3
1540

Ар нуво и леля Ефросина

atlant1
Русе, 2013

Разказът на Емилия Дворянова е публикуван в англоезичното издание Time & Beauty: Art Noveau in the Bulgarian Cities („Време и красота: Ар нуво в българските градове”), съставено от проф. Виторе Колина.

Горката леля Ефросина! И сребърните й лъжички със златни кантчета, и купичките й от китайски порцелан с дракончета, и бюфетът й, и огледалцата със седефени рамки, и сребърният монокъл, и старите й вестници, и писмата й с панделки, и брокатените й завеси, и леглото й, което е толкова високо, че пред него има стъпалце, и всичко, всичко, което е подредено в кашони, за да бъде отнесено, и къщата й, горката… Къщата, защото ще бъде съборена – леля Ефоросина, защото умря… Горката… Горките в кашоните. Сега и тя е в кашон… всъщност. И най-горкото, че всичко видя, което не ми дава мира, и си спомни, и разбра как й се обърка умирането само миг преди това… по-точно в същия миг. А имаше толкова ясна идея… Видях очите й – обърнати към женския ангел над корниза, опасващ балконската врата (нищо че ангелите уж нямат пол, този над балкона й беше съвсем женски), а аз гледах нея и видях как тя изведнъж се промени, някак ужасно се учуди, направо се изуми и като че очите на ангела слязоха в нейните, лицето й се превърна в маска, а аз, вместо да направя нещо, застинах на място и си помислих – ето, леля Ефросина си спомни и разбра, и сега ще умре. Аз също си спомних, но спомените ни със сигурност напълно са се разминали, нейните, твърде отдавнашни и твърде много, най-вероятно са разпукали кадрите на фотоалбума от чекмеджето й и са се омесили в огромен колаж, а моите, много по-сиви, бедни и еднообразни, се втекоха в един само миг отпреди двадесет и пет години, когато ми беше нагледно показано как стилът застрашава живота.

В този отдавнашен ден порцелановата статуетка върху бюфета на леля Ефросина започна да пада. Без причина се плъзна към ръбчето съвсем пред очите ни – моите, на леля Ефросина и на майка ми – възпря се за миг от издатината на фриза, наподобяващ лилии с разгънати съвсем симетрично листенца, после се преметна и след кратък досег с едно водно конче, вплетено в лианите на долното чекмедже, полетя свободно към паркета, при това, за беда, точно в голия участък, непокрит от мекия килим, който би могъл да я поеме и предпази от счупване. Падането обикновено е нещо мигновено, съвсем изведнъж, и началото му и краят някак съвпадат, но се убедих, че не винаги е така, защото, докато статуетката, изтласкана леко напред след съприкосновението с водното конче, описваше дъгообразна крива във въздуха като да се усукваше в проблясъците на позлатените си масури, се случиха много неща, а значи в падането и времето дъгообразно се беше изкривило. В този крив миг, който в някой пожълтял роман би могъл романтично да се нарече „мигновение” поради съдбовните събития, оплетени в него, леля Ефросина успя да скочи от стола люлка, върху който равномерно се поклащаше заедно с брюкселската си дантела, да направи две удивително бързи за своите седемдесет години крачки, да се спъне в полата си, да размаха ръце и да се срине едновременно с любимата статуетка на пода, което имаше фатални последици, защото нейната костна система вече беше крехка досущ порцелана на голата женска фигурка, едва прикрита в змиевидните си коси. Когато линейката дойде и лекарят внимателно опипа леля Ефросина, притихнала след първото изохкване и някак странно сгъната върху килима, се оказа, че се е счупила на три места – в таза, бедрото и глезена, – а статуетката само на едно, в тънкия кръст, опасан с лъстив масур, тъй че когато сложиха леля Ефросина в носилка, за да я отнесат в болницата, тя отнесе със себе си и разполовената статуетка, здраво стисната в двете й шепи. Не съм сигурна дали го е съзнавала, може би просто се е била хванала за парчетата и в болката не ги е пуснала, но след като я оперираха и започнахме да я посещаваме, тя ни помоли да й донесем лепило и собственоръчно я залепи. Нея също я бяха залепили – крака й, таза, бедрото – в главата й обаче не беше съвсем ясно какво се е случило, защото, когато след два месеца се прибра в къщата си и докато баща ми и чичо ми почти я носеха към спалнята на втория етаж, леля Ефросина в едно изречение изрази своя непоклатим възглед за живота и собствената си съдба, решена да ги отстоява. Щом стъпи с едва държащи я крака на последното стъпало, тя възпря мъжете, потропа с патерицата, обърна се с лице към всички ни, които от ниското я гледахме, и каза:

– Аз станах жертва на красотата и любовта и знам как точно трябва да умра.

