка на Историята.

Марксистката есхатология следователно, застава радикално на гледната точка на Историята, за която живеещите в нея са само „ресурс. Тя изповядва тотална felix culpa – изповядва „щастливата вина” на робовладелците, предопределили си с нея да родят унищожаващите ги феодали, „щастливата вина” на феодалите, предопределили си с нея да родят унищожаващата ги буржоазия, която накрай с „щастливата си вина” е предопределила раждането на унищожаващия я пролетариат. Изповядва „щастливата вина” на цялата история, с несправедливостта си предопределена да роди своята Немезида, да предизвика „Страшния съд” над себе си и „Пришествието” на комунистическото „хилядолетно царство”. Тъй както вината на Адам е довела Бог в ино-битийното Нему Адамово подомство, което в края на краищата да обожи (и което не би обожило, ако не бе вината на Адам), така и „вината” на историята – постоянното зло и антагонизъм в нея – е необходимият „строителен материал” за комунизма. Защото той – „идеята на историята” – се ражда тъкмо от постъпателното развитие на антагонизмите й.

Трябва да се види, че такъв абсолютно и съзнателно не-моралистичен (комунистите се гордеят, че са чужди на моралния поглед върху историята) тоталитарен възглед за историческия процес, създава политици, отличаващи се месиански цинизъм, непознат дотогава в обществения живот. Защото, след опита ни с политическото осъществяване на марксизма през миналия век, за всички би трябвало да е станало ясно, че е абсолютна илюзия, че марксистките дейци са обладани от съчувствие към „страдащите и обезправените”. В по-голяма дълбочина те са обзети – и ентусиазирано, почти религиозно-възторжено са обзети – всъщност от „каузата на Историята”, опиянени са от „прозрението” си, че за каузата на Историята злото е добро; че именно злото на историята осъществява доброто й и че доброто в историята е зло.

Не е трудно да се види, че това гледище създава и един особен поглед върху настоящето, в което действа потитикът-марксист (комунистът). За него, на първо място, историята е силно „корпулентен” предмет. В нея не живеят (желаят, трудят се, провалят се и умират) хора, а „класи” – инструменти на Историята. Тези последните, както казахме, вършат в края на краищата едно най-важно нещо – с живота и трудовете си изкопават своя гроб и, още по-важно – създават своите гробари, като така придвижват Историята напред. С други думи, в историята живеят (и умират) не хора, а ресурси[-те] на Историята. Именно „ресурсите” й и затова злото, което вършат те е неизменно оправдано.

И ето: действайки, имайки работа изключително с „ресурсите” на историята, комунистите не просто „наблюдават” как буржоазията изкопава гроба си, създава своите гробари, не просто „наблюдават” осъзнаването на тези гробари като такива, но и активно съдействат за превръщането на „пролетариите” в гробари, а постиганото от буржоазията – в гроб. Те работят за превръщането на „пролетариата” (на който привидно „съчувстват”) в ресурс на Историята. Сиреч, не тъкмо „освобождават” пролетариата, не тъкмо „се борят” за интересите му, за благото му, както би било естествено за нормални политически дейци. Не, те се борят за Историята, за този свой Абсолют. Борят се за превръщането на пролетариата в негов ресурс. Всъщност същинският „електор” на комунистите, от който те се чувстват избрани и за чиито „интереси” те работят е „Историята”. И като правят това те се изпълват с невероятното месианско самочувствие на въплъщение на Историята; присвояват си самата История. Ако в миналото „самата История” е раждала Немезидата на живеещите в нея „стихийно”, то „позналите” необходимостта й комунисти вече са идентифицирани с нея. От една страна са идентифицирани с нейния плод (те не са родени в историята, те са нейното рождение), от друга са идентифицирани с нейния акт, с „мишцата” й (те не действат чрез нея, те са нейното действие). Но ето защо накрай комунистите поначало имат особено отношение към своята партия. За тях тя не е представителство на определена обществена група, както всяка друга партия, но е еманация на самата История, нейно, на Историята, представителство. С „пролетариата” за чиято кауза би трябвало да се борят те се отнасят също като с ресурс, който Историята им е връчила, за да осъществят с него нейната (окончателна) Немезида, за да осъществят идеята на Историята от нейното ино-битие. Абсолютна привидност и самоизмама на непознаващите религиозната същност на комунизма е, да се мислят комунистите като действащи за някаква група в обществото, като действащи въобще за обществото (както си го представят, както го мислят, както го желаят спорещите с комунистите нормални политически движения). Не, повтарям, комунистите действат и работят за Историята, а за Историята „пролетариатът” им е единствено „ресурс” – ресурс, който трябва да осъществи, освобождавайки се от „буржоазната си експлоатираност”, историческия финал. „Освобождението на пролетариата” за комунистите е единствено инструментална цел, която да реализира основната им цел – осъществяването на историческия Абсолют, за който всички – и „пролетариите”, и „буржоазията”, и всички предхождали ги всъщност живеят. Ето защо, обаче, комунистите имат за кауза не освобождението на хората, а мобилизирането на хората, които ще обслужат Историята  – този самопостигащ се Абсолют, който оттук нататък ще има възможността да бъде изцяло за самия себе си. И понеже се борят всъщност за Него, стилът, политическият стил на комунистите (и по отношение на „пролетариата”) е изцяло месианистично военен. Партията на комунистите не случайно е за тях не „партия” (с малка буква, партия на едни срещу партиите на други), но „Партията” (с главна буква) – Партията на Историята срещу слепите горивни ресурси на тази История, която осъществявайки своята кауза ще изпрати в небитието всички, изпълнили мисията си за нея групи, класи, техни представители, политици и т. н.

