1
5730

Ария на клевета

Злословието и клеветата не биха имали такава сила,
ако глупостта не им проправяше път.

Александър Дюма-баща  

Има текстове, които човек пише с радост в душата. Всъщност тъкмо тези текстове са най-животворни – не само за читателя, а и за автора. Защото подобни текстове се пишат не с усилие, а с наслада – сами, собственоръчно се пишат. Бих казал дори, че те пишат автора си, не авторът тях. Настоящият текст обаче явно няма да е от този род, той ще бъде текст на омерзението. Не защото така ми се иска, а защото сюжетът не позволява иначе, не допуска благородство в плътта си. Сюжет, който проследява едно от най-грозните престъпления в цялата ни нова история. И нашето днешно отношение към него. Което е белязано от същата грозота, бих казал дори, че е еманация на същата предано унаследена от цялата ни нация престъпност на комунизма.

След като тръгвам да спасявам паметта на един от най-значимите български писатели не само на нашето време от многобройните му физически и метафизически убийци, думите ми логично ще бъдат не щадящи, а гневни; не балансирани, а емоционални, думи, търсещи по-скоро възмездие. Иначе не би могло и да бъде – като наследник не по избор, а по необходимост на едно нерадостно наследство, има за какво и има защо да бъда възмездяван.

Последният апогей на това наследство е озаглавено „Случаят „Георги Марков” и е продукт на едно от най-престижните ни книгоиздателства – обстоятелство, което прави зловещото наследство още по-зловещо, зарежда с допълнителна обществена енергия неговата деструктивност. Цитираната книга ме засяга многостранно, засяга ме преди всичко като човек, станал по стечение на независещи от него обстоятелства свидетел на саморазправата на един демоничен режим с негов съчовек. А реципрочността между човека и съчовека е ключова за очовечаването ни. Книгата ме засяга и граждански; засяга ме, разбира се, и морално; а, доколкото съм приятел на Георги Марков, на когото до голяма степен дължа себе си, засяга ме и много, много лично. Засегнат съм и в друг един, не по-малко съществен смисъл. Като редактор на културната програма „Контакти” на Радио „Свободна Европа”, която излъчи „Задочни репортажи за задочна България”, заради които най-вече Георги беше убит, аз съм и служебно отговорен за опазване чистотата на паметта на писателя във времето, поне във времето, което населявам физически. Днес тази чиста като сълза памет е петнена и опетнявана физически пред очите ми, а това не може да не ме гнети.

Книгата „Случаят „Георги Марков” е авторство на полковника от комунистическата Държавна сигурност Бончо Асенов, а това обстоятелство само по себе си е сигнал за тревога. Трудно е да си представим, че един високопоставен функционер на репресивния апарат на БКП, който по партийно поръчение е организирал и извършил покушението срещу писателя, ще тръгне да преосмисля зловещото си дело и да се себеразобличава в интерес на историческата истина. (И за да бъда докрай откровен, ще добавя, че има като рядко, като съвсем рядко изключение и служители на ДС, на които истината им е по-скъпа от престъпността на техния дългогодишен работодател. За разлика от ген. Коста Богацевски обаче, за когото ще стане дума и впоследствие, полковник Асенов не е между тях.) Да предоставиш моралната оценка на едно престъпление на апаратчик от институцията, която го е извършила, е все едно да възложиш на Йозеф Гьобелс преоценка на нацизма. 

Книгата на Бончо Асенов легитимира изцяло началните ми опасения – от първата до последната страница. Съдържанието ѝ е компилативно – една безредна смесица от истини, полуистини и стопроцентови лъжи. Безредна обаче е тази смесица само на пръв поглед, на втори тя вече се себеразкрива като тактически похват, като добре замислена стратегия. Като изпечен демагог от кариерата, авторът явно съзнава, че една лъжа може да бъде убедително наложена, че може да ѝ се придаде фасадна достоверност, само ако тя бъде преплетена както с полуистини, така и с истини. Скътана между полуистините и истините, лъжата се смесва с тях и става неразпознаваема, надява по стара болшевишка традиция и според предписанията на идеолога на нацизма Гьобелс маската на автентичността. Рецептата е колкото стара, толкова и безотказно функционираща, защото се базира на психологията на масите – оказва се, че в обществения сектор повторението е майка по-скоро на незнанието, отколкото на знанието. Става дума за преиначаване и изопачаване на това знание, преиначаване и изопачаване, което за преиначаващия и изопачаващия е съзнателно, а за масите – неосъзнато.