Прозвуча наистина красиво и го запомних, въпреки че леля Ефросина беше стара, а косите й твърде оредели, но някога трябва да са били гъсти и са се увивали около нея досущ масурите на статуетката, това снимките в албума й го потвърждават. Тогава бях малка и не ми стана ясно как се съотнасят двете части на изречението, нито в какво се изразява точността на смъртта, възрастните също не разбраха, затова пък на леля Ефросина й бяха дадени двадесет и пет години, за да го покаже или за да ни накаже с тази красота – това всеки от нас, в чийто живот неминуемо беше настанена, сам решаваше за себе си. В онзи ден, след като я дотътриха до стаята й, тя извади от джоба на наметката си слепената статуетка и гордо я постави отново на мястото й над водната лилия и водното конче, прокара пръст през фриза, и тъй като по кожата й веднага полепна двумесечна прах, погледна всички в стаята презрително и каза, че няма да търпи бюфетът й от най-истинско бразилско акажу да бъде тъй престъпно занемаряван. После седна в люлеещия се стол в нишата на еркера и ни отпрати с чупка в китката и високо вдигнато кутре.

Горката леля Ефросина! Не подозираше колко навреме се е счупила, за да не се счупи красивият свят, в който желаеше да си живее. Залепи си го и толкоз. Бях обречена да бъда негов хроникьор.

 

Красотата е опасно нещо, пулсира и лъчи незнайно точно откъде, светлината й обаче е студена и студът й прогаря… Гледаш ръката си, не усещаш нищо… и изведнъж виждаш върху кожата петно, разширява се, разширява се и се отваря… Отвътре болка. Но пък може би лъчението се промъква някъде отдругаде, а красотата само му отваря проход… кой може да каже, въпреки че толкова много са казвали? Красивото обаче е различно нещо, друго от красотата, то не е от другаде. Супата на леля Ефросина е красива. Съвсем красива е, особено когато я изсипя в супника, опасан с малки дракончета и с ръкохватки от емайла на зъбките им, а листенцата магданоз плуват на повърхността и хранят драконовите душички…

… такива неща си мисля, докато вървя към леля Ефросина, много внимателно, защото крепя в ръцете си супата й, а тя приятно топли в студената зимна привечер, когато трябва да премина пет преки, за да бутна желязната решетъчна порта на дворчето и да вляза в къщата й. Тенджерката не е достатъчно красива за супата на леля Ефросина, но когато я изсипя в супника…

… и я изсипвам. Красивото изисква непрестанно действие и съвсем конкретна грижа. Зелен пипер и джинджифил.

 

В ония сиво-бедни времена на 70-те обаче джинджифилът липсваше и трябваше да бъде заместен с джоджен, с което леля Ефросина дълго не можеше да се помири, а майка ми твърдеше, че супата на леля Ефросина прекрасно отразява супата в главата й, но тя въобще не беше права, защото в съзнанието на леля Ефросина цареше безупречен ред. От мига, в който статуетката се счупи в кръста, връзката с бунището на реалността беше скъсана и в него всичко беше идеално.

А с джоджена неизбежно се свиква.

 

Времето побеждава пространството, казват, аз бих казала, че го изяжда. Остават само късчета от всекидневието, огризки, които стърчат тук-там и свидетелстват живот, само че него вече го няма. За някои къщата на леля Ефросина беше такава огризка, тя обаче не знаеше това, защото беше успяла да осъществи онова „о, миг, спри!”, в което часовете се окръглят и замотават без излаз от себе си, и навярно беше щастлива.Имаше си бастун със сребърна дръжка във формата на човка и накуцвайки, можеше да обикаля сама целия втори етаж на къщата си, да намества живота точно на мястото му и да се грижи за едно алабастрово кученце със сапфири в очичките, можеше да навива механизма на времето, затворено в мраморна кутия във вестибюла, и час по час да го отчита в кукането на кукувицата му. Месеците и годините обаче не я вълнуваха, за тях нямаше кой да й каже, разпознаваше ги единствено в кръговото им движение по топлината, светлината и във възможността в слънчевите дни да излезе на балкона си и седнала на люлеещия се стол, да съзерцава своите гледки. Гледките на леля Ефросина, освен че бяха красиви, имаха тайно свойство да разширяват времето, да го опъват напред и назад и тогава то произвеждаше неща, а не ги изяждаше. Бяха точно две гледки, но напълно й стигаха, защото имаха способността да се разпадат в множество миниатюрни картини и да се свързват помежду си в постоянно оглеждащ се в себе си диптих. Когато слънцето осветяваше задната страна на къщата, леля Ефросина съзерцаваше пространството пред себе си през ажурената решетка на балкона и тогава металните форми, многократно размножили пасторална сцена с два дрозда, вплели човките си един в друг между лаврови листенца, разграфяваха двора на отсрещната стара къща в множество дантелени рамки, всяка от които декорираше свой натюрморт – листенца, цвят, част от клончета, порутена мазилка от къщата, абстрактна композиция от обрасъл с треви калдъръм… а леля Ефросина наместваше погледа си в процепите между лавровите листенца, неподвластни на ветровете и замрели в патината си, избираше картината си и я съзерцаваше от своя ажурен свят, при това тъй съсредоточено, че повдигаше монокъла и се привеждаше напред, за да не пропусне някой важен детайл, оживяващ в решетката й. От тази полухоризонтална перспектива уличката, по която понякога минаваха хора, не се виждаше, значи хора не съществуваха, освен тези, които бродеха във въображението й. Само един огромен бор в градината, устремен нагоре и встрани, не се побираше в ажурните очертания на лелиния балкон, извисяваше се над покрива и застрашаваше самата къща, в която обаче никой не живееше, за да бъде самият той застрашен. Полюшван в стола люлка, погледът на леля Ефросина някак постепенно и вече подготвен напускаше красивата матрица от човките на дроздове и лавровата плетеница, така приятно подредила гледката й, плъзваше се по симетричната безкрайност на боровите клони и сигурно по тях би се изкачил до небето, ако не се спираше в отсрещния балкон, малко разнебитен, но ажурен като нейния, и тогава устремът на погледа й се смиряваше, обхождаше корниза, после се изкачваше още малко нагоре и оставаше под покрива, неподвижно фиксиран в една още по-неподвижна гипсова маска. Слънцето се отразяваше в нея, връщаше се в леля Ефросина с вече поносим блясък, но съзерцанието й беше насочено главно към тъмните орбити, изпразнени от очи, или към зейналата като черна дупка уста, защото в тази си гледка леля Ефросина твърде лесно преминаваше от дроздовете, листенцата, ластарите и тревичките към смъртта, а маската, към която очите й биваха отведени по обрасла с треви калдъръмена пътечка и проникнали в хоросана на фасадата бръшлянови отклонения, неочаквано се превръщаше в надгробен паметник.

