0
1002

Аутопсия на управляемата демокрация

На 4 март 2012 г. Владимир Путин беше избран за президент на Русия. Вече се бе случвало на два пъти. Но този път, за разлика от 2000 и 2004 г., хиляди руснаци излязоха по улиците на Москва, за да протестират срещу изборните измами и да оспорят официалния победител. Макар че стихнаха също толкова бързо, колкото и започнаха, протестите, избухнали за пръв път след фалшифицираните парламентарни избори през декември 2011 г., не просто отслабиха, а на практика разрушиха режима на Путин, известен като управляемата демокрация. По ирония на съдбата, малцина от опонентите на Путин вътре или извън страната забелязаха неочакваната смърт на неговия режим, вторачени в неговото завръщане на президентския пост и в динамичното развитие на масовото протестно движение.

Аутопсии могат да се извършват само върху мъртво тяло. Затова сега за пръв път имаме възможност да надникнем в политическата мистерия на управляемата демокрация и да се опитаме да разберем нейния механизъм. За да оценим причините и вероятните последици от събитията през март 2012 г., трябва да разберем природата на режима, който лежи днес на операционната маса.

През дванадесетте години на своето управление Владимир Путин изгради режим, който не може да бъде обяснен само чрез класическото противопоставяне между  демокрация  и авторитаризъм. Русия на Путин видимо не е демокрация. Режимът не покрива и минималните стандарти за „конкурентни избори с неясен резултат”. В руските избори ясни са именно резултатите, докато изборните правила са променливи и постоянно пренаписвани, за да осигурят желания резултат. Но Русия не е и класически авторитарен режим. Репресията не е основното средство, чрез което Путин успява да се задържи на власт. Границите на страната са отворени, интернет е оставен сам на себе си (за разлика от Китай), а в Путинова Русия има по-малко затворени журналисти, отколкото в Турция на Реджеп Тайип Ердоган. Русия не е нито демократична, нито авторитарна. Нито е нещо по средата между тези два полюса, въпреки че измамното наличие на демократични и авторитарни практики кара някои изследователи да класифицират тази система като хибриден режим.

За да разгадаем тайната на управляемата демокрация, трябва да отговорим на няколко въпроса. Какъв политически смисъл имат нагласените избори за едно правителство, което никога не е имало претенциите да е истински демократично? Защо нагласените избори в ерата на Путин са едновременно безсмислени и необходими? Защо му беше нужно на Путин да манипулира президентските избори, след като беше достатъчно популярен, за да ги спечели дори ако те бяха честни и свободни? Защо Кремъл манипулира изборите по толкова очевиден начин, че никой не може да се усъмни нито в този факт, нито че измамите са режисирани именно от Кремъл?

Актуалността и важността на тези въпроси произтича от факта, че Путин не би могъл да спечели и удържи властта без тази практика за манипулиране на изборите. В историята на Съветския съюз изборите никога не са играли толкова важна и съществена роля. За разлика от Съветския съюз, историята на посткомунистическа Русия едва ли може да бъде разказана без тези избори. Редовните нагласени избори не са нито мимолетно събитие, нито извънредна мярка – те са централен и институционален стожер на Путиновия режим.

Това, че руските избори са обект на „инженерство”, по думите на Юлия Иоффе, е факт,  който „всеки руснак, независимо от политическите си убеждения или риторика знае и приема” (1). Отстраняването на кандидати заради невалидни подписи, пълненето на изборните урни с конкретни бюлетини, манипулациите в броенете на гласовете, монополът върху медиите, добре смазаните кампании –това са основните характеристики на руските избори. Може да се твърди, че изборите с предварително нагласени резултати са често срещана практика на недемократичните режими. Барбара Гедес, подобно на други изследователи, развива убедителната теза, че авторитарните управници често ползват изборите, за да поддържат местните кадри нащрек, за да внушат, че съществува подкрепа за режима, както и за да ограничат възможността от насилствено завземане на властта от близки до властта противникови фракции (2). Нагласените избори в Путиновата управляема демокрация обаче са нещо още по-съществено. Със сигурност руският лидер не организира изборите, за да задържи потенциалните заговорници сред военните в казармите. Нагласените избори изпълняват четири основни функции на неговия режим.