Още от увода става видимо, че подходът на автора (по-скоро на пишещия гражданин – някак не ми идва отръки да го наричам автор) е телеологичен. По своята природа този подход е манипулативен, при него анализът (или по-скоро разборът, аналичността не е сила на полковника) е така структуриран и насочван, че да обслужва предварително поставената цел, да води и да доведе до преднамерени изводи. В случая тази съвсем съзнателно преследвана цел на пишещия гражданин е да докаже, че Георги Марков е: 1. Внедрен с конспиративни задачи в българоезичните западни радиостанции агент на ДС; и 2. Че е убит не от ДС по нареждане на БКП, а от британското разузнаване. Обстоятелството, че книгата си служи с телеологични похвати подсказа, че по естествен път, по пътя на формалнологическия, на причинно-следствения анализ поставените ѝ цели са непостижими. Така и се оказва в хода на четивото.

Аз няма да коментирам убогия, суховат език на апаратчик, който е правдоподобно огледало на езика на „Работническо дело”. Не това е моята авторова грижа. Пък и една историческа истина може да бъде постигната и защитена и на цената на сухия, нехудожествен език на документалистиката. Предпоставка обаче е тази истина да бъде желана, търсена и преследвана от коментара. В случая тя е нежелана и избягвана – на едни места е дискретно заобикаляна, на други – грубо потъпквана. И в двата случая целта е една: истината за живота и гибелта на Георги Марков да бъде подменена с лъжа. При което пишещият гражданин Бончо Асенов явно съзнава, че хора като мен, които са опознали от собствен биографичен опит надлежните факти и фактори, трудно ще се подведе. Но не тези хора са адресат на четивото му, адресат са редовите читатели, милионите незнаещи, масата. Която лесно може да бъде подведена и измамена. Психоанализата учи, че колкото по-многолюдна е една група хора, толкова по-податлива е тя на внушения. Явно на това разчита и книгата. И то не без основание.

Убийството на Георги е чиста проба престъпление, дори полковник Асенов не оспорва престъпността, той оспорва само мотивите, автора и авторството ѝ. Според меродавния и до днес базов принцип на античната юриспруденция, когато се търси подбудителят и извършителят на едно престъпление, всяко непреднамерено разследване тръгва от въпроса кой има интерес от деянието, кого, чие кредо, чия кауза, и коя група хора обслужва и облагодетелства консумираното престъпление. Да поразсъждаваме и да се опитаме да установим на кого и доколко Георги Марков беше необходим жив и на кого и доколко – мъртъв. Тази равносметка съвсем не е сложна, тя само изглежда сложна.

Казвал съм го и друг път: преди Георги Марков да застане пред микрофона никоя западна българоезична радиостанция не се е радвала на участието на автор от такъв формат. И дотогава тези радиа са имали своите звезди на ефира: Влада Карастоянова, Мацанкиев, Силянов, Христо Огнянов, Мандиков, Стефан Попов. Никой от тези достойни имена обаче не беше Георги Марков, никой и от новото ни попълнение не достигна впоследствие неговия висок хоризонт. Георги пристига от България с една много сериозна творческа ипотека – високо ценен от литературните си колеги, от една страна, и любим автор на хиляди читатели, от друга. Който е проследил перото му от първа младост, та чак до гибелта му, не може да не забележи неговото литературно израстване. Творба след творба сюжетите му стават все по-живописни, характерите, които ги населяват, все по-зрели и многопланови, фабулите – все по-завладяващи.

