0
2700

Артаг Торком

Българският дуелист

Тази история научих от втория том на препълнената със съкрушена печал книга на тогавашния културен аташе на Кралство Югославия в Рим, столицата на (по онова време фашистка) Италия. Културно аташе е не кой да е, а писателят Милош Църнянски, който назовава книгата си с едно заглавие истинско бягство (или, по-скоро, желание за бягство там, на север, към мира) „При хиперборейците“ („Унискорп“, 2018, превод от сръбски Ася Тихинович-Йованович). На с. 224 четем: „Тогава Della Gloetta казва, че си спомня нещо от миналото си. Сега се сеща, че когато бил млад, един български офицер, добър фехтовчик, предизвикал на дуел известния френски писател Пиер Лоти, който бил туркофил, и нанесъл голяма обида на България“. От Милош Църнянски толкова, неговото писмо не е за рицарските патриотични постъпки на балканските му съседи, а за безнадеждието, обхванало го в навечерието на Втората световна война. Безнадеждие, което той съсредоточава и откроява в окаяната орис на Микеланджело.

Ориста на България през ХХ век е не по-малко окаяна (той е черна дупка за българския напредък, скършва гръбнака му поне на три пъти – 1913, 1918, 1944 г.), затова всяка проява на чест и достойнство събужда любопитството и желанието да се научи повече. Тази е причината да тръгна по следите на доблестния български офицер. И установих, че такъв човек наистина е съществувал, Милош Църнянски не си го е измислил: служил е като поручик в Първи Софийски пехотен полк, само че по националност е не българин, а арменец, Артаг Торком. Постъпката му, вярно, не тъне в пълна неизвестност, но пък и не е кой знае колко популярна, въпреки че на 30.ХІ.2013 г. Комитетът за арменски изследвания „Хай Тад“ организира конференция в сградата на Представителството на Европейската комисия в България „Българите, арменците и Европа“, посветена тъкмо на „100-годишнината от дуела в защита на българския войн и България, обявен от поручик Артаг Торком на туркофила Пиер Лоти, състоял се във Франция на 9 ноември 1913 г.“ А през далечната 1990 г. зам.-главният редактор на в. „Ереван“ Михрам Бохосян използва същата история, за да защити от нападки Кеворк Кеворкян, наречен от някого в ония горещи времена „мръсен арменец“ (ала обърква името на героя, нарича го Аршак Торкомян). За дръзкото поведение на поручик Торком се сещат в наши дни и някои по-периферни български издания, обикновено с националистическо-патриотарска нагласа, но сякаш пишат не чак толкова много за него, колкото за създаването на стихотворението на Иван Вазов от стихосбирката „Подъ гръма на побѣдитѣ. Стихотворения писани прѣзъ Първата балканска война“ (1914) „На Пиер Лоти“ (публикувано за пръв път през ноември 1912 г.) Между другото, от Комитета за арменски изследвания вземат това стихотворение като мото за своята проява през 2013 г., макар че, честно да си кажем, то изобщо не е от най-добрите образци на Вазовата лирика. Впрочем, цялата стихосбирка не е посрещната с кой знае какъв възторг от съвременниците на Патриарха, вдяващи от изящно слово; Димчо Дебелянов например пише унищожителна рецензия: „[…] Езикът, на който е написана книгата, е стар и слаб за наше време. Стихът не носи нищо ново дори за самия автор. Изплитането и сплитането на отделните размерни редове не поразява дори и своята естественост, защото не се съчетава с изящество. За сизелировка на фразата и за елементарна дори музикалност и дума не може да става. Фигурите са бледни, защото са вети, а някои от тях с грубостта си биха уязвили вкуса дори на четец със средна култура. От цитатите, посвещенията и бележките, които придружават много от стихотворенията, лъха старомодност и наивност“. Димчо Дебелянов все пак не е докрай справедлив в оценката си, тъй като не забелязва стихотворението „Моите песни“, заключителния поетичен текст в книгата, а това е произведение, което наистина винаги ще четем: „И мойте песни все ще се четат“. Но ето го всъщност цялото стихотворение на Иван Вазов „На Пиер Лоти“, защото, убеден съм, него самото са малцина тези, дето са го чели:

Пет века ужаси, убийства и кланета,
пет века в дим и смрад потънали светини,
пет века с топла кръв обливани полета
и земни раеве превръщани в пустини,
 

пет века варварства, насилия безчестни
на твойте идоли светът дължи, поете!
Ти вийш венци на мор, за тигър пееш песни:
на Кочани и Щип не чу ти ревовете!

Свести се! Твоят химн жесток и светотатски
е храчка, фърлена въз Бога и човека;
а наший меч лети да тури край на адски
тегла, да тури край на черний срам на века.
 

Не хищни замисли ни движат, нито злоба –
с кръвта си ний чъртайм велика епопея,
ний носим свобода в тъмницата на роба,
ний носим подвига свещен на Прометея;
 

ний носим слънце там, де гробен мрак царува –
в злочестите земи, де братя иго влачат –
и скоро нов живот ще там да заликува,
а ти си поплачи въз гроба на палачът.

