0
1708

Архитектурата на писането

Линда Грегърсън

С американската поетеса разговаря Марианна Георгиева – за уязвимостта на тялото и страданието, за Питър Брук и Гротовски.

Линда Грегърсън е американска поетеса, актриса в експерименталната трупа на Хърбърт Блау „Кракен“ (19721975), почетен професор по ренесансова литература на Мичиганския университет, председателка на Академията на американските поети, носителка на множество награди и отличия, сред които Kingsley Tufts Poetry Award, Levinson Prize, Consuelo Ford Award, Pushcart Prize и др. Грегърсън е финалистка за National Book Award със стихосбирката си Magnetic North (2007) и стипендиантка на фондацията „Гугенхайм“.

Представянето на нейната книга „Машини за дишане“, Издателство за поезия „Да“, в превод на Надежда Радулова, се състоя на 4 юни 2018 г. в Литературен клуб „Перото“.

Нека да започнем с това – кажете ни как беше направена селекцията на стихотворенията?

Тя се основаваше на избраните стихотворения, които бяха публикувани на английски език преди две и половина, почти три години. Надя [Радулова] ме посъветва кои са най-подходящи за превод на български език, а аз просто ѝ предоставих всичките си останали книги. Подборът направихме заедно, тя поиска да се включат и някои други текстове, които първоначално не бяха предвидени за превод, и като цяло – по този начин получихме структурата на книгата.

Защо точно „Машини за дишане“?

С Надя дълго обсъждахме какво да бъде заглавието, тя ми каза, че английското заглавие Рrodigal не е толкова подходящо, защото прекалено много ще насочва към библейската история за блудния син, което не е основната препратка в какъвто и да било смисъл, а по-скоро Prodigal e свързано с английската дума prodigality в смисъл на разхищение, което, разбира се, е и причината блудният син да се нарича така. Очевидно в превод доминираше предимно тази библейска референция и ние преценихме, че звучи твърде класически и не е подходящо заглавие за стихотворенията, които бяхме избрали, затова решихме да сложим заглавие, което до този момент не е съществувало, и изведохме някои цитати от текстовете. Но това не е заглавие на нито едно от стихотворенията, включени в книгата.

Вашата поезия опитва да дефинира мястото на страданието – понякога с гласа на жена или дете, на Сафо или Свети Августин, но дали в действителност е възможно такова определяне?

Аз го правя инстинктивно и това може би има два аспекта. От една страна, моят първи опит беше в театъра, така че многообразието на гласовете ми се струваше естествен начин да се изследва чувството. Понякога гласовете се прекъсват един друг, а аз също така мисля, че за мен е важно да говоря за наистина значителното – страданието. Но на всяка цена искам да избягам от звученето сякаш съм на лекция, от този глас на власт, който все едно консолидира или синтезира всички форми на знание, сега си давам сметка за това. Мисля, че това е много злополучно (не)изпълнение на този вид авторски глас, който звучи авторитетно. Аз не искам това. Така че мисля, че като се насочвам инстинктивно към множеството гласове, които дават различни перспективи, се застраховам срещу този вид прокламация.

Във вашата поезия често се срещат много реалистични описания на човешкото тяло, на човешкото лице. Има ли някаква тайна, скрита в плътта?

О, абсолютно. Мисля, че тялото е първата и най-велика мистерия. Аз съм объркана от обитаването на тялото, ние знаем по-добре, отколкото си мислим, че има „аз“, а след това има и тяло или че има съзнание и тяло, цялата наука ни казва, че това е лъжливо предложение и все пак мисля, че има причина, поради която се връщаме към този вид двоично мислене. Мисля, че това е, защото ние сме странници в нашите собствени тела. По някакъв начин, телата са много по-умни, отколкото можем да предположим.

Може ли това да се разбира като религиозна гледна точка за тялото?

Да, има нещо такова, но не мисля, че е точно религиозно. Нямам намерение да съдя някого, но в някаква степен религията и Бог са човешко изобретение, каквото е и концепцията на християнството, че тялото е мястото на греха, нашият зъл близнак. А аз мисля, че това идва от нещо много дълбоко в човешкия опит – че не всеки път тялото ни взема предвид. Скоро четох някои популярни научни статии за сложния биом, който съставлява нашето тяло, за факта, че има толкова много вируси и какви ли не неща.

Ставаше въпрос за макрофагите в кръвта, които правят какво ли не. Те бяха мислени като човешките колектори за боклук, защото събират токсините, както и мъртвата клетъчна материя и я изтласкват от тялото, но това не е единственото нещо, което правят. И ако си представим, че те са нещо като слуги и че има много малки, субклетъчни процеси, които работят в нас, се оказва, че може да сме в дълбока грешка, защото те също така помагат за растежа на туморните клетки. Има голяма разлика между това, което считаме за наш личен интерес, това, което считаме в интерес на нашето собствено съществуване, и това, което тялото решава. Много от това е в името на нашето собствено благополучие, но неизбежно нещата се преобръщат, дори и да сме били големи късметлии и да не сме страдали от болести или някакви наранявания, тялото изведнъж решава нещо различно. Ние остаряваме и тази детска реакция – защо тялото ми причинява това, е нещо, което ме интересува, но аз не искам да му се поддавам. Мисля, че това разкрива нашия нарцисизъм по много интересен начин и че нарцисизмът трябва да бъде конфронтиран. Но аз наистина смятам, че тялото е гениално, че биосферата е гениална. Не знам дали познавате трудовете на Джеймс Мерил, но той написва една невероятна трилогия и комедия в стила на Данте, в която ангелите му говорят и т.н., и накрая той отива в Рая, където в крайна сметка се среща с тази метафизика, от която е сътворен – божествената субстанция, биологията на Бог. И с възрастта аз виждам все повече смисъл в това.

