Начало Идеи Гледна точка Архипелагът на злото
Гледна точка

Архипелагът на злото

Тони Николов
23.04.2015
2015

TNikolov

Нашето време не изобилства с творби, които променят хода на историята, а „Архипелаг ГУЛАГ” е тъкмо такава книга.

Колосалната тритомна творба на Александър Солженицин, замислена като „опит за художествено изследване” въз основа на свидетелствата на 227 съветски лагерници, разобличи комунистическата утопия и промени всички нас. Дори онези, които още не са осъзнали или не искат да осъзнаят този факт. Ето защо и новото българско издание на „Архипелаг ГУЛАГ” („Комунитас”, 2015 г.) е повод да размислим над това. Повод за равносметка.

С какво една книга – колкото и разтърсваща да е тя, колкото е необятно да е „епичното дихание” на тази нова „Илиада” – може да промени света или да съдейства за провала на една човеконенавистна идеология, създала под прикритието на красиви фрази за „светлото бъдеще” модел на концентрационен свят в невиждани досега размери?

Солженицин дава отговор чрез разрез в дълбочина – чрез интроспекция „надолу в миналото, където е прахът на миналото. А ние се въздигаме.”

Въздигането предполага дистанциране и освобождение на душата. А кой може да е по-свободен от лагерника, от обитателя на „ГУЛАГ” – се пита Солженицин – отдавна лишен от семейство и имущество? „Каквото нямаш – него и Господ не може да ти го вземе. Това е истинската свобода”.

И кой друг, ако не миналият през лагерната преизподня, има право да издигне глас към небето пред цял свят, питайки себе си и другите: „Защо? Защо се случи всичко това? Как се стигна дотук?” Докато постепенно се прозре, че „линията, разделяща доброто от злото, преминава не през държавите, не между класите, не между партиите, тя преминава през всяко човешко сърце и по такъв начин – през всички човешки сърца”.

След публикуването на „Архипелаг ГУЛАГ” на Запад през 1973 г. един такъв глас, оправен към небето, може да е звучал самотно, дори наивно. СССР, страната на концентрационната утопия, се простира на една шеста от земното кълбо, а идеите на комунизма (не без помощта на съветските танкове), бяха пренесени в половин Европа, в Азия, Африка и Латинска Америка.

И нещо по-лошо: комунистическите „цветя на злото” бяха пуснали кълнове в милиони души, изтерзани от реалните неправди и неравенства в този свят. У мнозина, докато четат тези редове, навярно напира питането: „А има ли по-голямо зло от социалното неравенство, правещо едни хора подвластни на други хора?” Ако имате търпение и изчетете този многотомен наръчник на „кървавочервената утопия”, какъвто е „Архипелаг ГУЛАГ”, може би сами ще се убедите, че по-лошо от „социалното неравенство” е само „насилственото равенство”, изначално зачеркващо свободата и водещо към „египетско робство”.

Солженицин описва това „концентрационно робство” по следния начин: „Нашето тъмнично небе бяха черните кълбящи се облаци и черните стълбове на изригването, това бе небето над Помпей, небето на Страшния съд, защото арестуван бе не някой друг, а АЗ – центърът на този свят”.

Но ето че се случва чудо: един индивидуален глас, удостоверен чрез стотици свидетелства от преизподнята, набира невиждана сила и зазвучава с неподозирана мощ. Неговата сила всъщност идва от безсилието на всеки сподавен вик, зад който се крие сломен човешки живот. Оттук насетне гласът на Солженицин, подобно на гласовете на старозаветните пророци, просто е нямало как да не бъде чут. Точно както е казано в книгата на пророк Исаия: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина.” (Ис. 9:2).

Тъмницата променя човека, особено когато съвестта му е чиста, когато тя се отразява в очите на затворника в концентрационния свят. Тогава, четем в „Архипелаг ГУЛАГ”, „очите ти, пречистени от страданието, безпогрешно виждат всяка мътилка в другите очи”. Човек се научава да преценява кое носи радост и кое – мъка. „Едва на гниещата лагерна сламица усетих първите движения на доброто” – пише Солженицин.

