Класически библейски „топос”, който традиционно се използва от привържениците на катастрофичния възглед за историята, е знаменитият епизод от старозаветната книга на св. прор. Даниил, в който боговдъхновеният мъж тълкува съня на вавилонския цар Навуходоносор.
Царят, както е известно, бил смутен от сънно видение, в което пред очите му се представил „огромен истукан”, главата на който била от чисто злато, гърдите и ръцете – от сребро, коремът и бедрата – медни, а „нозете му част железни, част глинени”. В съня от планината внезапно се откъснал голям камък, ударил истукана и го разрушил напълно (срв. Дан. 2: 32-34). Пророкът тълкува видението на царя по следния начин: „Ти, царю, цар на царете, комуто Бог Небесний дарува царство, … ти си тая златна глава! После тебе ще се дигне друго царство, по-долно от твоето, и още трето царство, медно, което ще владее над цяла земя. А четвъртото царство ще бъде яко като желязо; защото, както желязото троши и дроби всичко, тъй и то, като всесъкрушаващо желязо, ще дроби и съкрушава. А дето си видял нозете и пръстите на нозете, направени част от грънчарска глина, и част от желязо, то ще е царство разделено, и в него ще остане нещо от якостта на желязото и царството ще бъде отчаст яко, отчаст крехко… И в дните на ония царства Бог Небесний ще въздигне царство, което вовеки не ще се разруши, и това царство няма да бъде предадено на друг народ; то ще съкруши и разруши всички царства, а само ще стои вечно, понеже ти видя, че камъкът биде откъснат от планината не с ръце и раздроби желязо, мед, глина, сребро и злато.“ (Дан. 2:37,38-42, 44-45)
Въпреки, че нарекох този текст класически „топос” за привържениците на катастрофичния възглед за историята, веднага трябва да направя уговорката, че неговите най-ранни тълкуватели – св. Иполит Римски (II в.) и блаж. Йероним Стридонски (V в.) – далеч не го разбират елементарно катастрофически. След като единодушно идентифицират четирите царства от пророчеството сътветно с: Вавилонското царство на самия Навуходоносор, с Мидо-Персийското царство на Кир и Дарий, което го наследява, с Панелинистичното на Александър Македонски и, най-накрая, с Римското, на което са съвременници, и двамата църковни писатели отбелязват, че въпросното translatio regis (пренасяне на царството) не е само процес на неговото изчерпване и изхабяване, но и осъществяване на предвечен Божий Промисъл за „избрания народ” и за човечеството. Ето защо, за всяко от сменящите се едно с друго въплъщения на „земното царство”, тълкувателите посочват и неговата най-важна провиденциална характеристика. Така още Вавилонското царство, освен човекобожеския разгул на Навуходоносор се оказва и онази историческа „пещ”, в която биват разтопени първоначалните месиански чаяния на „избрания народ”. Във вавилонския плен Израил научава, че истинският характер на обетованото му „царство” няма да има нищо общо с обикновените царства от „този свят”, но по-скоро ще трябва да се изгради като изстрадано тържество на един „Мъж на скърбите” (вж. Ис. 53:3). Ето защо във второто, Мидо-Персийското царство, одухотворен и преобразен, Израил ще се завърне на Сион в Храма, та след това, в третото царство на Александър – събран в него с останалите народи от Изтока, потопен в стихията на общото гръцко „койне” да направи възможно, чрез превода им, свещените откровения да прозвучат за мнозина. Най-сетне, на Римската империя – тази същинска кулминация на езичеството и човекопревъзношението – е отредена и провиденциалната мисия да събере в едно цялото цивилизовано човечество: Изтока със Запада, елините с римляните, римляните с варварите и да направи от света – „ойкумена”. Неслучайно според цитираните коментатори точно в момента, в който това „царство” достига своя апогей при „Кесаря Августа” и сякаш всички най-сетне са поставени под скиптъра на един-единствен „цар на този свят”, в него се ражда истинският Божествен Цар на света – неговият Спасител, Иисус Христос.