Как националната ви идентичност повлиява на начина, по който пишете?

Аз съм изцяло американка за добро или за лошо. Тези дни, разбира се, всеки американец, който познавам, трябва да започне с извинение и да каже, че ние много съжаляваме за ужасните неща, които сме причинили на света, и че много се срамуваме за голяма част от нашата история и нашите собствени политици. Това говори, че моето въображение е дълбоко американско, моят език е американски и той може да бъде както на много разговорно, фолклорно ниво, така и много висок като стил. „Американските“ черти са ме изградили – оптимизмът и надеждата въпреки всичко, които понякога могат да бъдат наистина ужасни, един вид невинност, която може да е изключително опасна и брутална спрямо останалите хора, обяснението е, че това е нация почти изцяло от емигранти, започнали живота си отначало тук. Моето семейство е от Норвегия и е било много бедно, в края на XIX – началото на XX век то имигрира. И Америка спасява живота на тези хора, те са били икономически мигранти. Бих искала да запазя вярата си в Америка в този смисъл. Това ни задължава да споделяме нашето благоденствие. Нещо, в което и моята майка вярваше много силно. Грозният национализъм, ксенофобията, всички тези ужасни неща, са сложно преплетени с нещата, които обичам в моята страна и нейните хора. Предполагам, че е въпрос на морална дилема да се намираш в един толкова привилегирован период от историята – баща ми и поколенията преди него са участвали и във Втората световна война, и в националните войни, загубили са синове, съпрузи, а аз съм от едно поколение, което остава невредимо. Моето поколение е това на Виетнамската война, което вероятно има огромно значение и предполагам, че копнежът за някакъв вид добросъседство е повлиял моята поезия. Това е, като че ли усещането за един интимен глас или разговор, в който две човешки същества се гледат едно друго, и в същото време усещането, че това, което правим без мисъл, често може да има ужасни последствия за други части на света, така че чувството за дълбока отговорност е нещо, което съм наследила.

Как ще обясните множеството описания на умирането във вашата поезия?

Има само две теми – любовта и смъртта. В някои животи има дълги периоди, в които смъртта не е осъзната – хора, които са благословени със здраве и не са били близо до умирането. Много пъти смъртта настъпва в болницата, а не у дома, но аз съм човек, който цял живот е бил болен, майка ми почти умира след раждането ми, нейната майка е умряла с раждането ѝ. Прекарах много време в клиники и болници, а след това и най-малката ми дъщеря, втората ми дъщеря почти умря, защото при раждането получи мозъчен кръвоизлив и ние не знаехме дали тя ще оживее, тя беше само на три часа, когато това се случи. Така че през целия си живот съм била със съзнанието за уязвимостта на тялото, за това, че здравето, което имаме, всъщност е много крехко и не бива да се приема за даденост. Ще ви разкажа една история, свързана с моя баща – той беше много близък с невероятния ми чичо Джейкъб, който живя деветдесет или деветдесет и две години. И когато беше около осемдесетгодишен, баща ми веднъж ми каза за него, че той не иска да умира. Това бяха единствените думи на баща ми и аз усетих, че той беше разочарован от това, че чичо ми не може да приеме факта, че някога ще умре. Баща ми възприемаше това като лъжа. Той винаги е бил изключително честен, още докато бях много малка, той говореше за умирането, за това, че животът е краен. Аз също имах това усещане за неговия характер – че той е изграден около това знание, без да си представя, че може да избегне умирането, или неясно как да се защити от него. И се опасявам, че много, много дълбоко това ми е повлияло и затова, когато аз видя или прочета за хора, които срещат смъртта, протестирайки: „това не се случва, това не може да се случи на мен“, това ми се струва отвратително. Наистина. Защо не ти? Това се случва на всеки.

В едно ваше интервю казвате, че животът ви се е променил, след като се срещате с творчеството на Гротовски и Питър Брук. Гротовски обаче казва, че между изпълнителя и зрителя не трябва да има разлика. Това може ли да се отнесе към вашата поезия и в такъв случай само ваш ли е поетическият ви глас?

Това е разпръснат глас, има много прииждащи потоци, които се разливат в него. Аз обичам да събирам различни изрази, конкретни лични или национални  идиоми, така че целта е да включва всичко. Това, което мисля, че съм имала предвид, когато говорих за Гротовски, е че в края на 60-те години в САЩ до голяма степен експерименталният театър беше хаотичен и неясен, по този начин хората изразяваха себе си. Питър Брук е повлиян от Гротовски, те показват, че е възможно да съществува тази невероятна дисциплина и майсторска работа, без да бъдат традиционни според разбирането за театрално представление. Това е повлияло и на начина, по който мисля поезията – едно стихотворение не е никога завършено, нещо което правя, и след това то вече се е случило. Това е по-скоро договаряне, взаимна работа с читателя, с неговото въображение и отговори. Аз знам това от позицията си на читател – когато аз чета нещо, то също включва опита от самото четене. Едно стихотворение е изградено и от грешките, които правя, или грешните четения, или от хипотезите, които по-късно трябва да отхвърля, всичко това е част от неговата постоянна архитектура.