2
2313

Астигматизъм

AZahariev

Обикновено би трябвало да идва още с раждането. Знае се, че се предава и по наследство. Но може да се развие и да се задълбочи.

За пръв път може би го усетих силно, когато бях на седемнайсет години. Тогава поне изпитах жестоката болка на непоносимото гледане в светлите дни. Невъзможността да държиш очите си отворени. Помня как вървях по улицата и не можех погледна нищо. Държах погледа си в земята и само вървях.

Стана така, че по същото онова време прекарах две седмици в Англия. И тогава, докато гледах белите дрехи на хората, които играеха голф край морето на Бърнемът, разбрах, че светлината не влиза добре в очите ми. Не можех да се взра в нищо, болеше ме жестоко, болката се врязваше непоносимо. А така ми се искаш да виждам.

Но преди това бях гледал в слънцето. Не можех да пропусна гледането в слънцето, въпреки че знаех, донякъде, че това е безумие.

Стоях на този балкон срещу Витоша – малък, обрамчен с желязо балкон – от който гледах право в слънцето. Не можех да си позволя да не го видя във формата му. Само лъчите и озаряваното не ми стигаха. Исках да го видя. Самото него.

Явно бях осветил очите си.

Мина време и онази болезнена невъзможност да гледам, когато е много светло, ме остави.

С времето се отказах да гледам в слънцето. И може би тогава развих астигматизма си. Защото започнах да кривя очите си. Едва сега се сетих да реконструирам начина, по който съм се астигматизирал сам.

Грозното ме доведе до това. Разкапващото се, съсипаното в гледките ме накара да започна да изкривявам зрението си. Не съм го разбирал, но вече почнах да го осъзнавам. Не бях се усетил, че дълго време не съм искал да виждам България. Тъмната, неизмазана или остъргана от времето повърхност на България.

Помня как пътувах с влаковете, през мътните прозорци на които виждах онова, което започнах да размазвам сам. За да не го виждам ясно. Астигматичното ме спасяваше и ме е спасявало винаги. Безоките и безлични гледки ставаха други през разминаването на очите ми, ставаха такива, каквито ми се искаше да са. Вярвайте ми, ако кривиш очите си и намериш начина, по който да се разбягват, гледката, която търсиш, се получава.

Толкова много исках България да изглежда иначе. И развалих зрението си заради това желание.

Опитвах се да гледам така, че да деформирам и да конструирам съответно една друга действителност. Най-много ме тревожеха цветовете. По-скоро ме измъчваше липсата на цветове по къщите. Убитостта. И затова започнах да размазвам. Защото така мазилките или отсъстващите мазилки ставаха петна от импресия, която ме спасяваше от гледките на една неприятна България. Така развалих зрението си.

Но не беше само това. Не повредих очите си само заради желанието да виждам една различна България. Да я преобразя в очите си.

1
Людмил Асенов, „Астигматизъм”

Лудостта ми е била по-широка, сещам се сега. Не е била само България. С години съм делял методично зрителното си възприятие на кадри. Сетих се, че снимах с очи и манипулирах зрението си така, че то да ми дава непрекъснато фотографии. Разбиване на гледката, стопиране на зрителния поток. Опитът да заснемаш, като създаваш  накъсване, като нарушаваш естествената непрекъснатост. Да се опитваш да виждаш фотографски във всеки един неотделим миг, да виждаш непрестанно разбито. На картини, на рамкирани картини. Това означава да заставиш зрението си, да го заставиш да вижда така, сякаш, че щракаш с апарата непрестанно. А за да позиционираш обектите в рамката, за да ги разпределиш мигновено в кадъра, за да му определиш границите заедно с това, да го направиш кадър, ти е нужно разбягване на очите. Бягане по краищата и същевременно разпределяне на нещата вътре, в кадъра. Така задълбочих астигматизма си.

В последно време започнах да виждам малко по-добре. Може би с времето се отказах от кадрирането, а може би и България вече не ми въздейства визуално така, че да искам да я разфокусирам.

Какво излиза. Че астигматизмът ми е бил странно съчетание на абстракция, деформация и маниакален фотографски реализъм.

Това е то. Астигматизъм.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЧерната тетрадка
Следваща статияЧетката на бъдещето?