Няма как да знаем дали Артаг Торком е прочел развълнуваното стихотворение на Вазов – по-вероятният отговор е да, тогава вестниците са се разграбвали като топъл хляб, но дори да не го е прочел, като арменец той е имал не по-малко основания от нас, българите, да се ядосва на туркофилството на Пиер Лоти (филмът на Костадин Бонев „Изкореняване“ разказва достатъчно подробно защо бушуват такива справедливи чувства в тази „отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик“, както пише Яворов). Защото той, Пиер Лоти, не е кой да е, думата му в онези години се чува надалеч и нападките му срещу българските войски съвсем не са невинни, нито пък останали без отзвук. В излязлата миналата година книга на историка от университета в Поатие Ален Куела-Вилагер (Alain Quella-Villéger) „Пиер Лоти и Балканска Европа“ авторът отбелязва: „Той поставя под въпрос балканската алчност, която, недоволна от завоюваните територии, иска да превземе и Истанбул. В неговите очи Европа е „съучастник“ на това нестихващо хищничество: „Срам! Срам за Европа, срам за евтиното ѝ християнство. И за първи път в живота си ще кажа: срам за съвременната война“. Междувременно в друга статия, публикувана в Gil-Blas (10.ХІ.1913) Лоти защитава турците, „изоставени и измамени от всички, ограбени“ и обидени, въвеждайки нов аргумент: „Може би било разумно да се напомни, че султанът е не само владетел на турците, той също е и халиф, почитан от толкова милиони и милиони вярващи в дълбините на Азия и в дълбините на Африка, поради която причина той несъмнено заслужава известно внимание “. Така Балканският въпрос от териториален и политически придобива за Лоти религиозен и универсален характер“. Всичко в полза на Османската империя! Лоти пише също и книгата „Агонизираща Турция“, в която обвинява българите в неописуеми зверства, а в L’Illustration дори публикува потресаващи снимки от турско село, опустошено, разграбено и бастисано от българските безчинства. Фотографиите, разбира се, се оказват фалшиви и срещу Лоти се надига гигантска вълна от възмущение в страната ни (тогава тъкмо Вазов пише своето разгневено стихотворение). Французинът обаче е достатъчно арогантен и тщеславен, че да не им обърне внимание, напротив – чак съветва тукашните си колеги от висотата на своята цивилизованост малко да посведат разкаяно глави (Ален Куела-Вилагер подчертава: „България заема специално място в ненавистта на Лоти“). Поведението му не крие изненада – той е световноизвестен, не го стряскат някакви си там периферни балкански нападатели, знае цената си, която не е по силите на „варварите“…

Пиер Лоти, с истинско име Луи Мари-Жулиен Вио (1850-1923), през 1891 г. бива избран за член на Академията (превръщайки се така в най-младия ѝ член), е действащ офицер от френската флота, който пише книги със сюжети предимно от Изтока. По мотиви от неговия роман „Бракът на Лоти“ (1880) Лео Делиб създава операта „Лакме“. Този му роман, между другото, събужда интереса на Пол Гоген към Полинезия, а втори негов роман – „Мадам Хризантема“ (1887), служи за либрето на още две оперни произведения: „Мадам Хризантема“ (1987) на Андре Месаже и много по-известната „Мадам Бътерфлай“ (1904) на Джакомо Пучини. Първият му роман „Азиаде“ е публикуван в Истанбул през 1879 г. и оттогава любовта на Лоти към града на Златния рог не отслабва ни за миг. Любов, която прехвърля и върху Османската империя – не е необичайна картина жителите на Париж да го видят как се разхожда по Шанз-Елизе с турски фес на главата. В Истанбул дори има хълм, носещ неговото име, на върха на който се намира прочутото кафене „Пиер Лоти“. В „Азиаде“ писателят описва изпепеляващата любов на френски офицер към красива туркиня, който обаче същевременно е объркан от неустоимото привличане, което изпитва към не по-малко красивия турски юноша Ахмед. Лоти е добре познат и в България, през 1903 г. д-р Кръстьо Кръстев превежда романа му „Далеч от родния край“ и го провожда като годишна премия за абонатите на сп. „Мисъл“. В книгите си писателят не се бои да описва греховни страсти, нечестиви щения и неприлични (според моралните норми на онова време) поведения, което става повод за мнозина да протестират срещу избора му за академик – за твърде скандални, лекомислени и безнравствени смятат произведенията му. Писателят обаче не дава ухо на клюките и роптанията, а живее живота си така, както си иска – с наслада и без ограничения. Много знаменита е например една негова снимка само по препаска, която изпращал на младите момчета, които харесвал. Човек със самочувствие, той няма как да е прочел стихотворението на Вазов, но предизвикателството на поручик Артаг Торком не може да пренебрегне. Няма как – европейската преса шуми вече десетина дена…    

