0
1238

Асен и Ангел (I)

Когато раждаме, ние сме едно и също, ти и аз. Болката от раждането е една и съща. По един и същи начин раждаме. Друг начин няма. Едни раждаме с крясъци и викове, други раждаме със стонове, други раждаме без звук. Едни раждаме клякайки, както древните израилтянки, други се превиваме около леглата и металните им дръжки, други държим каишите на гинеколожкото легло, но болката и мечовете в нас са едни и същи. Едни раждаме с дни и нощи, други само дни, трети само нощи. Едни раждаме на разсъмване, други на свечеряване, понякога само няколко часа, понякога само час. Но болката и сабите в нас са едни и същи.

Още само един грам, още само един милиметър да е повече болката и няма да издържа. Това всяка жена го знае. Само един косъм я дели от смъртта. Смъртта е от едната й страна, а раждането е в утробата й. Мечове, саби, ножове, които режат, разрязват, без упойка, без помощ, сама с голи ръце, с болничната нощница, която пречи, тежи, която трябва да се махне, да се раздере, защото задушава,  защото въздухът и без това не стига, защото е въпрос на косъм между раждането и смъртта. Никаква сигурност няма кое ще надделее. Ако оцелееш от битката, си победила света. Ако не оцелееш, е съвсем естествено да умреш.

Ти роди близнаците Асен и Ангел, Безименна. Знаеше, че са близнаци, знаеше, че са момчета, вече имаше един седемгодишен син, Георги. Очаквахте ги с радост и нетърпение, с малко страх, с малко притеснение, нали в днешно време едно дете едвам се гледа, а сега изведнъж три,  и то момчета. Спомням си една моя леля, която остана сама на 30 години с три момчета. Работеше като счетоводителка в едно фотографско студио, заплатата й беше никаква, плетеше терлички, зимни чорапи, пуловери, дантелени покривки, кувертюри за спални, шиеше пердета, едвам смогваше да ги изхрани, ръцете й никога не стояха без работа, казваше през сълзи и през смях – та те само като седнат да обядват, изяждат по един хляб! Момчетата й растяха здрави, силни, горди, изучиха се, бяха едновременно отличници и палавници, обожаваха майка си, трепереха над нея, четиримата представляваха изключителна компания, в началото на 80-те две от тях преминаха нелегално границата, отидоха в Америка, там отново учеха, единият работеше и издържаше другия, после обратното, станаха уважавани, заможни, красиви, със самочувствие, self made men, напълно поамериканчени американски поданници, не пият, не пушат и се хранят здравословно, живеят, почиват и спят здравословно, вече отдавна не си идват в България, вече дори отказват да говорят на български, вече дори са забравили много от думите. И тази моя леля съвсем самичка изгледа, изучи и изхрани тези три свои деца. Това беше нейният житейски подвиг. Красива и горда майка на трима сина. Но какво й е коствало това през онези тъмни социалистически времена, само тя си е знаела. Как и къде е продавала терличките и пуловерите – не зная. Как е брояла левчетата от дантелените покривки – мога донякъде да си представя. Как е готвела едно пиле на няколко пъти – зная.

И твоите близнаци Асен и Ангел дойдоха на бял свят със същите мъки, с които всеки идва на тоя свят, Безименна. Първо бил Асен, той безпрепятствено излязъл на белия свят. После бил Ангел, той не искал и не искал да се роди, запъвал се. Наложило се да го извадят с форцепс. Най-вероятно именно форцепсът го деформирал, увредил го безнадеждно, направил го напълно сакат.

Ангел не се движеше. Крачетата му стояха сплетени, телцето усукано, главичката му винаги на една страна. Не можеше дори да плаче, по-скоро скимтеше, по-скоро някак си виеше. Още в болницата ти казаха, че едното дете е с вродени увреждания, шансовете да бъде излекувано са нищожни, ще бъде неподвижно, ще живее на инвалидна количка, няма да може да се придвижва без чужда помощ, няма да може да се обслужва само, когато порасне, ако изобщо порасне.

Бяхте стъписани, бяхте покрусени, бяхте потресени – ти и баща му Иван, и майка ти, и сестра ти, и зълва ти, и свекърва ти. Иван отиде в църквата, запали свещичка и дълго стоя с нея пред иконата на Богородица. А ти отиде при имама и той ти даде сгънато листче с молитва, която в продължение на три месеца вечер да прочиташ. Нямаше какво да се каже, нямаше какво да се говори, нещастието беше огромно, беше се стоварило върху вас с цялата си непредсказуемост и бяс, беше се настанило нагло и безочливо на мястото на радостта, беше я изместило, беше ви дамгосало. Но раната беше най-тежка за теб, Безименна.