Когато обаче в следобедните часове слънцето грееше срещу балкона и заслепяваше леля Ефросина, тя обръщаше стола обратно и сядаше с гръб към дроздовете. Разтваряше над себе си чадърче и очите й се обръщаха отпърво навътре, към собствената й стая, откъдето върху бюфета от бразилско акажу я гледаше спасената статуетка с едва видим разрез в кръста, а после се отправяха по фасадата в другата гледка, огледално отразяваща първата под формата на гипсово ангелче в изящната дъга на корниза на собствения й балкон, с едва отчупено ъгълче на устните му, поради което винаги изглеждаше малко скептично. Тогава дроздовете, вплели човки между лавровите листа, оставаха зад гърба й, но тя твърдеше, че не спират да пеят, а ангелът може и да беше скептичен поради леката си увреденост, причинена от времето, но това не смущаваше леля Ефросина и докато го гледаше, усмивка огъваше и нейните устни в тънка дъгичка.

 

Години наред в летните привечери отивах при леля Ефросина и също имах своя си гледка: решетката с плетеница от форми, които отдалеч нямаше как да се различат, но аз ги виждах, защото ги знаех, над нея кокът на леля Ефросина, над кока чадърче, крайчец от облегалка на плетен стол, част от копринен шал, потрепващ върху приведените й рамене, и всичко това удържано върху плещите на Атлант, потъмнял от пушеците на града, оронен от влагата, която въпреки козирката на балкона го застигаше през непочистените улуци и усилието му будеше съжаление, независимо че кокът на леля Ефросина, все по-изтъняващ, но винаги безупречно подреден, вероятно му придаваше някакъв смисъл. В очите на Атланта обаче гледах само аз – тя нямаше как да го види, беше над него, направо върху раменете му. Понякога питаше – там ли е – сякаш би могъл да не е. Уверявах я, че е там, но не й казвах, че в дъждовни дни от очите му се стичат капки поради спукания улук, който се спуска от покрива покрай балкона, би го разбрала погрешно и не би ми повярвала, защото Атлантите по принцип не плачат и това би било истинско безредие в нейните очи. Не бих й го причинила.

 

Когато влизах в стаята, леля Ефросина отместваше поглед надолу към мен, и неизменно казваше с едва доловима тържествена нотка:

– Гледат се – и се подпираше на бастуна, надигаше се, за да изместя стола й встрани така, че само с помръдване на главата да удържа всички линии и пресечни точки на погледите и като в калейдоскоп да ги преподрежда: между нея и сатира с бездънни очи, между нея и присмехулното ангелче, между ангелчето и сатира, чиито отношения тя със сигурност ревниво следеше – и така свързани в тайна общност, да ги покаже в моите очи, които обаче оставаха отвън, защото бяха случайни.

Това гледане беше центърът в гледката на леля Ефросина – тя гледаше гледането, защото освен гледка гледането е и сюжет, и този сюжет поддържаше изцяло живота й и правеше потребно сутрешното умиване, обличането на блуза с високо жабо, което да прикрие колкото е възможно кожата й, наподобяваща смачкана хартия, ноктите, които майка ми всяка седмица трябваше да лакира, полата с предно плисе и най-вече кока, който, увит около сребърна фиба, би могъл отвсякъде да се вижда и заменяше масурите от албума със снимки на леля Ефросина. Всичко останало – птички, клончета, листенца, ластари, патинирани във времето рамки, килими, брокати, дантели – беше само добавка, мизансцен на изречението, обявено от върха на стълбите в онзи далечен ден в съпровод от почукването на патериците, чиито център беше тя. Помнех добре ритъма, но дълго ми се губеше смисълът на втората му половина, не бях просветена, само усещах, че „трябва” в умирането на леля Ефросина не указва някаква неизбежност,не се съсредоточава в себе си, а е само пашкула на онова „как”, което, мистично слято с живота чрез пропусклива граница, правеше смъртта отсамна и несъществуваща. А и по всеобщо мнение леля Ефросина беше безсмъртна. Имаше предимство пред всички живи хора с това, че хрониката на живота й беше завършена и нямаше никаква причина да умира в рамката на своя си свят, който бяхме обречени да поддържаме, най-вече аз, тъй като един ден, десет години след като статуетката се счупи в тънкия си кръст, майка ми умря. Щом разбра, леля Ефросина веднага установи причината за тази несвоевременна смърт и тя естествено се коренеше в безредието на живота, липсата в него на ритъм, симетрия… с една дума, непоносимата му грозота, с която вече аз трябваше да се справям – сега ти ще чистиш праха, мило дете, ще ми четеш и помагаш в лягането… а супата, трябва ли да те уча, или си знаеш?

