0
1132

Артур Шницлер: Виена като съдба

kl3
Густав Климт, фрагмент от Бетовеновия фриз, „Враждебните сили”, 1901-02

Всичко, което е било Виена на границата между двете столетия, всичко, което е било Австрия до рухването на империята, може да бъде разбрано чрез Артур Шницлер.

Австрия – тази средищна страна в географско, но и в културно-политическо отношение – е представлявала открай време духовно пространство, където са се напластявали разнообразни и противоречиви художествени влияния, артистични идеи и социални възгледи.

В това духовно поднебие се разгръща творчеството на Артур Шницлер. Той се ражда във Виена през 1862 г., в семейството на прочут лекар-ларинголог. Сам писателят става лекар и дълго упражнява тази професия, създава си дори известност. В книгата си „Спасеният език”, когато си спомня за годините, прекарани в стария Русчук от началото на века, Елиас Канети отбелязва: „Често се говореше за роднини, които заминават за Виена, за да се съветват с прочути лекари. Имената на големите специалисти в ония години бяха първите знаменитости, за които чувах като дете. Когато по-късно дойдох във Виена, бях учуден, че всички тези имена – Лоренц, Шлезингер, Шницлер – действително съществуваха.” Този знаменит д-р Шницлер е писателят Артур Шницлер, който практикува като психиатър.

Между медицина и литература

Раздвоението между медицината и литературата – подобно на съвременника му Антон Чехов – ще го съпровожда през целия му живот. Наред с Хуго фон Хофманстал и Стефан Цвайг, Артур Шницлер спада към онези австрийски писатели от края на отминаващото XIX столетие и началото на новото, които пресъздават в творбите си залеза на една епоха, наречена Fin-de-siècle. Като психиатър по професия Шницлер развива силно чувство за екстремните състояния на човешката душа. Неговият психологизъм е необикновено изострен от медицинските му познания, от школувания поглед на лекаря-диагностик.

Arthur_Schnitzler_1912
Артур Шницлер, 1912, фотограф Фердинанд Шмуцлер

Виенски сецесион

Шницлер членува в прочутия литературен кръг „Млада Виена”, където се създава новият австрийски неоромантичен художествен стил „Виенски сецесион”. Това е времето, когато възниква така важното за развитието на романа понятие „амбивалентност” – то определя типа на човек с раздвоено съзнание, който с разума се стреми към едно, а несъзнателно жадува за друго. И това „друго” е преди всичко любовта. За школата „Млада Виена” любовта представлява висшата степен на междучовешката хармония. Ала тя винаги е съпроводена от своята вечно враждебна спътница смъртта. У Артур Шницлер има една малка притча, която най-добре предава това умонастроение. „Как да се явя пред човека –  запитала Безкрайността Бога, – та да не се вкамени той от страх?” Тогава Бог я обгърнал със синевата на небето. „А пък аз – попитала Вечността, – как да се разкрия пред човека, та да не се помрачи разсъдъкът му от ужас?” Тогава Бог казал: „Ще подаря на човека миг, в който той ще те усети.” И създал Любовта.

Метафизика на еротиката

Артур Шницлер пренася метафизичните и екзистенциални проблеми в сферата на еротиката. Героите му са елегантни и капризни представители на висшите среди във виенското общество, хора, преситени и уморени, тласкани от внезапни и неотвратими пориви. Но те се предават на любовта, без да могат да й се отдадат напълно. Единствено женските образи на писателя – а това са преди всичко обикновените девойки от виенските предградия, прочутите „сладки виенски момичета” – единствено те обичат с непокварено, необременено от познание естествено чувство.

Шницлер се интересува от скритите душевни движения у тези хора и с медицинска прецизност описва нюансите на човешките емоции, тайните еротични желания, многопосочните проявления на волята. В пиесите си писателят изгражда изящни, духовити, пропити от ирония диалози, които се възприемат с особено напрежение, защото в контраст с тяхната изтънченост се разкрива дълбока и съдбовна проблематика. Цялото му творчество е пронизано от меланхолия, но и от социално съчувствие, от копнеж по красив и стилен живот, но и от ведър, освобождаващ хумор.

kl1
Густав Климт, фрагмент от Бетовеновия фриз, „Враждебните сили”, 1901-02

Грация и дълбочина

Повечето произведения на Шницлер са посветени на Виена и виенчани. Нещо повече: градът присъства осезаемо като главно действащо лице с точната си топография. По повод шестдесетия рожден ден на Шницлер сънародникът му Стефан Цвайг отбелязва, че Виена – това е „неговият град”. И добавя: „Този свят наистина би бил завинаги изгубен, ако един човек – Артур Шницлер – не го беше запазил за нас във всичките му форми и образи, с неговия дух и чувство… Всичко, което е било Виена на границата между двете столетия, всичко, което е било Австрия до рухването на империята, един ден ще може да бъде разбрано правилно само чрез Артур Шницлер, ще бъде назовано на неговото име… И ще дойде ново поколение, което ще поеме нашата любов, нашето преклонение пред този при цялата си лекота така сериозен и при цялата си грациозност така дълбок творец.”

Слава и забрава

Публикувал първите си творби на двадесет и четири годишна възраст, десетилетие по-късно Шницлер е вече световноизвестен писател. Сам облъхнат от художествената вселена на Флобер, на Мопасан и на Анатол Франс, Шницлер оказва значително влияние върху съвременната му френска, руска и американска литература. Подир смъртта му обаче, след почти седемдесетгодишен изпълнен с признание и слава живот, той бива сякаш забравен. Причината е в настъпващия националсоциализъм не само в Германия, но и в Австрия. Виена вече не е обиталище на артистичния дух.

Артур Шницлер заема трайно място и в съзнанието на българския читател от първата третина на XX век. Още през 1904 г. у нас е публикувана пиесата му „Дамата с камата” и с нея се открива голямата поредица от Шницлерови творби. Само драмата „Хоровод” претърпява пет издания. Много точно немецът Хайнрих Ман казва за своя австрийски събрат по перо: „Шницлер – това е ликуване, сдържано, нежно и съчувствено съпреживяване на нашите земни радости, на красотата на мимолетните ни дни, на нашето щастие…” А Герхарт Хауптман добавя: „Усетът за Шницлер означава, че притежаваш култура, а да се чувстваш привлечен от Шницлер означава, че дириш културата.”

Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.