0
3094

Априлското въстание

марков

„Ровейки се в историята на Априлското въстание, все по-силно имам чувството, че то е било въстание на поети“. Есето е прочетено по Дойче веле през април 1976 г. Публикува се за първи път.

Изминаха сто години от Априлското въстание. Сто години от най-чистото, най-святото и най-голямото събитие в цялата наша история. Сто години от Оборище, от кървавите писма, от Хвърковатата чета на Бенковски, от Черешовия топ, от Баташкото клане, от подвига на Кочо, от куршума, който прониза челото на Ботев. Нищо от мъгливата история на първото и второто български царства и абсолютно нищо от най-новата българска история не може да се сравни с трагичното величие и красота на Априлското въстание. След дългата петвековна зима Априлското въстание беше голямата българска пролет. Първата и до ден-днешен последната.

Като гледам назад, разстоянието между 1876 и 1976 г. ми се струва огромно, сякаш в него са се вместили не един, а много векове. Първият ден на тези сто години е ден на тръпнещи надежди, на внезапно поетично опиянение, на гореща кръв, на дръзко непокорство, на отприщени фантазии и чувство, че светът е български, че най-после има България на тази планета. Това бе ден на голямото начало.

Сто години по-късно същият априлски ден е нещо съвсем различно. В някаква степен това е ден на учудване, че е имало Априлско въстание, че е имало начало, че е имало надежди. Контрастът е толкова огромен, че всякакви сравнения са бледи.

„Шапки долу! На днешния ден избухна Априлското въстание!“ – извика преди години един от моите учители и ние стояхме безмълвни и разтреперани под силното ехо на тази годишнина. Деца и младежи, ние мечтаехме за някакво фантастично възкресяване на Априлската епопея, за да можем да вземем участие в нея и някак да променим хода на историята, като превърнем разгрома в победа. То беше наше, българско въстание. И това е първата му голяма и отличителна черта. За разлика от множество други въстания и бунтове по света Априлското въстание бе родено вътре, в недрата на народа, БЕЗ НИКАКВА ЧУЖДА НАМЕСА. Нито Русия, нито Австро-Унгария, нито Франция и Англия, нито дори съседните страни имаха какъв да е пръст в нашата, българска епопея. Ако гръцкото освободително движение бе подхранвано изцяло отвън и дори лорд Байрон отиде да се бие за освобождението на Гърция, ако въстанието в Босна и Херцеговина беше австро-унгарска работа, ако освобождението на Сърбия и Румъния стана с дейното участие на външни сили, в това число и на български доброволци, то Априлското въстание противопостави на Отоманската империя единствено и изключително български сили. Никаква чужда помощ, никакви чужди агенти, никакви чужди пари, може би защото българските апостоли тогава чувстваха, че това беше най-чистият и единствен път. Безспорно това беше пътят на трагичния край, но същевременно и на най-висшата красота в нашата история.

И затова аз не мога да не извърна глава, когато днешни тъпанджии у нас се опитват да приравнят чистото и красиво лице на Априлското въстание с грозната, пъпчива физиономия на един преврат, извършен от чужди платени агенти в полза на чужда държава. Не мога да не потръпна, когато Ботев, Бенковски, Волов и Бачо Киро биват сравнявани с политически картоиграчи, със съзнателни и несъзнателни служители на чужди, империалистически интереси. Кощунство е сравняването между априлските въстаници и разните нелегални функционери от времето на последната световна война. Всички действия на т. нар. съпротивително движение служеха изключително на интересите на чужда страна, бяха организирани и финансирани от нея. Христо Ботев не бе хвърлен със съветски парашут, нито получи своите инструкции от съветското аташе в София, а превзе „Радецки“ със свои собствени сили. Подписвайки кървавото писмо, Тодор Каблешков не попита за инструкции от чужбина, а последва инструкциите на собственото си сърце. Едва ли в цялата световна история има много така чисти и самородни национални въстания, каквото бе Априлското въстание. Тази негова чистота блести още повече, когато човек проследи процеса на организацията му, цялото раздвижване на бунтовническите духове, превръщането на копнежите в действия, на клетвите в куршуми. Като най-красив символ на тази народна самобитност на въстанието е Черешовият топ. Този топ, който ще се сражава с Круповите оръдия на редовната турска артилерия, за да се превърне в наша велика легенда.