И тук е първият и може би най-важен урок, който можем да извлечем от създаването на „концентрационното общество”: невъзможно е да бъде прогонено всичкото зло на света, но то може във всеки човек да бъде заставено да отстъпи.

Това, настоява Солженицин, е каузата на всички световни религии, които се борят със злото в човека (но във всеки човек поотделно). Индивидуално, а не масово, класово или расово. А човечно. По хуманен начин.

А ето и второто прозрение, до което стига в лагера или в килията авторът на „Архипелаг ГУЛАГ” – лъжата на всички революции в историята. Те стремглаво искат да унищожат онези, в чието лице съзират носители на злото (без в хаоса да различат носителите на доброто). Така те вземат като наследство самото зло и то увеличено многократно.

В своя рецензия за „Архипелаг ГУЛАГ”, публикувана през 1977 г., Йосиф Бродски настоява, че основен проблем при тоталитарното зло е „духът на абстракцията”. Всеки човек е в състояние да възприеме едва такава доза зло, на каквато сам той е способен. Полето на дейност на всеки един от нас се разпростира до деянията на ограничен кръг лица, а оттам нататък всичко се размива в абстракцията. Затова 60 млн. жертви на комунистическия режим или пък 6 млн. евреи, избити в нацистките лагери на смъртта, са мащаби, надхвърлящи предела на мислимото. И в това е залогът за безнаказаност на тоталитарните режими, извършващи масови репресии.

Анализът, който Александър Солженицин прави на комунистическото зло, е в същата посока. „Това, което прави чест на ХХ в. – пише той – е Нюрнбергският процес: той убива самата зла идея и твърде малко – заразените с нея хора… Ако до XXI в. човечеството не бъде взривено и не се задуши – може би тази насока ще възтържествува…”

1989 г. доведе съветския режим до фалит, ала не се стигна до Нюрнбергски съд над комунизма, по силата на което неговите призраци и кървави престъпления все още не са влезли в учебниците със същата категоричност и осъждане, както престъпленията на нацизма или фашизма.

Независимо от факта, че хора като Александър Солженицин имаха смелостта през ХХ в. да опишат цялата тираничност на комунистическия режим и да разкрият всички механизми на терора: съдебната промишленост (следствие, затвор, присъда), вечното движение (керваните с роби, пристигащи с влакове или кораби до архипелага на злото), зековете като нация, каторгата и заточението.

При това Солженицин съвсем не е първият, който хвърля светлина върху ужасяващия свят на комунистическите концлагери. За негово смайване, когато през 1974 г. бива прогонен в  емиграция, той открива, че неговият „Архипелаг” не само, че не е първият опит да се каже истината за съветските лагери, а е предшестван най-малко от десетина значими свидетелства. Сред първите опити си струва да споменем „Русия в концлагер” на Иван Солоневич, чийто първи том излиза на руски език тъкмо в София през 1938 г. (уви, книга, която си остава непозната до днес за българския читател!). Или пък „Пътешествието в страната ЗеКа” на Юлий Марголин, издадена на руски език в Ню Йорк през 1952 г.

Уникалността на Солженициновия „ГУЛАГ” е в чудото на неговия талант, което по думите на неговия биограф Жорж Нива, „разкрива очите, плътно зашити от идеологията, включително и на Запад”. Без изкуството на Солженицин това „колективно свидетелство” не би дало поглед, нито до нас би достигнал неговия „силен вик”. То би било „просто един документ в повече, а, уви, документите са безсилни срещу идеологията и това е доказвано неведнъж…”. Талантът на автора на „Архипелаг ГУЛАГ” е в това, че той съумява с голям индивидуален талант да заговори от името на всички, да стане „пълномощник на словото”.