Автор с такъв разтърсващ талант не е просто и само находка за една медия, той е истински феномен. Пишейки за западните българоезични радиостанции, Георги закономерно зае позиция по горещите фронтове на бушуващата Студена война. Сега да си зададем един колкото елементарен, толкова и ключов въпрос: коя воюваща в една ожесточена идейна битка сила ще тръгне да се самолишава от подобен автор, ликвидирайки го физически? Такъв автор е безценен арсенал за всеки воюващ лагер – както за Изтока, така и за Запада. В свободен съзнателен избор Георги избра западните духовни и граждански ценности пред източния обскурантизъм, избра човешките права и гражданските свободи срещу безправието и мракобесието. При това направи този съдбовен избор, предано следвайки собствения си талант и собствената си съвест – без да бъде подкупван, а още по-малко заставян от някого. Оттук нататък, следвайки себе си, Георги вършеше на западната антикомунистическа стратегия прекрасна работа. Никой български автор не бе разобличавал дотогава така убедително, на такъв живописен, завладяващ език източноевропейското мракобесие. Не хищните капиталистически акули, не западните съветолози и политолози, не стратезите на Студената война от Вашингтон и Лондон, сам знаменосецът на лявата идея, неокомунистът Стефан Продев, постави „Задочни репортажи за задочна България” редом със „Записките” на Захари Стоянов и със „Строители на съвременна България” на Симеон Радев. (Аз ги поставям и над тях, но аз съм все таки страна.) Така че Интелиджънт сървис, ЦРУ, западногерманската Ферфасунгсшутц са все служби, които имаха жив интерес да съхранят живота и перото на Георги като свой арсенал в защита на фундаменталните евроатлантически ценности, които тези институции охраняваха. А ги охраняваха не от Ал Капоне и Пиночет, охраняваха ги от бруталната агресия на Съветската империя, неделима част от която бяхме и ние, българите.

Полковник Бончо Асенов (офицерският му чин е несъмнен, за разлика от професорската му титла) е на друг акъл: британските тайни служби са ликвидирали Георги Марков, защото: 1. Той е бил агент на българската ДС и като такъв – техен враг; и 2. Защото е започнал да надига глас срещу Запада и да разобличава в творбите си западноевропейската лъжедемокрация. Досега обаче нито един (български или чужд) съпричастен към случая автор или следовател не е открил нито един-единствен документ, доказващ или поне подсказващ принадлежността на Георги Марков под една или друга форма към контингента на ДС. Не открива подобни свидетелства и полковник Асенов. Всички негови твърдения за агентурното минало на Георги можем да обобщим с думите: „Бил е наш агент, защото не може да не е бил такъв”. Нищо, нищичко повече от това голословие. Коментирайки неотдавна заедно с полковника темата, един известен наш телевизионен водещ му заяви в очите: „Ама всички Ваши постановки и обвинения са от рода на „една жена каза”. След като и полковник Асенов, който явно е имал неограничен достъп до архивите на ДС, не е изровил и едно документче, с което да онагледи тезата си, че Георги Марков е нечий агент, тази теза става повече от съмнителна. Всички събрани от най-сериозните разследващи журналисти и автори свидетелства са по-скоро в другата, в обратната посока. И документалният филм на Люди Букен и Майкъл Кокрер, заснет малко след гибелта на писателя, и филмът от ново време „Накаран да замлъкне” на германския документалист Клаус Дексел, и още десетки книги, статии, киноленти и свидетелски показания говорят, че Георги Марков не е бил агент нито на ДС, нито на която и да е друга служба, от една страна, и че е похитен от българската комунистическа държава, от друга. Сега аз няма да се спирам в детайли на целия този необозрим документален материал, това би значело да напиша нова книга. Ще хвърля бегъл поглед само върху най-фрапиращите, върху най-недвусмислените свидетелства.

През първите години на следствието разследващите в София стигат до извода, че Георги Марков е убит от българската Държавна сигурност. До същия извод стига и заснетият от британския кинодокументалист и кореспондент в София Джак Хамилтън за „Канал 4” на Би Би Си телевизионен филм по темата. Като живи участници в лентата Владимир Костов и моя милост можем да потвърдим казаното. Потвърждава го и следователят Андрей Цветанов. Пред камерата на Хамилтън Цветанов заяви, че 80% от наличните документи говорят, че убиец на Марков е ДС по поръчение на българската комунистическа държава. Списъкът продължава с името на началника на Главно следствено управление ген. Леонид Кацамунски, който още със стартирането на следствието на родна земя в началото на 90-те години заяви в българския печат, че „са открити данни за подготовка на убийството на Георги Марков”.