Може би заслужава да се запитаме защо апостолите на нашето освободително движение все пак не са потърсили и приели чужда помощ? Защо цялата тази голяма и силна организация не се е облегнала на руското или австрийско външни министерства? Подпомагайки нашите съседи, те съвсем логично биха подпомогнали и нашето въстание, насочено срещу класическия им враг – Отоманската империя. Отговорът очевидно е, че никой от апостолите не е искал да се обвързва с чужда държава и чужда помощ. Вярно е, че за да се убедят по-недоверчивите българи, апостолите си послужиха с фалшиви уверения за руска и сръбска намеса, но на практика нито един от тях не отиде по-далече от тази измислица. Съзнателно или инстинктивно те са чувствали, че за да остане свободата чиста и свята, тя трябва да бъде само българско дело. Същевременно като знаем добре мнозина от апостолите, ние не можем да си представим Ботев или Бенковски отдадени на политически комбинации било с Русия, било с Австрия. За голямата част от тях свободата в Русия не се различавала съществено от робството в България.

Човек може само да немее и се възхищава пред вярата на апостолите в собствените, български сили и в явното им нежелание да просят чужда помощ.

Втората забележителна черта на Априлското въстание е, че то показва невероятно единство на нашия народ. Хората, които взеха участие в него, принадлежаха към всички слоеве на народа: будни младежи, занаятчии, селяни, чираци, търговци, чорбаджии, учители, свещеници, всеки, който милееше за свободна и независима България. Онези, които изклинчиха от въстанието, и предателите също принадлежаха към всички слоеве. И когато днес разни историци се опитват да прилагат чужди формули към нашата национална история и да противопоставят една категория българи на друга категория – те просто фалшифицират истината. Слава Богу, че имаме Записките по българските въстания на Захари Стоянов, които за мен са най-голямото произведение, някога написано в нашата литература. Каква огромна сила и дълбочина има във всеки от стотиците образи, населили тази българска Илиада. Колко човечни и колко български са те! Но от всички, взели участие във въстанието, аз неволно отделям групата на интелигенцията, на учителите, така незабравимо пресъздадени в „Под игото“. Хората, които някога ние наричахме с твърде смисленото име „народни будители“. Погледнете когото щете от тях – от Ботьо Петков до Тодор Каблешков или самия Захари Стоянов – всеки е завършена личност, всеки е носител на факел в мрака и мнозина от тях изгоряха в собствения си огън. Една горда и чудна българска интелигенция, която няма нищо общо по дух и морал с университетските нещастници, раболепни слуги на всяка днешна господстваща власт. Сто години, през които сякаш напълно неправдоподобно българският учител-просветител бе смъкнат от висотата на своето място и тикнат в сивото блато на безличната, дребнава, страхлива и небългарска интелигенция. Дали наистина днес, когато се чества стогодишнината на Априлското въстание, би се намерил един поне съвременен български официален поет, който да се запита – би ли постъпил като него Христо Ботев при същите обстоятелства? Мисля, че ще му е малко трудно да си представи Ботев придворен измекяр на султана или довереник на Мидхад паша? В края на краищата идеологическата картина не е много различна. По времето на Ботев някои са смятали, че любовта към България се измерва чрез предаността към Отоманската империя, както днес любовта към България се мери с предаността към СССР. Но този вид удобна любов към страната и народа е много, много далече от истинското чувство за принадлежност и вярност към България, което са изповядали нашите възрожденци.

Чувството за единство по време на въстанието за първи път е разширило географските хоризонти на мнозина българи, които дотогава са смятали, че България е тяхното село или градец. За първи път от пет века хората осъзнават, че са част от голямо и силно цяло. Идеята, че има „седем милиона българи“ извисява въображението, ние можем да бъдем силен и уважаван народ.