Новаторската употреба на фалшифицираните избори

Първо, нагласените избори дават добра възможност на елитите и на обикновените руснаци, за да бъде напомнено, че основен източник на легитимността на режима е личната популярност на Путин. От десетилетие повечето руснаци са наясно, че изборите са нагласени. Но същевременно повечето от тях са убедени, че ако изборният процес би бил честен и свободен, Путин отново щеше да ги спечели. Дори когато нарече Путин „най-коварната личност в съвременната руска история”, един от водачите на движението за човешки права в Русия с неохота призна преди няколко години, че „Путин щеше да спечели изборите през 2000 г. и 2004 г., макар и вероятно с не толкова голяма преднина, дори ако тези избори бяха свободни, дори правителството да не беше вложило за тяхното спечелване своите „административни ресурси”, и дори ако всички кандидатите имаха равен достъп до гласоподавателите чрез телевизията и пресата (3).

Това убеждение се подхранва и от социологическите сондажи на независимите агенции. Следователно изборите нямат за цел да определят бъдещия ръководител на Русия, тяхната цел е по драматичен начин да представят наложената реалност за съществуването на путинско мнозинство в руското общество. Дори когато е ясно, че са фалшифицирани, изборите имат за задача да напомнят, че Русия е нацията на Путин. Целта на периодичните избори е и да преповторят твърдението за „липсата на алтернатива” на Путиновия режим. Те изпълняват важната роля да превърнат Путин в единствен арбитър на споровете сред управляващия елит и по този начин да обезкуражат загубилите да търсят подкрепа сред обществото или сред други външни сили.

Запълването на игралното поле не беше достатъчно за отбора на Путин. В стремежа си да овладее още по-голямо пространство неговият екип реши да блокира входовете и изходите на стадиона. Сондажите от 2011 г. доказват ефективността на този подход: тънката „популярност” на Путин, поне през последните няколко години, се основава на общоприетото усещане за липса на убедителна или примамлива алтернатива. Ако гласоподавателите са убедени, че настоящото ръководство няма убедителна алтернатива, те ще отстъпят и ще се приспособят към статуквото. Това може да обясни защо Владислав Сурков и другите „политически технолози” на Кремъл позволиха на лидерите на измамната и безлична опозиция – Генадий Зюганов, Владимир Жириновски, Сергей Миронов – неуморно да останат по местата си през цялото Путиново десетилетие, и така да продължат да запълват политическия хоризонт с непривлекателни претенденти, което да не позволи фокусирането на анти-режимните чувства. Поддържането на илюзията, че алтернатива на Путин и неговото управление не съществува, е една от централните цели на постоянно нагласените избори.

Пионерът на политическите технолози Глеб Павловски обича да разказва историята за разговора си с една обикновена жена по време на кампанията от 1996 г. Тя обяснила, че симпатизира на Зюганов, кандидатът на Комунистическата партия, но че ще гласува за Борис Елцин. Когато Павловски я попитал защо не гласува за Зюганов, тя му отговорила: „Когато Зюганов стане президент, тогава ще гласувам за него”. С други думи в Русия „популярността” на лидера (измервана от социолозите), е следствие от неговата власт, а не причина той да бъде избран. Ако през цялото това време Путин беше просто един от няколкото възможни президенти, той нямаше да бъде този Путин, за когото гласува опортюнистично настроения руски електорат.

Наред с това контролираните от държавата избори дават възможност на партията на властта успешно да се „брандира” наново. Изработвайки нови лозунги и дори сменяйки някои от лицата, Единна Русия успява да се представи като партия едновременно на стабилността и на промяната. Политическият маркетинг се основава на убеждението, че продавачът може да задържи вниманието на купувача, само ако му предлага нови продукти – или поне ако ги пакетира по нов начин. Най-зрелищният пример в епохата на Путин за този тип политически маркетинг беше налагането на напълно неизвестния Дмитрий Медведев за кандидат президент на Единна Русия през 2008 г. Тази измамна промяна успя да смекчи несъгласието на тези руснаци, които ставаха все по-недоволни от безкрайния едноличен режим, който беше подкрепян от тези, които нито виждаха, нито търсеха алтернатива на Путин.