Тази „Партия на Историята” работи, не както си въобразяват наивните й политически противници, за да изпълни историята дължимото към онеправданите от нея – тяхното освобождение от експлоатацията, но за да изпълнят онеправданите (а в последствие и всички) дължимото към Историята. Ето защо, най-накрая, онези, на които изглежда, че е „Партията”, са всъщност онези, които са на „Партията”. И е естествено, като изпълнят необходимото за нея – като „експроприират” буржоазията, като я бутнат в гроба, който тя сама си е изкопала – те да останат (или даже – едва сега напълно да станат) на нея, да станат „ресурсът” на комунизма, ресурсът на вече осъществената История.

В нито един момент – това е дълбоко залегнало в духа на комунистите – Историята не се „отдава” на хората, на „пролетариите”, на „масите”, които са я осъществявали. Напротив, най-вече с настъпването на края на Историята, хората ще бъдат напълно „отдадени” на нея. И онази, която ги е държава мобилизирани за нея, за осъществяването й – Партията на комунистите – ще ги присвои сега окончателно. Комунистическата Партия, която е оръдието на Историята, въплъщението на нейния Абсолютен Дух, из-целял от ино-битието си и забитийствал след извършването на пътя си ще продължи да ползва хората („победилия” пролетариат и „експроприираната” буржоазия, доколкото не е унищожена физически). И както в по-ранните етапи нищо никога не е ставало за хората, живеещи в Историята (за робите, за селяните, за бюргерите, за пролетариите), но за Историята, за  която тези хора са живели и умирали, така и сега, за нея, за Историята, осъществила се в хода на цялото свое развитие, те ще продължат да живеят и умират. Не хората в „комунизма” ще се радват на „свободата от всяка експлоатация”, не те ще се радват на „общото притежаване на средствата за производство” и на „неантагонистичните обществени отношения”, но „Историята” – представлявана най-сетне пълновластно от своята (комунистическа) „Партия” – ще се радва на това, което освободилият се пролетариат и „безкласовото общество” й осигуряват. Защото именно за нея, за Историята, „Партията на Историята” ще продължи да държи тези „освободени” хора, това „освободено” общество мобилизирано, та да го осигурява като неин горивен материал, да го хвърля като гориво в ненаситната й паст.

Ето това е цената за сотериологичното монофизитство, движещо в дълбочина и секуларизираният метафизически хилиазъм на марксизма. Когато всичко „друго” е превърнато в Абсолюта (на когото е било „друго” през цялото време) или е Абсолюта в неговото „друго”, тогава не „другото” (историята, светът, населяващите го човеци) заживява живота на Абсолюта, но Абсолютът заживява живота на всички „други”. Не Абсолютът е „всичко на всички”, но всичко на всички е все на Абсолюта, който го присвоява окончателно като битие за себе си.

Калин Янакиев
10.11.2014

Свързани статии

Още от автора