0
2066

Атлантически експрес

Откъс от романа, издаден от „Колибри“

Георги Тенев, фотография личен архив

Новият роман на Георги Тенев е предупреждение и провокация към въображението и разума. Атлантическият експрес напуска Европа по крехкия виадукт през океана. На борда са бежанците от Стария континент, загубили своите илюзии. Индустрията и науката са претърпели провал – животът е превърнат във форма за синтетично оцеляване. Зад новата стена на изток се крие огромна и неясна заплаха… Апокалипсисът на Европа е неизбежен.

В едно различно измерение корабът „Източник“, воден от самотна млада жена капитан, пресича галактика, различна от Млечния път. Мисията е част от свръхпроект на високоразвита цивилизация, която търси нови планети и еволюционно безсмъртие. Въпросът е как ще се преплетат пътищата и съдбите на отминалите аналогови поколения и бъдещите хора хибриди. И дали тяхната среща ще бъде катастрофа, край или начало на времето. Научно-фантастичен, антиутопичен и смущаващо актуален, „Атлантически експрес“ напомня, че литературата може да бъде страшна, когато очите ѝ са обърнати навътре към човека и той се окаже най-голямата бездна. По-дълбока дори от междупланетарната празнота…

Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Български рози“, „Балкански ритуал“ и „Резиденцията“ (Награда „Хеликон“ 2021).  Автор е и на сборниците с разкази „Жената на писателя“  и „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

„Атлантически експрес“, Георги Тенев, издателство „Колибри“,  корица Мила Янева-Табакова, 2022 г.

  1.  

Деца от неизвестна раса играят в края на пътническия вагон. Едното държи в ръце мутирал заек. Родителите са взели заека за храна, но става и за играчка. Децата са най-трудното нещо по време на пътуването. Радо ги наблюдава с уморените си очи, червени от насрещния вятър. Досега е стоял в края на вагона, с глава, провряна в процепа между хлопащите гумени уплътнения. Вътре във влака и навън въздухът е еднакво безвкусен. С деца, мисли си Радо, преселението е ужас. Сеща се за Книгата, за онези думи: Тежкò на бременните тогава. Той няма нито дете, нито съпруга, не води със себе си бременна жена. Не очаква нищо и не се надява. За Радо преселението е просто форма на оцеляване. Да записвам, казва си, това трябва да правя, да записвам. После се измъква от мъчителната превита поза, маха тефтерчето от скута си, оставя химикалката и се изправя. Краката му са изтръпнали. За да смени мястото, трябва да си намери някакво занимание, например да погледне през прозореца или да се разкрачи пред писоара. В коридора подскача нещо. Мутиралият заек е избягал от някоя ферма на RZE. След сливането на BMG и KFC с „Волво“ в хранителната индустрия са останали само местните прекупвачи и една основна верига, която ги зарежда – RZE, развъдниците за заешко. Радо не си е взел жива храна. И консервите му не са добре разпределени, не му беше останало време за това. Твърде дълго бе хроникьор, работеше за вестници, най-често като репортер на повикване. Приучи се да потегля внезапно и да отива в непредвидени командировки. И сега е тръгнал пак така, без особена подготовка, не като за последно презокеанско пътуване.

Едва преди няколко дни, когато стигна до крайбрежието, Радо купи куфар и нахвърля вътре багажа си. В града завари хаос, спекула и нищожен избор на провизии. На гарата във Вардарис един продавач на ваучери разправяше как това може да е последният експрес за сезона. Сигурно бяха слухове, черноборсаджиите се опитваха да продадат повече билети за спални места. В суматохата пробутваха фалшиви талони с дублирани номера на кушетките. На самия Радо му бе безразлично, той можеше да спи и върху денковете с багаж. Трудното беше за семействата с деца. Много от пътниците се бяха разделили с последните си средства, плащаха в златни украшения и стари ценности, за да се сдобият с билети за Експреса.