Знаех:

Зелен пипер и джинджифил, който неизменно се оказваше джоджен. Не знаех обаче, че ще се наложи да се преместя на долния етаж в къщата на леля Ефросина, която въпреки особените си отношения с времето ставаше все по-стара, а с това неизбежно да вляза и бленуванията й. До този момент бях единствено преносител на супата и участник в обреда на яденето, покрай който знаех всичко, скрито между питането как е възможно да се живее и как в крайна сметка да се умира – тези въпроси обаче си оставаха само рамка, а пълнежът засягаше други проблеми като това как точно да се режат картофите, как се пасират, каква големина и форма е потребна за хлебните хапки, защо в супата пиперът трябва да е зелен, в какъв супник се сипва, как се подгрява, на бульона нужен ли е джинджифил, с каква лъжица се сърба, какъв звук трябва да се издава и как се избърсват устните, когато по тях се плъзне капка.

… а когато заживях там, между капките, попивани в тънки памучни кърпички с бродирани орнаменти по края, или по-точно в привечерното време около капките, настъпваше най-причудливият час, когато леля Ефросина беше предизвиквана да напусне стените на къщата си и да узнае какво се случва зад копринените тапети, така избелели от времето, че витите им шарки оставаха невидими през деня, но вечер, в приглушената светлина на нощната лампа, изведнъж добиваха релеф и от масленозеления фон се явяваха златисти линии, флейти, може би нимфи, въобще всичко, което човек би пожелал да си въобрази поради мистерийната неяснота на формите. Нямаше как да проникна в тези въображения, моите със сигурност бяха други, съдрани и прашни драски на времето, тя ги виждаше обаче като привидения, нахлуващи отвън, защото очите й се изпълваха с тревога, вторачваше се в тапета, оставяше лъжицата настрани, отместваше чинията и съзерцавайки някаква своя гледка отвъд, казваше: хайде, дете, направи като майка си, да прогоним сенките с думи… и попиваше с кърпичката този път една оскъдна сълза, която си пробиваше път през бръчките около очите й, и навярно се смесваше с капките супа, проникнали в тъканта й … Бързо се бях научила и ритуално я питах: вестник или списание? Или да ти почета от някоя книга? Но до книга рядко се стигаше, защото леля Ефросина вече трудно се съсредоточаваше, а съдбовните мигновения, разказвани в нейните пожълтели романи, изпълваха бръчките около очите й не с капки, а със солени струйки, които после засъхваха и трябваше да бъдат почиствани с памуче. Затова най-често избираше вестник или списание, като също така ритуално обясняваше: но да бъде последният брой, мило, да разберем какво може да ни се случи – и оставаше така взряна в стените, сякаш всеки миг нещо щеше да нахлуе през тях и само разказът за външния свят, като го прибере в себе си, би могъл да ни предпази. Отивах в съседната стая при библиотеката на леля Ефросина, но не посягах към пожълтелите й книги, а заставах пред шкаф, доста по-скромен от бюфета, направен само от евтина липа, чиято нежно-жълтеникава фактура под лака ми допадаше много повече от тъмните тонове на бразилското акажу, защото ми позволяваше да си въобразя ухание на липов чай, вместено в отчайващата миризма на плесен и стара хартия, излъчвана от библиотеката. Отварях го и се изправях пред най-прецизно подредената картотека на света отвън, в който къщата на леля Ефросина и самата тя единствено можеха да имат място. Със списанията не се затруднявах, бяха месечни и просто издърпвах някое от купчините на годишните цикли. Обикновено ги редувах – най-долният рафт вляво, на другия ден най-горният вдясно, третият от средата… така нямаше опасност да прочета едно и също в два последователни дни и да объркам нещо в калейдоскопа на времената. С вестниците обаче трябваше да внимавам: да избера папка от съответния месец, да отгърна пожълтялата вестникарска хартия с неизтребима миризма на мухъл и мастило, която влизаше в ноздрите ми и предизвикваше гъдел, и да кихна поне десет пъти, докато стигна до точната дата, защото леля Ефросина винаги проверяваше, прикрепяше към носа си монокъла и се взираше, за да не я излъжа с вчерашен вестник или по-старо списание. В монокъла й обаче явно имаше бяло петно, празно място, и така времето можеше да се обръща, да се извива в дъга и да захапва опашката си – годините бяха изличени, времето възвърнато в своята магическа истина, стрила всяка реалност, и сведено единствено и само до стил. Докато четях, си мислех, че леля Ефросина