На второ място, нагласените избори са и инструмент за управлението на страната. Затова, въпреки цялото ни уважение, не можем да се съгласим с тези изследователи, които квалифицират Путинова Русия като имитация на демокрация (Лилия Шевцова), виртуална демокрация (Андрю Уилсън), псевдо-демокрация (Греъм Робъртсън) или като фасадна демокрация, която едва прикрива политическото и бюрократично господство на заинтересованата бюрократична корпорация (Виталий Силицки) (4). Че Русия не е демокрация, е видно. Но нагласените избори не са само декоративна фасада. Те не са организирани, за да бъде убеден Западът, че Русия е демократична държава или за да бъдат предоставени аргументи на Запада, та да убеди той сам себе си, че Русия е някакъв вид демокрация (5). Нагласените избори са ключова част от машината, чрез която Путин упражнява и поддържа властта си. Те са сърцевината на постоянно пренаписвания договор на Путин, но не с обществото, а с регионалните елити.

При отсъствието на сериозна партия на властта (подобна на Комунистическата партия в Китай) и на добре организирана и ефективна бюрокрация, изборите са основният инструмент за поддържането на контрол и обновяването на политическия елит на страната, като същевременно минимализират рисковете от разделения в неговите редици. Руските выборы без выбора (избори без избор) представляват военни маневри с пълно бойно снаряжение, които заместват воденето на истинска война, но включват стрелбата по подвижни мишени. Разбира се, те се организират с пълната увереност, че победител в тази война ще бъде правителството.

Нагласените избори дават възможност да бъде проверена бойната готовност на елитните части, тоест кои от местните лидери са компетентни и лоялни и кои не са. Местните администратори трябва не само да проявят лоялността си, но и да докажат способността си да упражняват контрол. Изборите дават възможност на терен да се проверят способностите им да пълнят урните с правилните бюлетини и да фалшифицират резултатите, както и да се провери способността им да закарат студентите и държавните служители до изборните бюра. Само чрез относително грубото ползване на моркова и тоягата от страна на местните кадри, Кремъл може да противодейства на апатията, която е следствие от изборите с предизвестен изход.

За да се покаже на другите

Манипулирането на изборите дава възможност на Москва да разграничи ефективните от неефективните местни управници, което не може да стане, ако само се четат докладите им. След като Единна Русия получи едва 35% от гласовете на регионалните избори през 2010 г. в Твер, губернаторът Дмитрий Зеленин загуби работата си. Останалите губернатори схванаха посланието – контролирайте изцяло изборния процес във вашия регион, за да бъдете сигурни, че резултатът ще се хареса в Москва. Във всички региони, в които Единна Русия се представи слабо на парламентарните избори през 2011 г., губернаторите също си изгубиха работата.

С други думи нагласените избори дават възможност на централното правителство да идентифицира слабите места в тежката бюрократична машина. Те позволяват на Кремъл да отстрани слабите служители, които иначе може да останат незабелязани. Подобно на бедния адмирал Бинг, разстрелян на квартердека, защото не е направил всичко по силите си, за да защити Минорка от французите, дребните руски служители, които не се справят, биват публично отстранени (макар и не по толкова жесток начин), за да се покаже на другите. Изправени пред тази гледка, местните кадри на Единна Русия трябва да удвояват усилията си за изграждането на аурата на непобедимост около силните на деня и така да гарантират мнозинството, ако не дори свръхмнозинството в Държавната дума.

Целта въобще не е изграждането на някаква обратна връзка с руското общество. Чрез нагласените избори режимът събира информация кои от служителите по места и кои членове на партията успешно играят отредените им роли. Изборите осигуряват постоянен повод за разместването на местните кадри, което се решава в Москва. Индексът на оцеляване на губернаторите показва, че в повечето региони, където Единна Русия се е представила слабо на парламентарните избори през 2011 г., действащите губернатори са били уволнени, докато някои от успешните губернатори са били повишени (6).