Радо търпеливо изчака блъсканицата при качването и се озова в студения третокласен вагон. По високоговорителя гърмяха инструкции, отвън се долавяше миризма от химикали, пуфтяха мотокари. Чуваха се викове сред тълпата на перона, от време на време плач и неясни шумове. Прекупвачите предлагаха всичко на тройна цена, измъкване нямаше. Повечето от тези мошеници бяха фалирали земеделци и обеднели предприемачи, избрали свой начин за спасяване. По лицата им се четеше грубовато отчаяние, с тях обикновеният пътник не би се решил да прави пазарлъци.

Сега влакът се движи и Радо се чувства по-добре. Багажът му е мизерно малък. Хората наоколо са се вкопчили в чантите си, в остатъците от притежание. Вече не е сигурно кое на кого принадлежи и докога. Радо си спомня речта на канцлера, спомня си Национализацията. Трябва да запиша това, казва си, за да не забравя нещата, които видях. „Европа следва да бъде напусната. През океана ще потегли експрес, това е, което ни остава. Но за да достроим линията – каза канцлерът, – трябва да се извърши национализация. На първо място държавен монопол върху железопътния концерн…“

В Експреса пътуват различни хора. Много италианци са продали колекциите си от африкански кости, за да могат да се качат на този влак. Това все още е стабилна разменна единица, търсенето ѝ не спада. Скелетите на либийски емигранти, изхвърлени от течението по бреговете на Сицилия, са учудващо бели, като синтетика, като пластмаса. Години наред събирането и продажбата им са били бизнес на острова. Днес ги купуват найвече черноборсаджии, които пълнят складове с антики и ценни метали. Тези лихвари обръщат парите в злато или друг сигурен материал. Надяват се, че когато трафикът се отпуши и дойде голямата вълна от Изток, китайците ще търсят такива кости. Ще им бъдат нужни, за да опитомят Средиземноморието чрез своите ритуали. Ще им трябват кокалите на местни, с които да обработят духа на мястото. Алжирските и либийските скелети са приятни на пипане, нямат остатъчен мирис и са добре изветрени, полирани от вълните. Съвсем леки са, което ще повиши цената. „Само да дойдат китайците“, това е мечтата на онези, които купуват и остават. „Само да се забавят още година“, надяват се тия, които още търсят начини да заминат.
Es tut mir weh! – плаче едно швейцарско дете. Някой го е настъпил или е загубило майка си в коридора.
Пътниците не обръщат особено внимание на детския плач. Децата се адаптират бързо и писъците им са по-скоро защитна реакция. Плачат и тропат с крака, преди още да са дошли изненадите.

  1.  

Влакът бавно набира скорост. Край брега почвата е ерозирала, на много места релсите са опасно разкрачени. Композицията се изнизва от последния тунел като живак от тръба. Залезът хвърля студени отблясъци над морето. Сега се вижда ширналият се хоризонт. Постройките встрани са като играчки, пръснати по склона. Едно петно се очертава ярко, лунапарк, над който се рее голям балон. Балонът е с формата на дете, бебе дори, което се носи в сивкавия въздух. Бебето има мустаци в средата на устната, тесни и черни, лицето му е изрисувано с шарени бои. Найлоновият плат лъщи, балонът е надут с хелий. Влакът скърца и намалява скоростта, прави широк полумесец. Очите на Радо запечатват пейзажа. Крайбрежният лунапарк всеки миг може да се разпадне, свлечените земни маси са го подяли отвсякъде. Още се усеща тътенът, остатъчната вибрация. Първи са рухнали полегатите застроени скатове, понесени от тежестта на постройките. Те са увлекли след себе си терасите на панорамните заведения и местата с най-красиви гледки. Змиорки от метал, адреналинни влакчета са се плъзнали по разровения бетонен постамент и са паднали долу в залива. Сринали са се бунгала, будки за сладолед, паркинги. Всеки миг нещо друго ще тръгне към пропастта и ще изчезне. Водата не смогва да се избистри, калта да се слегне в дълбините. За икономиката на Солун няма никаква надежда, индустрията за организирано плажно дело е в агония. Паркът продължава да се руши бавно и без спиране. За да не се скъса железопътната линия, са преместили пътя ѝ високо горе, по тесния виадукт върху метални подпори. Релсите изглеждат крехки и паянтови, едва удържат тежестта на Експреса. И над всичко това виси балон, надуваема фигура на дете с мустаци. Пътниците разпознават лицето на малкия Адолф, детето Хитлер. Прилича на цветен дирижабъл, държи го корда или тел, закачена някъде в центъра на угасналия лунапарк. Пътниците извръщат поглед. Те не искат да знаят дали това е дело на Сектата, или е игра на някой самотник, окупирал бунищата на ваканционния комплекс. Прилича на гигантска топка памук, на пашкул. Вътре може би има пъплеща гъсеница или зрееща пеперуда.