би трябвало да знае наизуст всяка дума, след като майка ми години е чела същото, но не беше така, всичко в пожълтелите страници оставаше вълнуваща новина, при това подтикваща към нещо, което трябва „да се предприеме”, и това „предприемане” се оказваше абсолютно благодатно за леля Ефросина, защото запалваше друг пламък в очите й и изведнъж прогонваше сенките, мистично нахлуващи от коприната на тапетите й. Нуждата от „предприемане” беше толкова належаща, че постепенно започнах да внимавам какво точно чета и особено да се предпазвам от рекламите, защото всеки път, когато от Париж пристигаха разхубавителни средства от фирмата Natwal и вестникът съобщаваше, че могат да бъдат намерени по всичките магазини, леля Ефросина неспокойно помръдваше в стола си, оправяше гънките на полата си, опитваше да се надигне с бастуна и ме молеше още на другия ден да проверя, но не във всички магазини, в никакъв случай, защото от сигурен източник знаела, че точно тези разхубавителни средства ги има само в магазина до хотел „Континентал” или този на „Търговска”, никъде другаде… А аз й обещавах да намина, това никак не ми пречеше, защото до този друг ден леля Ефросина щеше да е забравила, а и местата, на които ме пращаше, отдавна вече ги нямаше. Само веднъж се случи нещо подобно на късо съединение в съзнанието й заради една реклама, която приканваше клиентките да поръчват направо от Германия с пощенска картичка всяко потребно мазило за нежна кожа от марка Nivea, но също така им съобщаваше, че ако изчакат малко, синята кутийка с крехка етерична жена върху капачката всеки миг ще бъде и на нашенския пазар… а леля Ефросина изведнъж се стресна, сребърният клюн чукна по масата и ме прекъсна: аз имам такъв, каза, картички пращаха много отдавна, бях малка и ги пишеше майка ми… да не ме лъжеш, дете, и да ми четеш старо списание? Годината беше 1914, но месецът съвсем точен, септември, вече се стъмваше по-рано, а от отворената врата на балкона нахлуваха есенни миризми. Нямах представа какво да отговоря, но леля Ефросина спря да пита, унесе се, а в следващия брой кремът вече беше тук, във всички продавници за разкрасяване. Колкото и да отбягвах рекламите обаче, те неизбежно се появяваха под различни форми в светските новини, които нямаше как да пропусна, защото леля Ефросина познаваше всички персонажи, изпълнили страниците на вестниците и списанията, следеше появата на всеки и се разстройваше дълбоко, когато някоя нейна приятелка се появеше в театъра или в казиното с кожена чанта, щампирана като черупка на костенурка, а в нейните липови шкафове липсваше такава, или с обувки от резедава коприна, които могат да бъдат доставени единствено от Виена… и тогава леля Ефросина заявяваше – мило дете, имам намерение догодина да се пренеса да живея във Виена, наистина ми е трудно да издържа тук, толкова провинциално е… а аз кимах с глава, съгласявах се и продължавах, стремейки се да избегна подводните камъни, защото един фуркет за коса от бял метал с триъгълно орнаментирано гнездо и лилав камък за дълго ми вчерни живота: леля Ефросина не го забрави и не спря да говори за него, беше сигурна, че има същия, прибран в някое чекмедже, и щом отидех вечер при нея, трябваше да преравяме заедно всичко, за да го намерим. Докато един ден не издържах и от антикварен магазин купих фуркет, с какъвто разполагаха, при това доста скъп за мен, пуснах го тайно в скрина до леглото й и после двете заедно го намерихме. Ето, лельо Ефросина, й казах, само че не си го спомняш съвсем точно, бледожълт е, с ажурна рязана украса „глухарче”, точно какъвто описваха във вестника от 20 април… същия е носила съпругата на онзи художник… как му беше името?

– Петер, госпожа Бобчев, онзи обаче е друг – каза уверено и прибра фуркета обратно в скрина, защото нейните коси вече не биха го издържали, но имаше полза, защото престанахме вече да търсим.

… а след часа на супата и по време на часа, изпълнен с четене, което трябваше да пусне в думи света отвън, за да го прибере отвъден и подреден зад масленозелените тапети, леля Ефросина задрямваше. Винаги по един и същи начин очите се притваряха, главата й се накланяше наляво, ръката й се плъзваше по облегалката и изпускаше кърпичката, устата се изкривяваше надолу и тънка лига се проточваше в ъгълчето й. В дрямката нямаше как да бъде попита с памучната кърпичка, за да се слеят течностите в тъканта: супата, сълзата, слюнката. Затварях поредното списание и тихо прошепвах:

