0
2136

Арабската пролет

Равносметката – 5 години по-късно

arab

Какво се случва в Близкия Изток и Северна Африка пет години след началото на Арабската пролет, пропадна ли надеждата за демократизация на този регион – вижте гледните точки на Софи Беси, Мохамед Халаф, Георги Милков и Мохамад ал Бармауи.

Пет години след началото на Арабската пролет, от която светът очакваше да отвори пътя за демократизация на Близкия Изток и Северна Африка, се питаме какво се случи в тези общества, в които войните продължиха да разкъсват перспективите за бъдещето.

Какви бяха грешките в разбирането и третирането на арабските недоволства? Какви бяха първоначалните социално-икономически и политически искания на Арабската пролет и как стана така, че тези общества вместо това бяха превърнати в кървави бойни полета в няколко страни. „Революцията в Египет даде път на военен преврат, Либия се превърна в пропаднала държава, Йемен стана бойно поле за прокси война и е на път да бъде напълно разрушен“, пише в една от последните си книги Марк Линч („Новите арабски войни: въстания и анархия в Близкия Изток“/ The New Arab Wars: Uprisings and Anarchy in the Middle East).

През юни т.г. във Френския институт в България се проведе дебат на тема „Арабската пролет! Каква равносметка 5 години по-късно?“. Участие в дискусията взеха Софи Беси (френски историк от тунизийски произход, изследовател към Institut de relations internationales et stratégiques (IRIS) в Париж, автор на  множество книги), Мохамед Халаф (български анализатор от арабски произход, кореспондент за Балканите за кувейтския вестник „Ал Уатан“), Георги Милков (арабист, политически анализатор и журналист от БНТ), Мохамад ал Бармауи (представител на сирийската опозиция в България).

Софи Беси: Вече повече от век този регион е в центъра на всички съвременни геополитически проблеми. Това, което наричаме Арабска пролет, засегна най-вече шест държави – Тунис, където всичко започна на 17 декември 2010 г., след това Либия, Египет, Бахрейн, Сирия и Йемен. В тези шест страни се случиха най-различни бунтове и размирици, но общата характеристика е, че обществата там се надигнаха срещу диктатури, независимо дали монархически или не. Защо казвам, че условията са различни? Защото една от формите на опростяване в западните анализи е да се поставят арабските държави на едно и също място. Но в случая става дума за едно много обширно пространство – от Атлантическия океан до Персийския залив, става дума за страни, чиято история е различна, различни са политическите условия в тях. Има разлики между страните от Магреба и страните от Персийския залив.

След пет години, равносметката може да бъде само временна. Наблягам на факта, че нашият поглед върху това, което се случва в арабския свят, е само един етап. През 2011 г., когато се случиха бунтовете в арабския свят, в този регион започна един нов исторически период, нов епизод, чието начало виждаме сега, след пет години. Пет години са малко време, много неща могат да се случат за пет години, но в исторически план пет години са нищо. Това е криза, която започна с един продължителен епизод и която ще трае още години наред. Днес виждаме, че в една част от този регион нещата се пренареждат. Поставят се под въпрос границите от времето на колониализма. Друг един въпрос, който продължава да е отворен, е израелско-палестинският конфликт и липсата на решение по палестинския въпрос, който отразява всички предизвикателства в този регион.

Това, което можем да установим на първо място, е, че всички тези бунтове започнаха по един и същ начин, макар че ситуациите днес в тези държави са радикално различни. Но всичко започна почти по един и същ начин – социални и политически искания. Лайтмотивът на първите бунтове в Тунис или в Египет, или пък в Либия беше край на диктатурата. И три ключови думи, които чувахме навсякъде – справедливост, свобода, демокрация. По-късно се появи едно религиозно измерение, което се вписа в тези бунтове, но в началото в тях нямаше религия. Господ въобще не беше част от протестите, той не беше сред протестиращите. Това не означава, че тези общества не са разяждани от религиозните проблеми, естествено, че са разяждани, но по един много по-сложен начин от това, което ни се представя.

Какво наблюдаваме в Тунис пет години по късно – едно трудно и проблематично изграждане на демокрацията. Но Тунис е особен случай, това е единствената страна, която не изпадна в състояние на хаос и при която военните не се върнаха на власт. Така че макар и трудно, но днес в Тунис се изгражда нещо, което прилича на демокрация.