Третата черта на Априлското въстание е неговият демократичен характер. Колко народи биха могли да се похвалят с Народното събрание на Оборище. Не е нужно да припомням великолепното описание на Захари Стоянов. Човек може само да се удивлява на демократичните корени у нашите априлски прадеди. Тия, които идват на събранието не са безлични функционери на някаква съмнителна нелегална организация, а живи, истински представители на своите краища. И първото сблъскване между диктаторските намерения на Бенковски и демократичното право на различно мнение. Единоначалието и командирството на въстанието са необходимост, която всеки осъзнава и заради която внушителният Бенковски се приема с уважение. Но колко далече е демократичното достойнство на това събрание от отблъскващата унизителна гледка на скандиращите папагали, които в последните десетилетия са пародия на народно представителство. По своята организация Априлското въстание има изключително народностен характер, точно противоположен на тесните партийни конспирацийки, които ще се появят половин век по-късно. Този народностен и демократичен характер ще бъде изразен в една от най-демократичните конституции, създадени по света – Търновската. За априлските българи свободата и демокрацията са неделими неща, както за истинските техни потомци свободата и социализмът са неделими неща. Само онзи, който няма нищо общо с възрожденска България, може да твърди днес обратното, а именно, че могло да има социализъм без свобода. В края на краищата нека не забравяме, че българите под турско робство, особено онези живеещи в привилегировани райони като Средногорието, са имали значително повече свободи, отколкото имат днешните техни внуци.

Четвъртата черта на Априлското въстание е неговият кристален идеализъм. Ровейки се в историята на въстанието, все по-силно имам чувството, че то е било въстание на поети. Над всичко стои една-единствена свята и заветна цел – свободна и независима България. Във въображението на априлските въстаници свободата и независимостта са най-скъпото, което един народ може да притежава. Колко трогателно звучи песента, която възрожденската интелигенция пее:

„Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
искаме свобода
с човешки правдини“.

Едва ли някой от тях знае каква ще е бъдеща България, как ще се управлява, ще има ли цар или ще бъде република. Но всички вярват, че е достатъчно страната да бъде свободна и независима. В цялата ни история ние нямаме по-големи примери на последователност и идеализъм от тази на Ботев, Левски, Каблешков, Волов, Петлешков и цялата априлска плеяда. Разбира се, някъде отзад са стоели в полумрака онези, които са си правили сметките кой какъв пост ще заеме в новата държава, но това са хора по душа и сърце вън от въстанието. Те са онези, които ще хвърлят сянка върху свободата и независимостта след години и чиито духовни наследници ще продават страната на чужди държави.

Но в априлската пролет цветовете принадлежат на идеалите. Да се живее и загине за свободата на България не са празни думи, а обет, написан върху знамето – „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ“. Днес човек може само да се удивлява колко неудържим е бил този марш на свободата. Никаква Отоманска империя и никаква друга империя не би могла да удържи хора с избор свобода или смърт. Историята знае, че огромното мнозинство от апостолите на Априлското въстание и участниците в него намериха мъченическата си смърт. Но колцина българи днес са в състояние да повторят думите на Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“. Гавра или не, днес лозунгът като че е: „Ако спечеля, печеля за себе си, а ако губя, губи народът!“.

Петата забележителна черта на Априлското въстание, върху която искам да наблегна, е неговият хуманизъм. Погледнете човечното отношение на въстаниците към турското население, погледнете нежеланието им да убиват, отвращението им от проливането на човешка кръв. Колко благородно е било отношението на старите българи към врага, който преди всичко друго е смятан за човек. „И той душа носи“ е част от забравената нравствена красота на нашия народ. Ние сме далеч от фанатични избивания, поголовни кланета или страшни инквизиции, които са придружавали много други въстания и които говорят за низки страсти и слепота. Цялото Априлско въстание е пропито с този дух на най-благородна хуманност и затова толкова по-ужасно изглежда зверското му потушаване. Ще трябва да мине доста време, за да изтлее това благородство, и българи, тласкани от чужди бесове, да станат подли убийци и инквизитори на безпомощни, вързани жертви.

Априлското въстание в целия си ръст е пълно и многоцветно отражение на 13-вековния характер на нашия народ. То е не само израз на натрупани през робството въжделения, а огнище на нови, силни и велики идеи, които ще движат българите в пътя им към бъдещето и не ще загубят своята валидност през каквито и нови изпитания и робства да ги води съдбата. И тъкмо днес, когато основните човешки права и свободи на българите са отречени, когато нови паши и бейове, служители на нова Отоманска империя, се разпореждат из българските земи, мечтата за свободна и независима България е по-силна от всякога и споменът за Априлското въстание е наша гордост и наша надежда.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияОт импровизация към симфонично звучене
Следваща статияИмаше ли юнак Гюро конституция?