лельо Ефросина,

тя се стряскаше, ръката й се вдигаше към устата, за да попие проточилата се слюнка, и осъзнала липсата на кърпичка, размазваше безпомощно лигата по лицето. Съжалявах я, подавах й салфетка, леля Ефросина я поемаше с отвращение, защото искаше своята кърпичка, тюлена или памучна, но да е кърпичка. После се опираше на бастуна и се опитваше да стане, но не се справяше сама, помагах й и закуцуквахме към банята да се умие преди лягане. Умиването беше задължително и част от последния ритуал. Пълнех старото емайлирано корито с вода, слагах до него столче и канче за поливане и оставях леля Ефросина сама. Не знам какво правеше вътре, но явно се справяше и миришеше на сапун – трябва да съм наложително чиста – казваше, като подсилваше трябва с наложителността, защото беше съществена част от трябва на умирането, постепенно разкрито пред мене в неговото как. Нужна е красива смърт, дете, за да ни обикне Бог – съобщи една вечер леля Ефросина и това съмнително изказване ми изясни донякъде втората половина на изречението, заявено в ритъма на потропваща патерица от върха на стълбата, по която тя вече никога нямаше да слезе надолу. Последният час от безкрайния ден на леля Ефросина, който продължи двадесет години, винаги свършваше точно така:

Леля Ефросина излизаше от банята, заметната с нощното си одеяние, което наподобяваше дълъг бял плащ, закопчан върху раменете й с катарами. Докуцукваше до леглото си, помагах й да се качи на стъпалцето и тя сядаше върху белия чаршаф, съвсем бяла, а ръцете й, тънки и с провиснала кожа, имаха призрачен вид. Наместваше алабастровото кученце вляво до пухената възглавница, златно кръстче от дясната, после идваше редът на указания за смъртта, която следва умирането, то безспорно си беше нейна работа. В самата смърт след умирането обаче, със съжаление отбелязваше, нямаше как да се намеси, а твърде много й се искаше. Всичко зависи от теб, дете, казваше, и започваше да изрежда списъка, който винаги стоеше в съзнанието й, а аз бях задължена да помня наизуст онази част, която лично трябваше да изпълня:

да вдигна върху главата й кока и около точно определена фиба да го подредя; да поставя алабастровото кученце, което спеше в леглото й на точно определено място до рамото й; да поставя статуетката от бюфета, виновница за целия й живот, в краката й; кръстчето да закопчая около врата и изрично да бъде погребана с него, но в моята задача най-важно й се струваше как ще подредя цветята, защото от тях в крайна сметка зависело всичко – къде да сложа лилия, къде крем, как да бъдат нахвърляни в краката й розите, маргаритите коя част на тялото да покриват, в ръцете единствено теменуги… приличаше твърде много на описанията на супата, в която пиперът задължително трябва да е зелен, а цветната й представа беше напълно несъобразена със сезоните, освен ако не приемех, че смъртта слива всички сезони в един… с това обаче цветарниците нямаше как да се съобразят. Такива бяха задълженията ми, съвсем прости, защото всичко останало си стоеше от години подредено в сандъка пред прозореца срещу леглото: роклята, брошката, обувките, чорапите… всичко. Леля Ефросина умираше всяка нощ, беше отработила всеки детайл, а дългата риза, с която си лягаше, трябваше само с едно откопчаване на катарамите да се превърне в чаршаф, за да бъде покрита, докато се приготвят всички останали потребни неща, и поради тази причина тя всъщност спеше гола в тънката си плащаница. Беше ми мъчно, защото през зимите в къщата вееше студ, а през старите дограми на балконската врата и еркерите вятърът свистеше и някак злобно успяваше да раздвижи дори брокатените завеси. Понякога се качвах нощем в стаята й, за да метна върху юргана одеяло, тогава виждах как леля Ефросина спи съвсем неподвижно, с ръце, скръстени на гърдите, навярно си чакаше умирането, но постепенно започнах за подозирам, че отношенията й със смъртта са доста по-сложни, съблазнителни, поради непрестанния им досег с красивото, нищо че тя в някакъв ден беше станала на осемдесет, а после и не деветдесет години, без естествено да знае с точност кога.

В една нощ, когато студът особено силно беше сковал града и керемидите по покривите се пукаха, а от Атланта под балкона дори се беше отронила част от рамото му, влязох в спалнята й с дебело вълнено одеяло, което със сигурност би развалило мизансцена на нейната смърт, и в ръждивата светлина на лунен лъч, промъкнал се край завесите, се загледах в гравюрата над леглото й, край която всеки ден минавах, но не желаех да забелязвам, защото мракабилният й романтизъм ме караше да отвръщам поглед: маса, застлана с огромен чаршаф като покров, върху масата красива жена, гола, торсът й заметнат с чаршафа така, че в драпериите му прикритото да бъде открито, една гънка, съвпадаща съвсем точно с чертата на венериния й хълм, вдлъбнатината на пъпа, дясната гърда открита, върху лявата драперии, безразборно-красиво нагънати, косите плиснати от ръба на масата към земята, очите склопени, а над нея костюмиран възрастен мъж с бяла коса, развълнувана досущ драперията върху гърдата й, гледа скръбно през кръгли очилца сърцето й, което с чиста, изящна ръка, поднася към погледа си. В тъмнината лицето му изведнъж ми напомни на маската от отсрещната къща, после се поколебах, напомни ми и лицето на Атланта, което леля Ефросина вече двадесет години не беше виждала… но нямаше никакво значение кой точно е и какво, нито как точно е изтръгнато сърцето изпод кристално белите драперии, чувството беше потискащо, защото гравюрата се казваше „Анатомът”, нарисувана преди почти век от някой си Симонети, а аз изведнъж реших, че леля Ефросина прилича на момичето върху масата… или поне е приличала. В онази нощ хвърлих одеялото върху леля Ефросина, с което сигурно наруших подредбата й, и оттогава твърдо избягвах да гледам гравюрата.