Либия – проблемът е, че там западните държави се намесиха, за да ускорят свалянето на Кадафи, но след това изоставиха страната. За разлика от Тунис и Египет, Либия няма никаква традиция в държавността и много бързо след падането на диктатурата там се установи вакуум, който беше заместен от пълен хаос, в който страната е все още затънала. Днес Либия е оставена на произвола на различни сили под формата на милиции, като има безплодни опити от страна на Запада да се установи едно признато от всички правителство. Естествено „Ислямска държава“ се възползва от хаоса, за да се установи там. В района на Сирт „Ислямска държава“ има много големи бази.

Египет се управлява от армията от 1952 г. насам, от преврата на офицерите. През февруари 2011 г. гражданите на Египет се разбунтуваха. След падането на Мубарак там на власт – посредством демократични избори – дойде ислямистката партия „Мюсюлмански братя“ и породи недоволството на египтяните чрез този завой на президента към диктатурата. На 3 юли 2013 г. се стигна до преврат за завземане на цялата политическа и икономическа власт.

Бунтът в Бахрейн беше веднага овладян с военна намеса от страна на държавите, които са членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив. Западът не се намеси, не се опита да помогне на демократите в Бахерйн, а остави Саудитска Арабия сама да овладее бахрейнския бунт. Там диктаторът беше свален, но няма истинска промяна на режима. В Йемен има едно дисидентско движение, т. нар. хути, които все повече се налагат. Преди една година Саудитска Арабия се намеси в Йемен с благословията на Запада, за да се опита да смаже бунта на хутите, но засега не успява да го направи. Но можем да кажем, че Саудитска Арабия смаза Йемен, без да смаже бунта.

Сирия се управляваше от десетилетия от една от най-жестоките диктатура в региона. Сирийският бунт придоби военно измерение, защото репресиите бяха жестоки и режимът на Башал ал Асад искаше да представи този бунт като намеса или опит за контрол от страна на терористичния ислямизъм върху Сирия. Може да се каже, че всички регионални и световни сили се бият в Сирия посредством сирийците. Така че Сирия е една регионална трагедия.

Мохамед Халаф: Етническото, религиозно и сектантско противопоставяне в арабския свят е много остро и произвежда голяма омраза между различните общности и групи. И това всички ние го виждаме в момента, наблюдавайки случващото се в Сирия, Ирак и Йемен. Има две сили, които стимулират този сблъсък. От една страна, Иран, който се обявява за представител на цялата шиитска общност в света, без самите шиите по света да искат да бъдат представлявани от тази държава. В същото време срещу Иран се противопоставя Саудитска Арабия, която прави всичко възможно да се наложи като представител на целия сунитски свят, без сунитите по света да искат да бъдат представлявани от тази държава. И двете държави не са демократични.

Георги Милков: Мисля, че Арабска пролет няма, защото не се случи нищо такова с изключение на Тунис, разбира се. Когато говорим за Арабска пролет, смятам, че трябва да се върнем назад във времето и да се опитаме да оправим тази грешка, с която ние, журналистите, наложихме на обществото един неверен термин. Защото Арабска пролет би трябвало да се наричат само събитията в Тунис от края на 2010 г. и нищо друго. Най-голямата ни грешка беше там, че ние поставихме под общ знаменател всичко онова, което се случва в арабския мюсюлмански свят в Близкия Изток и в Северна Африка. Смятам, че това ни подведе ужасяващо, тъй като ние също така подведохме обществото – имам предвид най-вече журналистите, представяйки всички тези много различни неща, случващи се поради различни причини и обстоятелства и подбудени от различни фактори, като нещо единно, като нещо, което сравнявахме с падането на Берлинската стена. Защото ако в Тунис, от днешна гледна точка, можем да кажем, че има някаква трансформация, то в Либия и Сирия има тотална дестабилизация, в Египет има тъжна и безусловна реставрация. Арабска пролет няма.

Мохамад ал Бармауи: Всеки има право на мнение дали има пролет, или зима, но тук говорим за хора, които умират всеки ден, а тяхната единствена молба беше да живеят нормално, в демокрация и да имат свобода. Наистина, както каза г-н Милков, самият проблем идва от медиите, от журналистиката, която преобърна самата истина за случващото се в тези страни. Но самата истина е, че арабските хора – дали става дума за мюсюлмани, или за християни, няма значение – искаха едно и също: това да живеят като европейците и като американците, да имат свобода и демокрация. Но за съжаление стигнахме до този ден, в който да кажем – големите сили не искат това за арабския свят. Те искат да си решават техните проблеми през арабската кръв, през арабския проблем, защото там е петролът, там са и техните интереси.