Навремето изглеждаше, че от стария фюрер не е останало нищо, така смятаха всички. Радо помни ясно онези дни на успокоение. Хората живееха с илюзии за края на Хитлер. Имената на площадите бяха сменени, Виена отново беше град на валсовете. Камъните в основата на военния паметник бяха раздробени на чакъл, обемната свастика с рубинени стени, зад която беше горял вечният огън, бе претопена. Паветата, по които Хитлер беше стъпвал при първия си триумф на Площада на героите, бяха изровени и изхвърлени на дъното на Дунава. „Всичко е поправено“, казваха канцлерите, бяха готови дори да прекръстят Виена на Град на свободата. Времето на Адолф беше забравено, но името му се върна от тази забрава. Изглеждаше по-млад и от наймладата си снимка, позната от учебниците. Беше започнал да се преражда, така шептяха неговите нови пророци. Лудост, разбира се, това беше Сектата.

Радо отвръща поглед, стои с гръб към прозореца. После хвърля последен поглед навън. Надуваемата кукла прави малки центробежни кръгове. Подобно на случайно спрели на небето облаци, образът на Хитлер плува в маранята от изпаряваща се солена вода и частици с неясен произход. Може би са сажди от далечен пожар в сметище или изветрена хума, носена от крайбрежния порив. Въздухът трепти. Очите на пътника се премрежват. Не бива да се взира толкова дълго, толкова надалеч.

По времето на Национализацията Радо следеше събитията като репортер. През деня работеше, нощем спеше върху навитите на руло червени официални пътеки. Цял месец не напусна седалището на Сената. Беше горещо лято, а мраморните коридори даваха все пак някаква защита от жегата. Радо чуваше отдалеч протестите, виковете зад барикадата, охранявана от сенатската жандармерия. Неговият пластмасов пропуск му осигуряваше привилегии, можеше да се подслони там, в Сената. Сезонът на промените се увенча с кърваво събитие. Жертва стана самият канцлер Враницки, пронизаха го с отровна стрела на заседанието във Виена. Радо записа на крайче от цигарена хартия каквото чу от журналисти в пушалнята: за Комисията този финал бил найизгоден. Лидерът заплатил с живота си, отнесъл част от гнева на народа. Вече всички свързвали Национализацията само с Враницки, останалите можело да са по-спокойни… Това бяха приказки на изтормозени кореспонденти, бълнувания на хора, загубили смисъла в работата си. Радо помнеше името на хотела, в който протекоха заседанията през Гневната седмица. Хотел „Ана ам Ринг“. Беше ходил там и преди, прекосявал беше фоайето му някога, когато още не се налагаше да печели пари като куриер, журналист и репортер. Времето, когато пътуваше и живееше истински, а не просто в опит да оцелява. Вече не можеше да си спомни ясно добрите стари времена, а е бил на опера във Виена. Опера, Виена, хотел „Ана ам Ринг“. Това бяха парченца от спомени без вкус, без реален смисъл. Просто думи и придружаващи образи като късчета от снимка, части от чужд живот.