 

Това се случи малко преди в живота за леля Ефросина да настъпи промяна. След двайсет години, които упорито постоянстваха да бъдат сякаш един-единствен ден, недвусмислено се доказа, че времето е способно да извършва пробиви в себе си. Пробивът се състоя в супата, но ако знаех как ще се отрази изненадата, която й бях подготвила, естествено никога нямаше да си я позволя, въображението ми обаче се оказа твърде немощно за подобно предположение.

Една пролетна вечер в кухничката си на долния етаж започнах да готвя супата на леля Ефросина: пасирах картофите точно по указанията, превърнах хлебните хапки в крутони с нужната форма, оставих бульона да къкри точно колкото трябва, като през това време дори си припявах… накрая подгрях супника, опасан с малки дракончета, и внимателно хванах ръкохватките от емайла на зъбките им… тръгнах, а в очите ми плуваха подправките и минавайки през вестибюла, за да поема нагоре по стълбата, си мислех, че драконовите им душички също сигурно пеят… И точно преди да стъпя на първото стъпало, усетих – от ниското вдигнах глава: леля Ефросина стоеше най-горе, ръката й, стиснала човката на бастуна, трепереше, трепереше и брадичката й, а и тъй трепетливият й глас, сякаш изпълнявайки сложен флажолет, изрече:

– Джинджифил.

– Да, лельо Ефросина, джинджифил. Има го вече навсякъде. Всичко има. И кориандър, и естрагон, дори сечуански пипер и шафран…

– Джинджифил – повтори тя и в този момент помислих, че ще се срине, ще се търкулне по стълбата… и край, ще стигне на парчета до мен… само че се случи тъкмо обратното, тялото на леля Ефросина необичайно се изправи, стегна се, треперенето спря и тя уверено потропа с бастуна няколко пъти по дървения под.

– Донеси го – каза.

И аз се изкачих със супника по стълбата, сложих бялата покривка на масата, памучната кърпичка, лъжицата с позлатен кант, единствено с която може да се сърба прилично… и помогнах на леля Ефросина да седне удобно в стола си, за да изяде супата, която най-после беше приготвена точно както трябва… само че леля Ефросина почти не яде. Вкуси няколко лъжици, три или четири, после дълго седя почти неподвижна над купичката, вдъхвайки… и накрая каза:

– Заситих се.

 

Джинджифилът преобрази леля Ефросина – от този момент тя почти престана да яде и само вдишваше. Чувствах се ужасно виновна, че така по детски постъпих, как въобще си помислих да й поднасям изненада, пък било то и някаква си подправка, която да възвръща в нея копнежи – леля Ефросина наистина вдишваше всичко, ноздрите й се разшириха, усети мухъла в къщата, започна да се вманиачава в идеята тя да бъде изчистена, държеше вратата на балкона почти непрестанно отворена… Опасявах се да не се разболее, пролетта беше влажна и почти не спираше да вали, но през деня ходех на работа и нямаше как да я спра. Когато привечер се прибирах, я заварвах да стои права на балкона насред влажната мараня и хваната за ажурената си решетка, да протяга напред главата си, сякаш с нос се опитва да улови нещо във въздуха. Може би и нещо улавяше, защото с джинджифила бяха настъпили още много промени, които леля Ефросина нямаше как да знае, мирисът на града обаче се сменяше и тя с обонянието си бродеше там, където тялото й нямаше как да бъде. Съветвах я да седне в стола и да се загърне в одеяло, след като времето е съвсем неподходящо за костите й, тя обаче неочаквано беше открила уличката и я прибави към гледките си: искам да видя улицата, там минават хора, от стола не се вижда, обясняваше и аз млъквах, а тя и тъй дълго не можеше да издържи върху краката си. Една привечер я сварих обаче твърде възбудена, явно ме чакаше и с нетърпелив жест ме повика на балкона си, за да ми покаже как от дъждовете и пропитите с прахоляк изпарения клепачите на женското ангелче са почернели, очите му потънали в сажди, поради което било наложително веднага да бъде почистено, за да не стане сляп погледът му като на фавна отсреща, за него нямало кой да се погрижи толкова високо под стряхата, тъй че нищичко не можело да го спаси, ангелчето обаче… Обещах й непременно да го направя. Щом времето се оправи, да се кача на стълба, с памуче да му изчистя гурелчетата в очите, да купя дори вар, да го избеля… – толкова виновна се чувствах заради тази трескава тревожност на леля Ефросина, не че не си дава сметка, че все някога трябва да умре, само че не поради мен, ако обича, за да не ми мирише цял живот на джинджифил… Следващата неделя рано сутринта ме събуди силен тропот – леля Ефросина удряше с бастуна по пода и аз скочих сънена от леглото, защото реших, че й е зле, тя никога не използваше подобни средства, и се затекох по стълбата… Влязох, а тя, все още облечена в белия си саван, тържествено ми посочи гледката вън:

– Има слънце – каза. – Хайде, вземи стълбата.