Без (нагласените) избори, централното правителство ще бъде лишено от възможността публично да възнаграждава ефективността и лоялността и да наказва нелоялните и неефективните, определяйки кой да влезе в избирателната листа на Единна Русия и така – кой да заеме място в Думата. Нагласените избори осигуряват на Кремъл ярко осветен терен, върху който той може да упражнява своеволната си власт. Затова и не може да се каже, че нагласените избори са само декорация или атрофирал орган. Тяхната цел не е да имитират демокрация или да убеждават някого, че руските граждани избират и контролират своите представители. Изборите с ясен изход са незаменим инструмент за оцеляването на Путиновия недемократичен режим именно защото никой никога не е бил мамен, че те са същински свободни и честни.

Трето, редовните избори служат за демонстрация (тоест за преувеличаване) на руското национално единство и за драматично представяне на стабилността и солидарността на нацията с Путин. Както Стивън Коткин находчиво отбелязва: „Днешна Русия е наследила всичко, причинило рухването на Съветския съюз, включително и самото рухване” (7). За режима е много по-важно да създава впечатлението за единство на руската нация, отколкото да имитира или да създава илюзия за демократичност. Днес Русия има европейски равнища на раждаемост и африканско равнище на продължителност на живота. Според изследване на Московското висше училище по икономика 60% от руските домакинства са или по-бедни, или не са по-богати, отколкото са били преди двадесет години. Класовите, етническите и регионалните неравенства са огромни и все по-дълбоки. Регионите източно от Москва бързо се обезлюдяват, докато в същото време около Москва и Санкт Петербург се формират големи богати клъстъри. Това е вероятно единственият същински признак за „централизация” във времето на Путин, който само подчертава слабостта, а не силата на системата, която той ръководи, но не може да управлява. Русия е федерална държава, според Конституцията на страната. Тя е свръхцентрализирана държава, според реториката на Кремъл, но всъщност е дълбоко разделена, лишена от единство, и е една крайно феодализирана цялост, ако се съди по начина, по който се упражнява властта в много части на страната.

Фалшифицираните руски избори са критично важни не само за дисциплинирането на местните кадри на Единна Русия, а и за конструирането на политическо пространство, в което Путин и неговия управляващ кръг изглеждат единственият убедителен избор. Те имат за цел да създадат поне подобие на политическа цялост, което да замести съмнителното единство на нацията в исторически момент, в който мнозинството руснаци смятат границите на страната за временни, когато повечето от тях не знаят кой е руският национален празник и не могат да кажат какво точно се случило на този ден (8). Единственият колективен опит, към който руснаците се връщат с гордост, това е победата над нацизма. В деня на изборите обаче избирателите от отдалечените руски региони се стичат към урните, за да демонстрират своята лоялност не само към лидера, но и към единството на това разнородно политическо пространство. На географската карта Русия прилича на огромно парче земя, изобразено с рядко срещани цветни петна. Електоралната карта на Русия символично, макар и за кратко, превръща тези цветни петна в единна политическо цялост. За обикновения руснак, преследван от спомена за Съветския съюз и неговия унизителен разпад, нагласените избори, в които 95% от населението на Чечения подкрепя Путин и Единна Русия, осигуряват психологическата утеха, че страната съхранява териториалната си цялост, колкото и измамно да е това чувство.

От показни процеси към показни избори

На четвърто място (обръщайки популярното клише), нагласените избори при Путин целят не имитация на демокрация, а имитация на авторитаризъм. За да стане ясно какво имаме предвид, ще кажем, че показните избори на Путин от миналото десетилетие могат да бъдат сравнени с показните процеси на Йосиф Сталин през 30-те години. Пропагандната задача, която изпълняваха показните съдебни процеси с предрешени присъди, бе да демонстрират Сталиновата мощ. Фактът, че процесите са изфабрикувани, нямаше никакво значение. Ефектът от тях дори  се засилваше от болезнено видимата невинност на обвиняемите, които при това признаваха, че са предали Великият лидер, заради което биваха екзекутирани в затворите.

