0
5650

Атентат срещу безкритичния навик

„Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, постановка Пламен Марков, фотография Гергана Дамянова

За „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ от Райнер Вернер Фасбиндер, постановка на Пламен Марков в Театър „София“

Райнер Вернер Фасбиндер в София! Спонтанно очите ми светнаха. В следващия момент се промъкна колебание. Не е ли това прекалено голяма хапка за нашата уста? Да, считан е за най-успешния немски режисьор на всички времена. Добре е българската публика да се запознае с него. Но Фасбиндер не е безопасен! Фасбиндер може да произведе странични ефекти… Ще ни навре в очите какво посвещение е нужно за голямо изкуство. И какво свободолюбие. Няма ли да ни засрами…? Чест прави на проф. Пламен Марков, че приема предизвикателството и поставя на сцената на Театър „София“ пиесата му „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“. Срещу конформистката летаргия на съвремието запраща субверсивен „фасбиндеризъм“. А от последвалия разговор с него знам – проф. Марков е наясно, че в следвоенна Германия едва ли има по-добър пример за живот и творчество, които изобличават всяка имитация на изкуство, от живота и творчеството на Фасбиндер…

Буквално от нищото Фасбиндер светва като светкавица. Осветява сивкавото следвоенно немско бюргерство. Дава му възможност да се огледа и бързо – само на 37 години, угасва. Колкото и кратък да е този немски проблясък – сравнете филмите на Фасбиндер с настоящото немско кино… – той прави революция. С него настъпва ерата на Новото немско кино. Тези от нас, които постановката на Пламен Марков ще заинтригува да се запознаят по-отблизо не само с режисьора и драматурга, но и с човека Фасбиндер, ще разберат защо той е атентат срещу сладостната ни прозявка. Защо е антитеза на еснафското живуркане – на безкритичния навик. Защо е диверсия въобще срещу буржоазния ред. Ако мислите, че преувеличавам в описанието на действителността, нека мъдрите ни културолози кажат: имало ли е по-еснафски период в новата история на България? Нека кажат: можем ли да преглътнем антибуржоата Фасбиндер, или рискуваме да ни приседне – да загубим душевния си покой, облегнат на пухена слабохарактерност?

Самото име Фасбиндер настройва за радикално мислене. Толкова радикално, че те кара да се замислиш: Има ли в днешна България въобще изкуство? Да – хора, занимаващи се с изкуство, има. Но има ли творци, живеещи за и в изкуството като в парадигмата на Фасбиндер? Защото явно само така става. Защото човекът на изкуството е свободен. Трябва да бъде свободен! Свободен е да бъде всичко друго, освен … изкуствен. Изкуствен ли е, става лъжесвидетел. Поредният приспивник. А летаргичното ни време иска будители. Може ли обаче будител без бунт!

Изкуството има различна мотивация. Обикновено е следствие на дълбока вътрешна криза в самия творец. Търсене на избавление. Големи вътрешни противоречия водят и до голямо изкуство. Всичко започва с отчаянието. С търсене на изход, на себеспасение. Дори когато себеспасението – както в случая с Фасбиндер – води до преждевременна смърт… Творецът усеща, че каквото и да загуби – дори себе си, печели много повече. Тясна е за размера на търсенията му простосмъртната логика. Воден от инстинкта си, той самонадеяно се гмурва в дълбините на съществуването. Там, където другите не могат. Докато няма находка, докато няма себеспасение. За сърфиращия на повърхността гражданин поведението му е неразбираемо. Поведението му е противоестествено. Сърфиращият на повърхността е все пак „длъжен“ да се пази от неоправдани рискове… Творецът е този, който рискува. В търсенията си големите рискуват всичко. Рискуват дори да се заблудят. Да се провалят. Да се разорят. Да е нужно да започнат от начало. Но остават искрени. Остават истински. Не заради друго – заради себе си. Заради себеспасението. И чак когато са преминали през този процес, имат какво да кажат. Имат прозрение – база за голямо изкуство.

Райнер Вернер Фасбиндер, 1980 г., wikipedia

Фасбиндер е роден на 31 май 1945 г. в малкото баварско градче Бад Вьорисхофен в семейството на лекар и преводачка. В края на войната баща му е лекар във военен лазарет. Малко след раждането му семейството се мести в Мюнхен. Когато е само на 6 години, родителите му се развеждат. Остава да живее с майка си в Мюнхен. На 16 години прекъсва гимназиалното си образование. Отива при баща си в Кьолн. Започва да пише. Самообразова се. Приятелите му са впечатлени от знанията му. Чете много, особено книги по философия, психоанализа и обществени науки. По онова време голям негов личен неуспех става зародиш за успеха на бъдещия режисьор. След двегодишно частно обучение по актьорско майсторство се явява на държавен изпит за прием в актьорско училище в Мюнхен. Бива отхвърлен. Кандидатства и в новосъздадената Немска академия за кино и телевизия в Берлин. Отново не го приемат. Фасбиндер и не помисля да се откаже. Продължава напред като самоук. Може би точно това е бил късметът му. Талантът му никога не бива ограничен и опорочен от догмите на формално образование. Не бива усреднен. Съдбата решава да бъде себе си.