Самият Солженицин си поставя с написването на „Архипелаг ГУЛАГ две мащабни задачи: безмълвните досега уста на ГУЛАГ да проговорят, така че страданията на лагерниците да бъдат чути от световното обществено мнение. И втората е да разкрие язвите на злото на комунистическия проект и руската революция.

С първата своя задача Солженицин се справя сравнително бързо и то блестящо.

Световният отзвук от публикацията на „Архипелаг ГУЛАГ” е зашеметяващ. Той многократно надхвърля дори успеха на „Един ден на Иван Денисович”, донесъл му Нобеловата награда за литература.

Особено показателна е реакцията във Франция, където „Архипелагът” е истински бестселър. Част от лявата френска интелигенция посреща творбата на нож. Комунистическата преса, възторжено приела „Един ден на Иван Денисович” (в светлината на разкритията за престъпленията на сталинизма, направени от Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС), започва да нарича Солженицин „литературен власовец” (термин, пуснат в употреба от „Литературная газета”). А публицистът Макс-Пол Фуше, пише за „случая Солженицин” следното: „Той изпълнява, първо, ролята на военен таран срещу СССР; второ, срещу социализма; трето, срещу съюза на левите сили”.

Жан Даниел, дългогодишен главен редактор на левия „Нувел обсерватьор” споделя в мемоарната си книга Векът на разривите” в каква мъчителна изолация изпада, когато решава да заеме страната на Солженицин. Много скоро обаче на негова страна застават т. нар. „нови философи”, деца на Май 68-а: Бернар-Анри Леви, Андре Глюсман, Филип Немо и др. Всички те се връщат към книгите на Хана Аренд за тоталитаризма, започват да говорят за „варварството с човешко лице” на комунистическата идеология.

„Архипелаг ГУЛАГ” дава началото на посттоталитарната политическа философия във втората половина на ХХ в. Не друг, а Филип Солерс, ляв естет и бивш маоист, съпруг на Юлия Кръстева, не се колебае да признае следното: „Принадлежа към онези, които четенето на Солженицин промени бавно, но дълбоко; и се чувствам длъжен да го заявя”. А философът Андре Глюксман заявява, че „ако книгата на Александър Солженицин така дразни левите, значи някакъв Централен комитет все още властва в главите ни”. Други „нови философи” не се колебаят да нарекат Солженицин „нов Данте на нашето време, променил гледната ни точка към света, върнал му осезанието за ада и усета за спасение” (Филип Немо).

Далеч по-трудно е да кажем как историософията на Солженицин промени гледните точки в самата Русия към причините за комунистическата трагедия.

В „Архипелаг ГУЛАГ”, за разлика от някои свои по-късни творби, Солженицин твърди, че коренът на всички тези беди и нещастия е изконно руски и той се съдържа в принципа „важен е резултатът”.

Принцип, чиито основания, Солженицин извежда още от времената на Петър Първи: „Притискали сме съседите си, разширявали сме се – и така в отечеството ни се затвърждава максимата „важен е резултатът”.

На свой ред Ленин и Сталин без колебания затвърждават този постулат на руския царизъм. И се оказва, че „най-новото, непогрешимо и нетърпеливо Учение изцяло се състои от това – важен е резултатът! Важно е да събереш готова за бой партия! Да завземеш властта! Да удържиш властта! Да отстраниш противниците! Да победиш чрез производството на чугун и стомана! Да изстреляш ракети!

И макар за тази индустрия и за тези ракети да се налага да жертваш и начина на живот, и целостта на семейството, и здравия народен дух, и самата душа на нашите полета, гори и реки – плюеш на всичко това! Резултатът е важен!

Интересно как в днешна Путинова Русия препрочитат „Архипелаг ГУЛАГ”?

Дали с молив в ръка или пак с готовност да изстрелят ракети?

Нали „важен е резултатът!”

Тони Николов
23.04.2015

Свързани статии

Още от автора