Сега, докато крачи по коридора на Експреса, Радо има пристъп на световъртеж. Може да е от скърцането на виадуктите, от вибрацията, проникваща чак до костите. Може и да е някаква радиоактивност, какви ли не отпадъци лежат на дъното на залива. Рамото му докосва шперплатовата стена. Поема си дъх. Усеща как скоростта нараства. Още малко и ще напуснат крайбрежната зона. Сбогом, и по-добре. В края на вагона се поклаща един шафнер, погледът му блуждае. Той носи синьо-черна униформа и изглежда огорчен от самотата си. Радо попада в полезрението му, очите им се срещат. Шафнерът усеща, че нещо е накарало пътника да спре, вместо да го подмине както другите. Двамата се гледат. Познават ли се отнякъде? Шафнерът не чака шансът да отлети и бързо заговаря, търси някаква обща тема. Минути по-късно Радо вече знае основните неща от биографията му. Някога железничарят е бил военнослужещ, но с разпада на армиите съкратили щата му. ДСКНЛ, Денят, след който не летим, така се наричала паметната дата. Шафнерът си я спомня като днес. Той има уморено и натежало тяло, поема си дълбоко дъх.
– След като спряхме да летим, всичко рухна. Азиатците контролираха всички наши дронове. Спряха самолетите ни, пилотни и безпилотни…
Бившият военен говори искрено, Радо може да отгатне това по очите му. Макар и железничар по принуда, този мъж в душата си още е армеец. Готов е да разказва, защото само спомените са му останали. Някъде около ДСКНЛ той загубил обичната си жена. Радо оглежда ръцете му, пръстите, докато шафнерът плюнчи хартийката и свива цигара. Да имаш жена, е като да нямаш жена, по някакъв начин. Заедно със съпругата от шафнера си отишла и част от паметта. Наясно е, че му липсват някои неща, и той признава това на Радо. Изчезнали са интимни спомени, които не са вече негова собственост. Няма какво да се направи. Притежанието е въпрос на осъзнаване, а като не притежава напълно миналото, шафнерът избягва да се задълбочава и в настоящето. Затова той се ограничава в автоматични действия: да дупчи билети, да отваря и затваря блокирали тоалетни врати, да държи под око преминаването на пътници между вагоните. Избягва да гледа навън от влака. Там има свят, който вече не му принадлежи. За шафнера тръгването е също такова щастие, каквото е и за пътниците. Потеглянето на Експреса е отърваване от нуждата да слиза на перона, да си отива вкъщи. Той къща няма.

Дали Радо не би могъл да опита все пак? Да започне оттук, от този човек. Да запише спомените му или поне част от тях – нима в това няма поне някакъв смисъл? Архивирането на мемоари е като да работиш с помпа, тя сгъстява безкрайната материя на паметта. Ето, оказва се, че шафнерът е словоохотлив. Нужни са само няколко въпроса и той продължава сам. Готов е да разкаже всичко, което знае за Експреса, Радо трябва просто да му даде посоката. Например да го пита за тези животни, които се лутат по коридорите загубени или избягали от своите собственици.

– Хората не подбират какво вземат със себе си. Ако знаеха… – Шафнерът махва с ръка. – Прекупвачите по гарите са най-гадната пасмина, повечето са алкохолици или наркомани. Каквото изкарат, го пропиляват веднага за химия или алкохол. Отглеждат кученца и зайчета…

Така е, Радо е виждал примитивните им коптори. Когато се налагаше да сменя квартири и да търси по-евтини пансиони, той кръстоса много улици в Кавала. Дълго се лута из сладководния Порт Аксиос при Солун, а после и в Пирея. Там се продаваха животни, навсякъде. Консервите бяха скъпи, а пакетирани в големи количества, се оказваха прекалено тежки, освен това лесно можеше да бъдат откраднати. А едно малко животинче е жива храна за из път. Закачено на връвчица, е по-трудно да ти го отмъкнат, отколкото бездушния багаж. Кученцето се привързва и бди дори когато пътникът спи. Все ще нададе глас, ако тръгнат да го развързват, ако се опитат да срежат каишката и да го измъкнат от стопанина му. За хората с деца пък кученцето или заекът са забава, начин да се придаде на евакуацията някакъв чар, за пред малчуганите. Уж като на игра. Иначе децата все разпитват: къде отиваме, кога ще се върнем?