Един танц, който продължава вече шеста година. Като войник на пост, като своеобразна творческа аскеза, независимо къде се намирам – в чужбина, в болница, на почивка, пред операция, след операция, на работа, в добро или лошо душевно състояние, с приповдигнат или премазан дух. Предизвикателството е толкова голямо, че ако преди да започна, си бях дала сметка за него в пълнота, може би нямаше да го поема. Но не съм си давала реална сметка и го поех. Превърна се в безусловен дълг, стана част от живота ми, нещо като рефлекс – да съм готова със свой текст всеки вторник. Същото е и с моите колеги. Почти никой не си позволява да прескочи своя ден.
Всеки вторник (или сряда, или понеделник… на всеки какъвто ден от седмицата се е паднал) колумнистът излиза със свой текст. Няма ограничения в избора на темата. Има пожелателен брой знаци, който обаче не е фиксиран строго. Може повече, може и по-малко. Всеки носи своята отговорност пред читателите си.
Философските и религиозни размишления на проф. Янакиев, които дълбаят и дълбаят до неистовост в зададената тема, за да я изшлайфат като диамант, разказите на Деян Енев, които ни карат да спрем заедно с него пред случки, които иначе подминаваме, да се вгледаме и да помълчим пред невидимото чудо около нас, възхитителната ерудираност и широта на погледа, които Тони Николов щедро споделя с читателите си, кротките откровения на Андрей Захариев, и моя милост с милостта да бъда в този влак, който ритмично, без засечка, къде бързо, къде бавно се изкачва или спуска из неравностите на житейския пейзаж.
На последната ми среща с ученици в едно училище ги помолих в няколко изречения да опишат нещо, което ги е впечатлило. Само две деца от цял клас успяха. Останалите свенливо отговаряха, че няма за какво да пишат, нищо не ги е впечатлило, нито книга, нито филм, нито разговор, нито човек, нито събитие, нито някоя игра или предмет, или случка. Нищо. Тяхната реакция ме натъжи за дълго. Описах я в една от последните ми колонки. По-късно се замислих отново над този случай – не е ли моята работа подобна, не съм ли и самата аз често в подобна ситуация. Да пишеш и да четеш колонки развива точно това сетиво – всичко да е интересно, важно, обгърнато като скафандър от смисъл и радост, макар че нашата действителност ни поднася много повече поводи за униние и печал.
Понякога темите се появяват от само себе си, като че ли идват готови, като че ли самите те напират и искат просто да бъдат изречени, понякога коварно се изпокриват иззад ъглите на съзнанието. Дните от седмицата неусетно преминават и ти се озоваваш пред каменното лице на понеделника не само без първа чернова, но и без каквато и да е мисъл или наблюдение, или идея в главата си. Колко често съм се озовавала в положението на ония деца, които не успяха да напишат какво ги е впечатлило! Как болезнено ми е познато тягостното усещане нищо впечатляващо да не изплува в съзнанието, нищо, което заслужава внимание – нито от човек, нито от разговор, нито някоя книга, случка или събитие! Това е духът на унинието, мисля си винаги в такива случаи, за който толкова усърдно се молим с думите на свети Ефрем Сирин Владиката на нашия живот да го отнеме от нас, да не се приближава до нас, да не посипва върху нас безцветната си и отровна пепел. И става понеделник на обед, и става понеделник следобед, и текстът трябва да е готов, и приближава вечерта, и приближава нощта. Как се случва онова пропукване и появяване на някой образ, идея, впечатление, което ще задвижи крехкият механизъм на писането, който ще подтикне появата на първите няколко изречения, е нещо толкова тайнствено и вълнуващо, все едно наблюдаваш излюпването на лястовиче. Никой не знае как става това, и слава Богу, че никой не знае!
А друг път някоя колонка е просто въпрос, въпрос, на който на всяка цена трябва да се отговори. Писането върви трудно и бавно, имаш идея, но преформатирането ѝ в текст е мъчително, защото колкото и да е впечатляваща, в съзнанието тя е сурова и нащърбена, трябва дума по дума да бъде изразена интригуващо, ясно и убедително, да не отблъсне читателя, да го води към същността.
Никога не съм си позволявала да пиша формално, стояла съм с часове над някой абзац, разгръщала съм справочници, търсила съм в интернет с часове, поправяла съм, изтривала съм, преобръщала съм текста, ако усетя, че не е това, което трябва да бъде. Някои текстове се раждат с лекота, а други с усилие, едни се пишат с радост, а други с пот на челото.
Някои от колонките събирам в сборници. Вече съм издала три книги от написаните през годините ежевторнични колонки. И странно – публикувани като книга, те се променят, зазвучават по различен начин, четат се според някаква друга парадигма. Оставам доволна най-вече когато след години прочета стар текст и виждам, че той не е изгубил смисъл. Отнася се най-вече, когато колонката е на актуална политическа тема, защото политиката е динамична, преходна и извратлива. Но и в политиката, дори в политиката, има трайни теми и трайни ценности. Именно тях се стремя да откривам и следвам.
Много от колонките ми са на религиозна тематика. Зная, че тя е най-рисковата, защото днешния свят е движен от прагматични ценности, а духовността на повечето хора е еклектична, каквато е съвременната епоха. Старая се да бъда вярна на автентичната християнска духовност. Убедена съм, че тя е толкова актуална в нашия век, колкото е била през всички предходни векове.
С политическите, социалните, културните теми като че ли е обратно, те са темите на нашето ежедневие, те са точките на най-острите сблъсъци. Виртуалното пространство е арена на реални битки. Коментарите често излъчват нетърпимост към различното мнение. Изпитвала съм го върху себе си, приемам го като част от риска на колумниста и се старая да не се завъртя в тази спирала. Нямам претенции да съм политически коментатор, но държа да имам позиция, която да излагам аргументирано и толерантно. Понякога препечатват колонките ми в сайтове с политически профил и тогава там се разразяват яростни дискусии. Усещам, че когато текстът ми попадне на такъв сайт, това не е моята територия. Като своя усещам атмосферата на Портал „Култура“. Тук намирам смисъла в аскезата на колумнизма.
А най-големия смисъл на тази аскеза придават читателите, затова съм им благодарна и не забравям, че преди да съм писател, аз също съм читател.
Последната книга на Теодора Димова „Зове овцете си по име“ (Изд. „Сиела“, 2018 г.) обединява нейни християнски есета, публикувани в Портал Култура.