Съществуват и немалко косвени доказателства, които разобличават комунистическия режим като палач на Георги Марков. Ето и част от тях: за да бъде убит (именно убит, а не, както твърди ДС, самоубил се) в родината, български агенти отвличат през 1974 г. политическия емигрант Борис Илиев Арсов от Копенхаген в София. Оправдавайки наказателната акция, в. „Отечествен фронт” пише черно на бяло: „Своевременната намеса на органите на Държавна сигурност слагат край на тази (на Арсов – б. а.) дейност… Ръката на справедливостта винаги е била по-дълга от краката на предателството”. По същото време, гордо отчитайки, че Арсов „е обезвреден”, в. „Народна младеж” предупреждава: „Същата участ очаква всеки, който е забравил великата стойност на понятието „родина” и си е поставил цели, отдавна изхвърлени от историята на политическото бунище”. Вярно е, че отправените предупреждения не фокусират личността на Георги, но техният заканителен тон говори ясно, че подобни наказателни конспиративни акции на територията на Свободния свят хем са възможни, хем предстоят. Само броени години след гибелта на Арсов политическата практика го потвърди и чрез атентата срещу Марков.       

Въпросът, който самородно възниква, е защо трябва аз да разкривам всичко това, защо в цялата си книга полковник Асенов тактично премълчава тези очевидни факти. Ами защото за полковника явно е по-важно да бъде предан на предварително зададените тези, отколкото на историческата истина. Съзнателно или не подбраният от него телеологичен похват така селектира, преиначава и натаманява огромния фактологичен материал, че той дума по дума да доведе непреднамерения читател до заключението, че убиец на Марков са британските тайни служби. А са го убили, защото: 1. Марков е комунистически таен агент; и 2. Разочарован от Свободния свят и себеосъзнал се класово, писателят (Георги Марков – да не вземе някой да реши, че е Бончо Асенов!) започва впоследствие да разобличава прогнилия Запад.

По агентурната тематика вече се разбрахме – полковнишката теза е безпочвена и неподкрепена от нито едно доказателство. Подкрепено, за сметка на това, е твърдението, че Георги разобличава лицемерния граждански морал на Свободния свят. Казаното полковникът онагледява с издадения както във Великобритания, така и в България роман на Марков (в съавторство с Дейвид Филипс) „Достопочтеното шимпанзе” и с едно писано седем месеца преди покушението и адресирано до мен писмо, което аз съм публикувал в българските медии, окачествявайки го като пророческо. И романът, и писмото са горчива сатира на филистерските порядки, на потребителския манталитет, на фалшивия морал на западния квартален бакалин и неговата политическа класа – в това полковникът е прав. Не е прав обаче в изводите, които извлича от това обстоятелство. Защото вътрешнополитическият климат във Великобритания е образец на демократичност. За критичен анализ британските тайни служби не убиват, убиват само КГБ и ДС. Не по-малко критично са писали за буржоазния лъжеморал и Дикенс, и Джонатан Суифт, и Байрон, и Шекспир дори. Но даже в онези сурови времена никой не е тръгнал да ги убива – иначе цяла Темза нямаше да побере труповете им от бряг до бряг. Още по-малко петимна да убива литературните си критици е съвременната английска държава, тя предпочита да ги награждава за критицизма им. Работата е там, че безкритична стойностна литература е принципно невъзможна: по своята природа истинският писател винаги е опозиция на конюнктурата – която и да е тя. Солженицин окачествява дори истинския писател като политическа алтернатива, като естествена и непримирима опозиция на всяка държавна власт. И антиутопистът Оруел е язвително критичен към времето ни и нравите му, и сам съавторът на Георги Дейвид Филипс е писал далеч преди „Достопочтеното шимпанзе” с далеч по-остър език срещу аморала, труизмите и апориите на британската политика. А си умря тихо и кротко от естествена смърт.