И все пак, въпреки осъзнаваното промислително значение, както на „земното царство” изобщо, така и на неговото translatio от народ към народ и у св. Иполит Римски, и у блаж. Йероним – цялото това развитие се тълкува определено като отиване към един радикален край. Не бива да не забележим, че и за двамата писатели, въпреки признаването на промислителното значение на нейното разпростиране, Римската империя се припознава като последното въплъщение на „земното царство”, в което то като цяло изчерпва своето историческо „оправдание”, разкрива се като онова, което е според пророчеството – един колос на глинени нозе, кух, фалшив колос. След идването на Христос и според двамата мислители „царството на този свят” няма защо вече да съществува и неговият очакван край едва ли може да се разбира само като край на поредицата от старите, езически царства. Нито св. Иполит, нито даже блаж. Йероним си представят някакъв съвсем нов тип „християнско царство” в този свят, което да предхожда с векове и хилядолетия есхатологичното Царство Божие, което „вовек не ще се разруши”. Всъщност, едва в съчиненията на Евсевий Кесарийски (и собствено в съвсем новите условия, в които авторът живее: римският император е вече християнин, а поданиците му в мнозинството си са членове на Църквата) гледището за Римското царство започва да се променя. То пак, и за Евсевий, си остава последно от „четирите царства” – по-нататъшно translatio няма да има – но това „последно царство”, приело присъствието на „Царството не от този свят” в света си, решително се е преобразило, станало е нещо като кораб, който според символа на Евсевий ще преведе държаното под скиптъра му човечество през бурните вълни на житейското море чак до спасителния бряг отвъд историята. В писанията на Евсевий обаче, трябва да се съгласим, новият образ на Римската империя съществено се е отдалечил от това изобщо да бъде образ (един от образите) от пророчеството на Даниил. Тук тя не се възприема вече като част от онзи „истукан” (идол, фалшиво божество), който е представен в пророчеството и, макар пак „последна”, тя не е окончателно дезавуиращата цялостното дело на „този свят” държава.
Това е така, разбира се, защото Данииловото пророчество и въобще не е просто пророчество за промислителното translatio (пренасяне) на „земното царство”. То има своя символна логика, която напълно позволява да бъде разбрано не само като описващо траекторията на историята до Рождеството на Иисус Христос, но и като говорещо ни генерално за световната история – за това какво здание изобщо тя „строи”, какво в края на краищата представлява нейното „построение”. И именно разбирано по този „генерален” начин, не като отнасящо се за траекторията на земните царства до раждането на Христос, а като отнасящо се до траекторията им в историята въобще, Данииловото пророчество се утвърждава като първостепенен „авторитет” за описаната в предишния ни текст „катастрофична” визия за човешката история.
Защото какво по-точно ни казва то за „царството на този свят” освен, че последното има свойството да се пренася (транслира) в различни „тела”, че има въобще битие в историята?
Първо – че всичките му (отбелязани със символичното число „четири”) въплъщения заедно, са един „истукан” – един зловещ паметник на човешкото забравяне на Бога, едно безумно „произведение” на тази забрава. По-нататък: този „истукан” според пророчеството е стъпил на земята, т. е. инсталирал се е на нея и е завършен, видим е в цялост – едва и с последното от четирите си превъплъщения. Но значи и четирите „царства” са елементи от нещо едно, чиято завършеност е… завършената ефимерност, завършената само-разрушителност. Нали целият, завършеният истукан е – „на глинени нозе”.
Тогава обаче „на глинени нозе” в края на краищата е инсталирана както изглеждащата все още величествено „златна глава” на истукана, така и изглеждащата респектиращо негова „сребърна гръд”, изглеждащите все пак впечатляващо „медни бедра”… И – цялото, цялото „земно царство” е колос на глинени нозе. Ефимерен, лъжлив колос, готов да се срути тъкмо тогава, когато вече е „готов” напълно, когато е достигнал завършеността си, „съвършен” е. „Усъвършенстването” на земното царство (на този „истукан”), казва ни следователно със символите си пророчеството на Даниил, е неговото „свършване” (защото как може да продължи да бъде нещо „на глинени нозе”). Неговият „прогрес” от първото към четвъртото (последното) му въплъщение е собствено неговият „регрес” към нищожеството и саморазрушаването.
