0
3388

Арктически провал

„Полунощно небе“

След седем пълнометражни филма зад камерата Джордж Клуни все още не ни е поднесъл нещо, което да го квалифицира като незабравим режисьор. Политическите и биографичните му проекти не надскачат доброто кинематографично ниво, жанровите лутания не са довели до формирането на разпознаваем стил, а заслугата за чудесния „Райско кътче в ада“ изглежда по-скоро на братята Коен. Повод за тази неласкателна равносметка е наскоро създаденият за Netflix „Полунощно небе“.

Най-новото режисьорско заглавие на Клуни е от онези проекти, които притежават потенциала да се превърнат в запомняща се кинотворба и когато той не бъде оползотворен, просто тупват върху купчината „и кому беше нужно да се прави още един такъв филм“. Толкова е тънка границата между творческото откровение и клишето, особено в преексплоатирания жанр на научната фантастика, както в неговата разновидност с космическо пътешествие за откриване и експлоатация на годна за живеене планета, така и във варианта с екокатастрофа и оцеляване на обитателите на умиращата Земя…

В едно постапокалиптично и не много далечно бъдеще тежкоболният учен Аугустин Лофтхаус отказва да напусне арктическата обсерватория – последно наземно убежище на човечеството, изправено пред почти пълното отравяне на въздуха и следователно унищожаването на „третата след Слънцето“ като място за живеене. Оказва се, че след евакуацията в базата е останала и малката Айрис… Междувременно Аугустин открива, че „Ефир“, една от космическите совалки, изпратена да търси подходяща за обитаване планета, все още не се е върнала на Земята, и завършвайки мисията си, рискува да попадне в капан. Двамата с Айрис тръгват към метеорологична база, разположена още по на север, където има по-мощен предавател, а „Ефир“ и неговия петчленен екипаж вече пътуват обратно към несъществуващия си дом…

„Полунощно небе“

Изглежда добре, звучи добре, но се е получило доста кухо, въпреки амбицията за кръстоска между космическа епопея и филм за оцеляване в „дивото“, или в постапокалиптичното диво. От своя страна, Джордж Клуни определя проекта си като „Гравитация“ среща „Завръщането“ (а защо не и нещо от „Соларис“?!) и ако сте от онези зрители, които не харесват нито един от двата „стожера“, филмовото ви преживяване изначално е обречено на неуспех. Крехката надежда се крепи на участието на самия Клуни – той може да не е безспорен режисьорски талант, но като актьорско присъствие винаги е гаранция за емоционално екранно приключение, както и на персонажа на малкото момиче; защото ако има нещо по-ефектно от Джордж Клуни, то е Джордж Клуни във взаимодействие с хлапе. Както може да се предположи, тандемът е най-добрият коз на „Полунощно небе“, но паралелната линия с екипажа на совалката в открития Космос го „обезоръжава“ системно и необратимо.

Създаден по романа „Добро утро, полунощ“ на Лили Брукс-Далтън, през по-голяма част от екранното време филмът на Клуни се носи като космически отломки между трите пласта на фабулата си: совалката, арктическия студ и спомените на д-р Аугустин Лофтхаус, и така и не открива своята идентичност. Ритъмът на разказа е изключително бавен, естеството на екологичната катастрофа, сполетяла Земята, остава неизяснено за зрителя (сякаш това би „обидило“ неговата интелигентност), и нито една част от конструкцията, съчетаваща екзистенциална драма, постапокалиптичен наратив и научно-фантастичен проект, не успява да се справи ефективно с множеството слабости на сценария. Но основният проблем на „Полунощно небе“, който обезличава и най-малкия напредък, постигнат по линия на метафората за умиращ мъж, прекосяващ снежния север на една умираща планета, е необикновеното усещане за хладина и емоционална безучастност, което се излъчва от взаимоотношенията на борда на „Ефир“.

„Полунощно небе“

С чудесното си чувство за самоирония актьорът Джордж Клуни се е измъквал многократно от капаните на всякакви драматични и екшън ситуации, натоварени с прекалено или твърде малко емоции, но хуморът (бил той и черен) не е част от рецептата на най-новия му режисьорски филм. Лошото е, че в присъствието на доста експлоатиран сюжет и самовзривяваща се отвътре интрига, единствено съпричастността, пробудена у зрителя, би могла да оправдае проследяването на хода на разказа в „Полунощно небе“, а всяка успешна стъпка, предприета в тази посока от общуването между Аугустин и Айрис, е омаловажена от формалната атмосфера на космическия кораб или разводнена от безличните ретроспекции, в които друг актьор (при това неразпознаваем) изпълнява ролята на младия Аугустин. Така няколкото ефектни попадения само ни подсказват в какво можеше да се превърне „полунощното небе“ и подсилват усещането, че всичко, в това число и част от актьорските превъплъщения, е твърде повърхностно. Може би прекалено много sci fi филми вече са се занимавали с темата и публиката е придирчиво преситена. Или просто режисьорският потенциал на Джордж Клуни не е настроен адекватно за подобни сюжетни вълни.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияУдобните обувки
Следваща статияЛозницата на Станачко