Страшната вест мълниеносно се беше разчула в мястото, на което живеехте. Всички, близки и далечни, бяха разбрали. Никой не задаваше въпроси, никой не се интересуваше какво правят близнаците, как са, когато ти излизаше навън, излизаше само с едното дете, Безименна, само със здравото. Тогава те спираха, тогава те поздравяваха, тогава казваха колко било сладко новороденото, как приличало на баща си. А къде е другото – никой никога не попита. Какво става с другото – неподвижното – никой не беше любопитен да знае. То стоеше там, на двора, в количката.

Да, и на него му се сменяха пелените. Да, и него го къпеха. И него го хранеха. Но беше толкова различно, Безименна, толкова различно, когато кърмеше здравото си дете и когато кърмеше болното. Болното изпиваше млякото на здравото, така чувстваше ти. Болното изземваше радостта от раждането на здравото. Болното отвличаше вниманието от здравото, болното щеше да разболее здравото, това проумя ти в края на третия месец. От болното нямаше смисъл. То нямаше да оздравее. То нямаше да порасне. То само щеше да пречи.

Животните удавят или сами убиват недъгавите си рожби. Или просто ги изоставят. Престават да се грижат за тях, защото така или иначе те никога няма да успеят да се справят сами.

Ти не си спомняш, Безименна, сама ли взе решението или някой ти го подсказа. Дали някой услужливо не ти го беше подшушнал – може би свекърва ти, може би зълва ти, но когато една вечер ти го съобщи на мъжа си, той побесня. Нарече те с всякакви имена. Каза, че се срамува от теб. Каза – не съм подозирал, че си била такава. Каква съм, попита ти, каква съм. Ето такава – изригна той, безбожница, и тръшна вратата, не се прибра няколко дни, не каза на никого къде отива, не се обади по телефона, тогава още нямаше мобилни телефони. Ти се изплаши истински – ето сега след всичко, което се случи, сега и това – той ще ни напусне, ще ни изгони от къщата, къде ще отидем. Изпадна в отчаяние, потъваше, обвиняваше се, но не заради решението си, което ставаше все по-твърдо, все по-непреклонно. Обвиняваше се, че не го подготви, че му го съобщи така сурово, така безкомпромисно, каза му – не можем да се грижим за Ангел, той ще ни съсипе, трябва да го дадем в специализиран дом, там ще се грижат за него, ще го лекуват, там той ще има всички условия, които ние не можем да му дадем. Може някои богати хора да поискат да го осиновят. Ще го заведат в чужбина, на лечение, може и да го излекуват. Иван стоеше срещу теб и няколко минути те гледаше безмълвно, очите му се разширяваха, изведнъж скочи,  като че ли искаше да се нахвърли върху теб, да те пребие, да те удуши. Не знаех, че си била такава, изрева той, каква съм, отвърна ти, такава, безбожница, срамувам се от теб, срамувам се заради теб, плюя на теб, прави каквото искаш, раздавай децата си където искаш, дай болното, ако искаш и здравото, ако искаш и Георги го дай в дом, ако тези деца ти тежат, ако ти пречат, ако искаш от всички ни да се отървеш, ако искаш да избягаш, ако съжаляваш, че си ги родила, ако се отказваш от родителските си права, плюя, плюя на теб.

Тогава ти си каза – ще подпаля къщата, така, както всички са заспали – ще подпаля къщата, всичките ще се задушим, всичко ще приключи, той няма да има къде да се върне, това ще е моето отмъщение към него и към света, защото и без това не мога повече, и без това не мога повече.

Но не подпали къщата в онази нощ, Безименна, въпреки че знаеше къде е бутилката с газ, въпреки че беше съвсем просто да поръсиш двете стаички с газ, а също и дървената тоалетна, която беше навън и да драснеш клечката, да влезеш при децата в стаята, да я заключиш, да затвориш плътно прозореца, беше съвсем лесно изпълнимо, съвсем обозримо, можеше сега, ей сега през тази нощ да го направиш.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияМилчо Левиев на 80
Следваща статияПамет за Иван Пейчев