Умих ангелчето. Изтрих косите му, бузите му, свалих тъмните сажди от клепачите, изчегъртах наносите прах от зениците му… а присмехулните му устенца станаха още по-присмехулни, когато четката с вар напои лицето му и то грейна, както грейна и лицето на леля Ефросина, защото очите му се били отворили, погледът му се избистрил и вече всичко било точно както трябва да е… Въобще не забеляза, горката, колко нелепо стои върху порутената мазилка – такова беличко с кривата си усмивка… А когато слязох от стълбата, леля Ефросина ме докосна с кутрето по бузата и дори ми благодари, нещо, което не беше твърде характерно за нея, а аз си помислих в ума – добре че няма как да види Атланта с разядените му рамене…

След като умих ангелчето, леля Ефросина се успокои и ритъмът на живота й се възвърна, аз започнах да намалявам джинджифила в супата и постепенно възвърнах джоджена, а тя дори не забеляза и започна отново да поглъща вместо три-четири шест-седем лъжици супа. Така тревогата ми секна и аз със задоволство си помислих – леля Ефросина е неподвластна на времето, няма място за страх. Усъмних се само когато я видях да променя един дребен детайл в мизансцена на смъртта: малко след като спрях джинджифила, извади два свещника от скрина с погребалните вещи и ги сложи от двете страни на леглото си. Попитах я да не мисли да ги пали и да прави пожар, тя обаче кимна отрицателно – били за после, още една украса. С тях сцената доби напълно завършен вид, а аз бях толкова благодарна, че леля Ефросина придърпа обратно умирането към себе си и се върна в своя си свят, че реших наистина да изчистя къщата – целия горен етаж, и дори тапетите да измия.

 

… в неделя слънцето грееше, а птиците чуруликаха, на бора пред отсрещната къща от моя прозорец видях дори катерица. Тогава реших, че е време, и облякох престилката, останала още от майка ми, взех кофа и куп парцали, четка, метла… ето, сега ще зарадвам леля Ефросина, на къщата наистина й е време… и се качих на етажа й, беше рано, само осем часът, и си мислех, че ще я сваря в леглото… но не. Леля Ефросина беше станала, облечена в полата, която наричаше празнична и слагаше винаги в неделя, и стоеше на масата, сякаш ме чакаше, с особена усмивка на устните, която не ми остана време да прозра. Протегна ръката си с някакъв дребен предмет в нея, а аз пуснах кофата, четката, метлата на пода… Приближих се. Между пръстите й, едва покрити с прозрачна кожа, видях фуркет: бял метал, триъгълно орнаментирано гнездо, лилав камък… онзи същия, който безнадеждно търсехме цяла вечност, а сега беше изникнал неясно отде… Не е възможно, казах, а леля Ефросина го пъхна в ръката ми и съвсем основателно възрази: а ти ме мислеше за смахната, нали? И после гордо и съвсем бавно се изправи сама върху бастуна си и доста високомерно тръгна към разтворената врата на балкона, където дроздовете й, опънали шии и вплели човки един в друг, чуруликаха…

… и премина прага. Стъпи и направи крачка напред, за да се хване за решетката, огледа гледката си през бора нагоре по клоните му, където продължаваше да скача катерица, вероятно се взря в сатира с празни очи, после също тъй бавно започна да се извръща, за да събере всичките си гледки в едно… и тогава изведнъж чух нещо подобно на лек тътен. Не, изскърцване беше и видях как дроздовете съвсем безпричинно се накланят напред, за да отлетят от лавровите си клонки, тялото на леля Ефросина също се наклони, чертите й се измениха, сякаш ужасно се учуди от нещо, което аз нямаше как да видя, направо се изуми, а очите на женското ангелче слязоха в нейните. Лицето й се превърна в маска, съвсем бяло, и пред смаяния ми поглед леля Ефросина започна да пада, полегна за миг върху заелата хоризонтално положение решетка, преобърна се, а аз успях единствено да помисля – горката леля Ефросина, как обърка умирането си! – и притворих очи, но всъщност видях: дроздовете поеха в човките си празничната пола и тъй като тялото беше съвсем леко, никак не ги затрудни, описа дъгообразна крива във въздуха, усука се в проблясъците на слънчевите лъчи… и изчезна…

Стоях неподвижна с фуркета в ръка, оглушала от тътена на сриналия се балкон, смаяна пред изпразнилата се гледка… и не знам колко време така, преди съзнанието ми да се върне в една-единствена мисъл, която чух в гласа си:

– Боже! Атлантът не издържа… Горката леля Ефросина…

 

Текстът е публикуван и в бр. 99 от 2015 г. на „Християнство и култура”.

Фотографията е от книгата Time & Beauty: Art Noveau in the Bulgarian Cities, 2014.