Да, дори ако се разбира като пророчество за историческото битие на „царството на този свят” изобщо (а не само като пророчество за един отрязък от неговото историческо битие – до Въплъщението на Христос), такъв извод може да се направи от втората глава на книгата на прор. Даниил. Длъжни ли сме обаче, фасцинирани от нейните символи, да достигнем до крайните заключения на теолозите на катастрофата, според които историята на „този свят”и въобще е – чисто и просто – строителство на нейното самоунищожение? Понеже – трябва да се съгласим – смяната на образите на земното царство, смяната на облика на неговите въплъщения, следвайки логиката на символите, в които ни е представена – също може да бъде разбрана двояко: освен като деградация, тя може да бъде видяна още и като едно напредващо (прогресиращо!) – по думите на св. ап. Павел „отминаване на образа на тоя свят” (вж. 1 Кор. 7:31). Защото макар да е наистина признак на битийна нищета, в „глинените нозе” на „последното царство” има все пак определено по-малко лъжовност, по-малко човекобожеска претенция, отколкото дори в „медните бедра” на предхождащото го, да не говорим пък за „златната глава” на първото. Да, „глинените нозе” са истината за „царството на този свят” и тя е – ефимерността, нищожността. Но в „глинените нозе” на „последното царство” има също и доста по-малко от пагубната хипноза, налична в пълнота в „златната глава” на първото, запазена в значителна степен в „сребърната гръд” на второто и дори – в „медните бедра” на третото. А това значи, че регресът, съзерцаван по логиката на символите от Данииловото пророчество във „формите” на този свят, по логиката на самите тези символи е и „отминаване на образа (на гр. εἴδωλον, откъдето е и „идол”) на същия този свят”, което е прогрес, прогрес в Истината.
Нека отбележа освен това, че ако в тълкуването на Данииловото пророчество само като пророчество за царствата, предхождащи Рождество Христово, на тези царства се е признавало (и ) определено промислително значение (и такова промислително значение се е признавало и на тяхното translatio), то не е справедливо такова да се отказва и при тълкуването му като пророчество за развитието на „царството на този свят” изобщо. Движението от „златната глава” на Вавилонското царство към „глинените нозе” на Римското е деградация на човековластителството в този свят, но то е и възрастване (възкачване) към промислителния „кайрос”, в който Бог може да се въплъти в него. В „спускането” на земното царство от „златната глава” към „глинените нозе”, разбира се, действа силата на саморазрушението на „царството на този свят”, но в него действа и силата на Промисъла, който извършва това „спускане” като разсейване, отминаване на „образа на този свят”, като изгряване на „Царството не от този свят”.
Изглежда, следователно, в разсъжденията за историята от една автентично-християнска гледна точка най-важното е да се удържи съзнанието, че в нея действа не една, а непрекъснато и неразделно действат две сили. На първо място и като иманентна на човека в този свят действа силата, „задействана” от „началото” му – силата на греха, на отдалечаването от Бога и тя е, която самозабравено „вае” формите на саморазрушението му, докато не ги завърши в „глинените нозе” на най-последната. Но от друга страна, пак през цялото време и пак от самото „начало” в този свят действа също и силата „задействана” в него „от края” – силата, която, фигуративно казано, постоянно „тегли” историята към себе си – силата на домо-строителството на „Царството не от този свят”, поради която деградацията на „земните царства” е същевременно „отминаване на образа на този свят”, разрушаване на хипнозата на „идола”, инкорпорирана във всяко от тези „царства”, т. е. е техен „прогрес” по отношение на първоначалното им „навуходоносорство”.
Всъщност нека отново да припомня, че именно неотчитането на диалектиката на тези две сили (и неразделно на тези две сили), иманентни на историята, води до двете базисни заблуди в осмислянето на нейния ход и направление (а оттам и до двете крайни и пагубни политически поведения в нея).
Така стилизирането на историческия процес като действие само на силата на един Божествен Промисъл, действащ „откъм края” (и така да се каже „дърпащ” историята от самото й начало към себе си) е, собствено, заблуждението на хилиазма. Историята е действие Божие, действие на Бога – тя е даже (според Хегеловия „абсолютен идеализъм”) само-из-целяването на Бога от ино-битието, в което изначално се е положил. А поради това всички „форми”, които реализира тя, са, без остатък, промислителни, домо-устроителни; те са, казано малко силно, но справедливо, всичките – църковни. Ние вече посочихме как от тази (понякога и пара-християнска и даже декларирано атеистическа) стилизация на историята се стига до извода, че дори всяко престъпление, всяка вина (culpa) в историята се осмисля като по същество felix culpa („щастлива вина”) в нея и такава е дори (в християнските версии на „абсолютния идеализъм”) още вината на Адам, защото нали благодарение на нея „стартира” осъществяването на спасителната идея на Бога да се въплъти и да възцари човека в Себе Си. Да, тази вина става „виновница” и за инсталирането на последователността от „царствата” на този свят, но и те, и те, според „трагическия” паноптимизъм на хилиазма не са нищо друго освен необходимите стъпала към „царството, което вовеки не ще се разруши”.