В случая преднамереността на полковника се съчетава хармонично с непознаването му на Запада, което пък е продукт на неговото потомствено браншово тесногръдие. Това проличава и в разказа, че по поръчение на ДС Георги е преминал през Радио Германия и Би Би Си, за да може да бъде внедрен в крайна сметка в РСЕ. За полковника офисите на Радио Германия и Би Би Си са явно нещо като чистилище и първа цедка, приемен изпит за претенденти, нещо като преддверие към Шенген – чакалня, в която кандидатът трябва да престои някоя-друга година, за да докаже своята годност и да пристъпи в пантеона на РСЕ. Истината отново е обратна. Георги беше с такъв ненадминат литературен и граждански имидж, творческият му потенциал бе така несъмнен, че само да стъпеше на мюнхенското летище и директорите ми начаса щяха да го грабнат и на ръце да го понесат към редакторския му кабинет.

И така, клеветникът си е свършил клеветническата работа, сега обаче ние сме на ход. Не, не чрез гръмки противодействащи тиради, а с по-простички средства. Като читатели ние можем да доразвием и продължим клеветата във времето, като ѝ повярваме, но можем и да я обезкръвим и анулираме, като откажем да ѝ повярваме. Така че от нашата добросъвестност зависи повече, отколкото от недобросъвестността на пишещия гражданин.   

И в заключение, както стана модерно да се казва, нещо лично. Жертвата на едно покушение знае по-добре от всеки друг зад кой ъгъл го дебне смъртта и кой е потенциалният му убиец. Дълго преди смъртоносния атентат и особено през последните месеци на живота си Георги Марков търсеше закрилата на британските, германските и американските служби за сигурност срещу агентите на ДС на Запад – не и обратното. Ако и това не стига, ще добавя, че малко преди да изпадне окончателно в безсъзнание, Георги казва на полагащия неимоверни усилия да го изтръгне от лапите на настъпващата смърт д-р Райли: „Отровен съм от КГБ и ще умра – нищо не можете да направите!” А който не вярва на мен, нека попита д-р Райли от лобното място на Георги – Лондонската болница „Сейнт Джеймс”. За да стана още по-личен, ще припомня също, че през всички години и десетилетия след атентата, та чак до ден-днешен, всичките останали върху лицето на земята близки на писателя призовават и родната общественост, и външния свят да търси убиеца на убития не в редиците на класовия враг, а в дебрите на родните тайни служби. Призоваващите са хора, които познават в детайл и възгледите, и творчеството, и литературния, и гражданския път, и опасенията, и упованията на Георги Марков. И на които Георги Марков беше и е безмерно скъп. Нима, сочейки българската комунистическа държава като убиец, тези хора, които, верен на преднамереността си, полковникът не е интервюирал, ще тръгнат да мамят и лъжат, да прикриват истинския убиец, подвеждайки следствието по грешна следа? Един въпрос, който, макар да не е с повишена трудност, пишещият гражданин явно избягва да си зададе. Просто защото неговата непровъзгласена цел е да прикрие онези фактори и люде, които погубиха Георги. Докато наша провъзгласена цел е да ги разкрием.

И накрая нещо съвсем лично. Книгата (наричам я така само условно и преодолявайки неимоверна вътрешна съпротива) завършва с предсмъртната снимка на Георги, направена само десетина дни преди гибелта му в моя мюнхенски дом, при това от колега на Бончо Асенов – агент на Държавна сигурност. А за да бъде щастието пълно, самодейният фотограф бе и мой директор в РСЕ. В писма до мен, които още пазя, Георги го наричаше „формен мухльо”. „Мухльо, ама формен” – отговарях му аз. Тогава, разбира се, и двамата не знаехме за агентурното му битие – чак впоследствие Комисията по досиетата го разкри като агент Мартини. Бончо Асенов обаче може и да го познава, може рамо до рамо да са завършили съответните школи по конспирация. Не, с казаното не търся възмездие – публикувал съм снимката в медиите, тя вече е обществено достояние, което значи, че всеки може да онагледи с нея разследванията или манипулациите, честта или безчестието си. Така че не мъстя, само споделям погнусата, която изпитвам да видя и лика на госта си, и интериора на собствения си дом, който е моя интимна сфера, в която съм прекарал най-съкровените си мигове не само с Георги, между кориците на такова нечистоплътно четиво. Мястото на Георги не е в обектива на неговите палачи. Ще се наложи обаче и с това да живея.      