Най-напред „аферата Торком“ (така нарича случая Куела-Вилагер) оповестява вестник L’Homme libre на 29.Х.1913 г. Първоначално Лоти запазва презрително мълчание, но все по-гръмките писания във вестниците го принуждават да вземе отношение. Принуждават го да отвърне на поручика и множеството доброволци – французи и турци, самопредлагащи се да се бият с Артаг вместо него, тъй като той, Лоти, бил вече на преклонна възраст. Всъщност това е една от нападките, които пресата отправя към българския офицер: че той бил извикал на дуел човек, почти три пъти по-стар от него (Лоти е на 63 г.), следователно двубоят няма как да е равностоен („няма нищо рицарско в битка срещу човек, по-възрастен от теб с 30 години“, атакуват журналистите). Освен това се знае, че поручик Торком е учил една година в най-елитното френско военно училище в Сен Сир, Бретан (École spéciale militaire de Saint-Cyr, „Специализирано военно училище на Сен Сир“) – още едно предимство в негова полза. Затова на 8.ХІ.1913 Пиер Лоти публикува във в. Le Figaro писмо до Артаг Торком, в което се прокрадват същите обвинения и българският офицер – защитавайки честта си, заявява, че би се срещнал с всекиго, представляващ Пиер Лоти. Той е пристигнал в Париж специално за тази цел (изпратен е да продължи лечението си в Австрия, но – преминавайки през Швейцария, се отправя към френската столица, за да се бие с Лоти): да изчисти името на българското войнство, затова нямал никакво намерение да се отказва. Не го отказва и фактическото отричане от страна на българската държава от него – българският пълномощен министър във Франция Димитър Станчов специално заявява, че поручикът не представлява страната и за мисията си не е оторизиран от нея. Поручикът обаче изтъква, че е представлява българското офицерство и е готов да се сражава с всеки, нарушил доброто му име. Тогава на сцената излиза 53-годишният Жорж Бретмайер, известен френски учител по фехтовка и непримирим дуелист, който само преди няколко месеца, през април, е победил в двубой не кого да е, а капитанът на олимпийския отбор на Франция по фехтуване със сабя за Олимпиадата в Лондон Жорж Бергер. Не можем да твърдим със сигурност дали нашият рицар на честта е наясно кой се изпречва насрещу му – по-вероятно е да е имал представа, битката между Бретмайер и Бергер е широко отразена в европейската преса, това обаче не го стряска и той се възправя със сабята си срещу майстора. Двубоят се провежда на 9 ноември в квартал Монморанси. Условията са следните: има 15-метрово разстояние между рампите, вътре в което се води битката, всяко излизане извън него се смята за бягство. Ако това излизане стане на три пъти, следва дисквалификация. Артаг Торком на два пъти е изтласкан извън петнайсетте метра от опитния Бретмайер, бива и леко ранен в ръката, ето защо третият път – заплашен да бъде дисквалифициран, застава твърдо на едно място и е пронизан лошо в гърдите. Секундантите и лекарят, присъстващ на сражението, постановяват, че българският офицер не може да продължи и дуелът е прекратен. Артаг Торком се оттегля с достойнство, макар че в информация за случая The Independent пише (4.ХІІ.1913): „Извършили ли са българите жестокости срещу турски затворници и цивилни в Тракия? Въпросът бе разгледан в Париж пред съда на честта и присъдата беше срещу българите. Жорж Бретмайер заби сабята си в гърдите на лейтенант Торбоф (с това военно звание и с това име The Independent нарича поручик Торком – б.м.), което доказва, че Пиер Лоти не е лъжец и че българите са кръвожадни“. След този извод обаче авторът сякаш се усеща и мигом се поправя: „Връзката не е очевидна. Струва ни се, че във веригата от доказателства липсват някои връзки. Дуелът доказа само, ако не друго, че Бретмайер е добър фехтовач.Но това беше известно предварително. Бретмайер не знае нищо нито за предполагаемите зверства, нито доколко Лоти говори истината, но въпреки това той пое ръкавицата, хвърлена от българския лейтенант, и рискува живота си, за да защити честта на този бележит автор“.

Това е историята на Артаг Торком, българския дуелист. За съдбата му след този необикновен случай нищо не успях да открия (ако някой може да ми помогне, ще му бъда благодарен). Самият текст на Милош Църнянски, който събуди моя интерес, продължава така: „Колко странно е това. И той, в своята луда младост, точно заради този Тосели – на когото никой досега не му е казвал, че прилича – предизвикал на дуел белгийското посолство в Рим, защото някой белгийски вестник обиждал италианците. По-точно, клеветял Тосели, че иска да се добере до парите на принцесата. Че е влечуго. Настоявали дори да му се вземе дъщеричката от този брак. Италианците, казва Della Gloetta, са готови да мрат и да убиват за децата си“.

Да мрат и да убиват… Любовта (към децата, към родината, към любимата, към народа, към себе си) има понякога странни проявления…                   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияГалерията като място за идеи
Следваща статияРаждането на европейския град (1)