Всичко това е плод на едно сотериологично (а преди това еклезиологично) монофизитство: „субстанцията” на историята е една и тя е Абсолютната Идея на Бога – σύστημα („система”) на Божествения Промисъл, която го осъществява дори чрез греха и греховете на човека.
Обратно: стилизирането на историческата драма като грядуща контроверзия на две абсолютно отделни и независимо действащи една от друга сили – силата, слагаща началото на една история-exitus от установеното за човека състояние (и извършваща само продължаването на този exitus в нещо не-предвидено за човека – в неговата история) и силата имаща начало пак „от началото”, но от своето начало и действаща отвън спрямо този не-предвиден за човека процес (поради което и в един момент от своето развитие ще го прекъсне), прави така, че историята започва да се гледа единствено като произвеждане на грях, спасението пък – единствено като интервенция (интервенции) по отношение на него.
Но ето поради това, дълбоко загнездено в описвания тук възглед сотериологично несторианство, всички „форми”, които реализира историята се осмислят от него без изключение единствено като самоунищожителни, а всяко отиване „по-нататък” в историята, дори ако е ръководено от мотива да ги „изправи” – като регрес, като затъване в погрешното. Всеки прокламиран „прогрес” в историята е според това гледане прогрес в пропадането и следователно е – деградиране на човека. Историята поначало е вървене „на глинени нозе” и това човекът предстои да осъзнае, движейки се към края й. Божият Промисъл за човека действа не в историята и чрез историята (която е само отдалечаване от Бога), а спрямо историята – прекратявайки в определен свой „кайрос” нейната изначална не-предвиденост, или (до този „кайрос”, както ще видим по-късно), сдържайки с определена цел саморазрушителния й ход.
Не е трудно да се види, значи, че според сотериологичното монофизитство на хилиазма (от всякакъв вид) историята е стилизирана само като σύστημα – с-гръщане, с-тяжаване (в двойния смисъл на тази старославянска дума, която означава „свиване”, „навиване”, но и „придобиване”, „присвояване”) на процеса й за „Идеята” на Бога, за Неговото „Царство”. Но това неминуемо довежда до абсурда, разгръщането на историята, нейната διάστημα, изходът й от „блаженото състояние” да се осмисля като нещо направено единствено с цел Бог да осъществи с нея Царството, сякаш то не е било налично преди греха и се е нуждаело от греха, за да се „произведе” отново чрез него. Напротив: по логиката на сотериологичното несторианство на катастрофизма, историята е само διάστημα – безсмислено продължаване, разпростиране във времето на човешкия грях. Но поради това в разглежданото учение се стига пък до абсурда въобще да не може да се даде смислен отговор на трагичното питане защо Бог изобщо е решил да търпи (да продължава да търпи) тази история, да „задържа” нейното закономерно прекратяване, сякаш би могъл да се нуждае от нещастието и нещастниците, които тя произвежда и които Той е определил в края на краищата да спаси. Защо, защо, щом историята е само продължаване и задълбочаване на пагубния exitus на Адам – деградация към „глинените нозе”, на които устроява своето житие на земята човека, от неговия прародител е трябвало да се родят до днес толкова много Каиновци и Авеловци, обитаващи в „царствата” на братоубийственото изтребление? За да бъдат накрая едните спасени, а другите наказани? Защо обаче е трябвало въобще да се „произвеждат” от греха и да „произвеждат” греха? Защо е необходима тази διάστημα, по отношение на която единственото осмислено действие е нейното прекратяване? Та нали ако от самото начало само то е осмисленото действие спрямо световната история, то спасяването на мнозина – спасяването на една много разгърната διάστημα се превръща в самоцел, лишена от смисъл! Защото една дълга спасявана история е същевременно и една дълга история на страдания и погубвания.
Както се вижда, в катастрофизма, лишен от необходимия „противовес” на промислителното домо-строителство в самата история, тази последната се абсурдизира за ума и сърцето не по-малко (макар и по обратните причини), отколкото в хилиазма.