Дали след всичко казано и след всичко премълчано съжалявам за нещо? Ами да. Съжалявам, че обстоятелствата ме заставиха да напиша този текст, в който допуснах отново криминалистиката да засенчи литературата. Една литература, благодарение на която, творейки я, Георги живееше интензивно и многократно. И чрез която, четейки я, интензивно и многократно живеех и аз. А по мен, и милионите ѝ читатели. Което ще рече, че сюжет след сюжет Георги е умножавал и нагнетявал живота не само за себе си, а и за всички нас. А с целия си акъл аз съм тръгнал да разследвам срещу един десар, на когото смъртта на Георги Марков явно е по-скъпа от живота на Георги Марков. Ведомството на Бончо Асенов предпочете Георги като мъртъв и го умъртви. А верен на офицерската чест, полковникът продължи делото във времето чак до наши дни, до мен и тебе чак. Той сигурно има, той вече несъмнено е възпитал приемници, които ще пренесат каузата на смъртта напред през поколенията. Какво ли не прави честта на пагона за Отечеството!…

Моят път е по-различен. Вместо да се правя на следователя, какъвто не съм, предпочитам да си остана съизживяващия читател на Георги, какъвто съм. Но какво да се прави, след като аз съм поравно длъжник и на неговия живот, и на неговата смърт. Иначе не би могло и да бъде – истината за смъртта на Георги е не по-малко съществена от истината за живота на Георги. Нещо повече: едната истина е не само равностойна, а и равнозначна на другата. И който фалшифицира смъртта му, фалшифицира и живота му. Тъкмо това прави съзнателно или не (май по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно) полковник Бончо Асенов със „Случаят „Георги Марков”, превръщайки се чрез фалшификата си в негов вторичен убиец. Не ще и дума, че за полковника Георги Марков действително е случай. За мен обаче не е случай – съдба е. Съдба ще си остане чак до сетния ми земен час. Пък и след това. И колкото и да боли и да не преболява дълбоко вътре в мен насилствената му смърт, предпочитам да общувам с виталния си спомен за онези времена, в които споделяхме братски бит и битие, сега споделям само с образите му. Тези времена са озарени и обезсмъртени от творбите му, от една литература, която съдържа в плътта си най-затрогващото вълнение: вълнението да си човек.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияДни на камерната музика в Габрово
Следваща статияНепоносимост и непримиримост   

1 коментар

  1. Българските комунисти като цяло са заразени от същите психиатрични болести като тези на руските комунисти. (И голяма част от самият руски народ. Повече за това в книгите на руският учен Павлов.)
    Както руските,така и българските комунисти имат малоумната вяра,че могат само с ДУМИ да променят както реалността,така и миналото!!! Например,казват че някаква война и „велика“ и „отечествена“ и тя по магически начин се превръща в такава! Казват,че Георги Марков е агент на ДС и е убит от британските тайни служби и хоп това става ФАКТ!!! Само че имам новина за тях – Бог не е създал светът според тяхната идиотска „система“,а по една древна индийска поговорка,която гласи:“Само три неща не могат да се скрият на този свят – Слънцето,Луната и Истината.“
    Истината и фактите за живота и убийството на Марков са известни на всеки НОРМАЛЕН човек. Ключовата дума е НОРМАЛЕН,повтарям. Виж във виртуалният ненормален свят на българските и руски комунисти животът и смъртта му са различни. Само там. Този побъркан и перверзен свят обаче няма влияние върху реалният такъв. Лично аз не се притеснявам,защото знам,че това писание на полковника от ДС с нищо не очерня и накърнява делото и живота на безсмъртният Марков. Самата цел на „книгата“ на полковника е толкова безсмислена и кретенска,колкото опитите на неврастеник да затръшне въртяща се врата.
    Да си представим нещо абсолютно невероятно,че всики хора в България и по света повярват в гнусните лъжи на десара за Марков. И какво от това?! Ами НИЩО! Реалността пак ще остане същата,а тя е че (бившите)комунисти са убийци,патологични лъжци,крадци на милиарди и трилиони долари и евро,злобни и тъпи. Аз наистина не мога да разбера,(защото не съм психиатър),каква е целта на писанието „Случаят…“!?