През 1967 г. Фасбиндер е приет в ансамбъла на Action-Theater. Съдбата отново е благосклонна – попада в най-авангардната мюнхенска театрална трупа по онова време. Скоро влиза и в ролята на режисьор. Довежда в Action-Theater Хана Шигула и Ирм Херман – две основни актриси, с които работи в бъдещите си филми. Впрочем играят и във филма от 1972 г. „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“. През май 1968 г. колективът на Action-Theater се разпада. По идея на Фасбиндер част от членовете основават театралната трупа Антитеатър (Antiteater – основателите умишлено изписват с грешен правопис, за да заявят бунт срещу правилата). Между август 1967 и септември 1969 г. ансамбълът поставя 16 пиеси. Текстовете са на Фасбиндер. На режисьорското място са или той, или Пеер Рабен. Още в началото на кариерата производителността на Фасбиндер впечатлява. „Огромната ми нужда да работя е трудно обяснима, споделя той. – Щастлив съм само когато правя нещо и това е, ако щете, моята дрога.“

В средата на 1971 г. Антитеатър фалира. Оказва се, че цялата си дейност е извършвал без регистрирана фирма. Фасбиндер се нагърбва сам да изплати огромните натрупани дългове. Същевременно регистрира продуцентската си фирма Танго-Филм. Още през август 1971 г. представя първия си филм от нейно име. Освен филмите, които снима, е и режисьор в театрите във Франкфурт, Бремен и Бохум. През сезон 1974/75 е директор на франкфуртския Театер ам Турм. Филмите му участват на международни фестивали, например в Кан. Получават добра критика. Само в родината си често е недолюбван – поради безпардонния си подход за развенчаване на немската действителност. Чак през 1982 г. предпоследният му филм „Страстта на Вероника Фос“ получава на Берлинале наградата Златна мечка.

Фасбиндер, разбира се, е и дете на своето време. Време, в което западната младеж обявява бунт срещу наследените неправди и репресии. Време, в което младите хора решават, че веднъж се живее, а животът е право на избор и експеримент. Случва се сексуалната революция. Социалният експеримент става повече правило, отколкото изключение. Съжителството в комуна в онази епоха е широко разпространено. И причината далеч не е в непосилния наем… През целия си самостоятелен живот Фасбиндер живее под общ покрив с хора, с които работи. Прави го съвсем умишлено – за да обвърже времето, с което разполага, с темите на театъра, а впоследствие и на киното. Съгласен съм, че и епохата е помогнала Фасбиндер да стане Фасбиндер. Какво ли би направила с него днешната?

Постепенно се утвърждава легендарният „клан Фасбиндер“. Той е постоянният му работен екип. „Кланът“ замества семейството. Опознавайки до съвършенство актьорите си, Фасбиндер съумява чрез тях да изрази най-фини, най-интимни усещания и взаимоотношения. Нещо, което със сменящи се външни актьори би било почти невъзможно. Проф. Пламен Марков ми обърна внимание, че Фасбиндер нерядко е стимулирал актьорите си с психоаналитични, а понякога и с чисто интригантски методи. Довеждал ги е до висша степен на актьорско майсторство, използвайки болезнени кризи и комплекси в психиката им. Да, Фасбиндер има славата на тираничен и безскрупулен режисьор. В разговора с проф. Марков се сетих за Сократ. В знаменитите си диалози със събеседници и той е твърдял, че е просто „акушерка“, помага на събеседника си да изроди това, което вече има в себе си, но сам не е в състояние да осъзнае.

Фасбиндер и Хана Шигула в „Любовта е по-студена от смъртта“, 1969 г.

През 1969 г. с актьорите от Антитеатър Фасбиндер прави първите си игрални филми. В някои от тях е и актьор. От 1970 г. работи и за телевизията. Бързо става най-значимият сред основателите на течението Ново немско кино. Тогава се появява и мотото му: „Да правя много филми. За да стане животът ми филм“. 

„Напълно го оставях да води, защото виждах креативното му превъзходство, спомня си любимата му актриса Хана Шигула. – Нямаше как да не забележиш, че в него има нещо.“ Често не разбирала какво точно иска от нея и какво точно прави. Благодарение на голямото доверие към него обаче ѝ било възможно да го „остави да я води“. Ирм Херман, друга редовна изпълнителка на роли във филмите на Фасбиндер, казва, че винаги е знаела, че „той е гений“. Единствено не знаела, че тогава всичко е било анализ на неговия интимен живот.

Фасбиндер умира само на 37 години. Сърцето му спира, след като в онази нощ е взел едновременно кокаин и хапчета за сън. До тялото намират сценарий за филм, посветен на лявата икона Роза Люксембург. Че са били повлияни от Фасбиндер, днес признават знакови режисьори като Педро Алмодовар, Франсоа Озон, Мартин Скорсезе и много други. Революционерът в немското кино продължава да е по-популярен извън Германия, отколкото в родината си. Въпреки краткия си професионален път оставя четиресет игрални филма, два сериала, три късометражни филма, двайсет и четири театрални и четири радиопиеси. Понякога за година прави по седем филма. Фасбиндер е признат в немското кино и като най-важен хроникьор на следвоенна Германия. След неговата смърт на живота и творчеството му редовно се посвещават изложби и изследователски сбирки. Последно между 10 септември 2021 г. и 22 март 2022 г. Бундескунстхале в Бон показа ретроспективата „Методът Райнер Вернер Фасбиндер“.

Постановката на проф. Пламен Марков „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ в Театър „София“ впечатлява не само защото представя пред българската публика Фасбиндер. Блестящи са сценографията и костюмите на Марина Райчинова и нейния екип. Истинска находка е идеята да оформят спалнята на модната дизайнерка Петра фон Кант в П-образен моден подиум. Този подиум проф. Марков превръща в нещо като гладиаторска арена. В границите на този подиум тя – новата, еманципирана жена, води гладиаторска битка със собствената си съдба. Съдбата на жена, заставена от живота да играе роля, за която времето още не е написало сценарий. Жена, прелъстена в процеса на разкрепостяването си от нови възможности, но и изгубила се в тях. Изгубила се дотам, че да спре да съзнава кои са истински важните неща в живота – например нейното дете.

„Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, постановка Пламен Марков, фотография Гергана Дамянова

Не ѝ е лесно на аристократката. Израснала е с мисълта, че потеклото ѝ предопределя живот на пиедестал. Майка ѝ в знакова реплика казва, че мнението на нейната класа е не просто мнение, а всеобщ закон… Предразсъдъците, в които е заклещена Петра, не отменят обаче общочовешката нужда да бъдеш обичан. След разочароващ втори брак случайно се влюбва в младо момиче. Каприз? Експеримент? В избраницата си – плебейка, дъщеря на месар, който се е самоубил, след като е убил жена си – смята, че е намерила човешкото същество, което ще задоволи нуждата ѝ от искрена, страстна любов. Смята, че с парите и социалното си положение няма как да не покори бедното момиче. Няма как да не му стане кумир. Карин обаче се държи безразлично. Това вади Петра от равновесие. Превръща иначе недостижимата аристократка, обучавана в елитен интернат, постигнала звездна кариера като моден дизайнер, третираща асистентката си като предмет, в молещо се „пуделче“. Невъзможността да накара Карин да ѝ дава вниманието, от което се нуждае, я изправя пред психически срив. Заживява с фикс идея – всичко друго губи значение освен подчинението на младата ѝ любовница. За това сякаш е пиесата. Размисъл върху това, че разкрепостяването на порядките – свободната любов, не увеличава вероятността за пълноценна заедност. С разкрепостяването амбициите за подчинение и чувството за собственост не изчезват.

Със сюжета от „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ Фасбиндер донякъде предрича собствената си съдба. През 1974 г. се влюбва в … месаря Армин Майер, с който живее до 1978 г. С течение на времето разбира, че сексуалното привличане не може да компенсира интелектуалното неравенство между него и партньора му, и губи интерес. Отчаяният Армин Майер се самоубива на 31 май 1978 г. в общото им жилище в Мюнхен. По същото време Фасбиндер празнува в Париж 33-ия си рожден ден…

Използвайки режисьорската си свобода, проф. Марков добавя в сюжета още едно централно послание, отразяващо типичната за Фасбиндер социална критика. Сподели ми, че го е заимствал от друго произведение на автора. Зрителят трябва да е внимателен, защото то е изречено сякаш между другото. Невръстната дъщеря на Петра признава на майка си, че в интерната се е влюбила. Когато Петра иска да разбере повече за избраника ѝ, дъщерята споделя, че той изготвял списък за елиминиране на хора като майка ѝ. Известните и богатите правели масовия човек нещастен, лъжейки го колко са щастливи, бидейки точно обратното. Мечтаейки да бъде като тях, масовият човек влизал във фатална заблуда. Представите му за начина, по който се постига щастието, се изкривявали. Именно това била причината за всеобщото нещастие.  

Любопитно ми бе режисьорското решение за оцветяване на сюжета със загатната бутафорност. Особено към края. В безутешната трагедия, която разказва едноименният филм, няма нито хумор, нито дори проблясък на оптимизъм. Проф. Марков е на мнение, че жанровата колебливост, която прилага, е полезна техника за задържане на зрителското внимание. Дори в трагедията модерният зрител търсел забавление…

В ролята на Петра фон Кант е Лилия Маравиля. Когато тя излиза пред публика, сцената се изпълва с вулканична енергия. Откъде я взима, само тя си знае – а може и да не знае… Тази енергия с помощта на проф. Марков прави магии, на които, седейки беззащитно в публиката, няма как да устоиш. За пореден път: поздравления!

Иво Алексиев е независим публицист. Следва философия, история и икономика в Алегени колидж в САЩ. Завършва университета Георг Аугуст в Гьотинген, Германия, където изучава икономика, философия и политология.