По сходен начин, макар и не толкова жестоко, показните избори от 2000 до 2008 г. трябваше да докажат, че правителството на Путин командва парада. Особено показателен в това отношение беше официалният изборен резултат на „безапелационния” Дмитрий Медведев от 71% през 2008 г. Само няколко години по-рано той бе напълно неизвестен бюрократ. Превръщането му в знаменитост само за една нощ беше истински триумф на политическия маркетинг, който доказа на какви чудеса е способна политическата телевизия. Затова може да се каже, че показните избори имат подобен, макар и не толкова груб ефект, колкото показните процеси от ерата на Сталин.

Фалшифицираните избори се правят като демонстрация, че Путин умее да ги манипулира по предсказуем начин. И колкото и да изглежда парадоксално, за да прояви авторитарните си амбиции на човек, който знае какво върши. Нагласените избори, за които е всеизвестно, че са нагласени, са най-евтиният и прост инструмент, чрез който режимът симулира авторитарна власт, каквато всъщност не притежава. Нещо,  което му позволява да се укрепи във властта или поне му осигурява по-голяма свобода на действие.

Воден от желание да не показва слабост, както и от съзнанието, че публичната подкрепа може да бъде изкуствено активирана чрез налагането на илюзия за силна власт, екипът на Путин се ориентира към театралност, която може лесно да бъде организирана, но е в състояние да внуши на обществото илюзорното чувство за наличие на здрава ръка. Това е видимата цел на широко рекламираните снимки на Путин като екшън-герой, който лети на борда на противопожарен самолет, тръшва противниците си по джудо, кара „Харли Дейвидсън”, язди коне или лови риба гол до кръста, гмурка се в Азовско море, където открива гръцка урна от шести век, отстрелва тигри с пушка с упойваща инжекция, преследва кит с арбалет и още много такива образи, с чиято помощ щабът му за връзки с обществеността се опитва да му изгради имидж на „вълк-единак”, както се изрази един американски дипломат.

Нагласените избори изпълняват същата задача. За да нагласиш едни избори, не се изисква голямо административно умение. Със сигурност това е много по-лесно, отколкото да построиш пътища или да социализираш чеченските младежи. Но нагласеното гласуване, особено в страна, където „изборите” през съветската епоха бяха символ на тоталната власт, позволява на един корумпиран режим, неспособен да се обърне към проблемите на страната или да проведе политики в обществен интерес, да създаде илюзията за определено ниво на автократичност и да се представи като всемогъщ победител.

Изборите в Путинова Русия могат да се сравнят с опита да се премениш като агне, за да докажеш, че си вълк. Показните избори симулират наличие на централизирана  власт, каквато Кремъл всъщност драматично не притежава. Нагласените избори наподобяват военните паради на Червения площад след рухването на съветската военна мощ. Те дават възможност на режима да покаже мускули, въпреки че внимателният оглед показва, че изложените на парадите ракети са само макети.

Организирането на нагласени избори, които никой не оспорва, скрива най-строго пазената тайна на Путиновия режим – че Русия не е управлявана лошо, а много хлабаво, ако е управлявана въобще. Фиксираните избори са инструмент, който позволява на Путин и неговата клика да управлява, без да се изправя пред огромните и нерешими проблеми на страната. Тези избори отразяват природата на един режим, който не си поставя за цел нито да експлоатира народа (подобно на днешен Китай), нито да „превъзпитава” хората (подобно на Съветския съюз), а единствено да ги умиротвори, като същевременно извлича и изнася невероятните богатства на руската страна. В основата на Путиново държавничество е прикриването на неспособността, а не градежът на институции. Чрез издигането на неосъветска фасада, организирането на безсмислени избори и т. н., Путин и неговият екип се стремят да подсигурят опортюнистична обществена подкрепа за едно управление, което предпочита да използва богатствата на страната за лично облагодетелстване, а не в полза на обществото. Важният въпрос по отношение на посткомунистическия опит на Русия е не защо демократичният преход се провали, а как стана възможно толкова малко хора да успеят за толкова кратко време да приватизират толкова голямо публично богатство, като същевременно съхранят властта си с толкова малко насилие.

Фалшивите избори помагат на Путин да остане на власт, въпреки хроничните кражби на правителствените служители на всички равнища и видимият провал на режима да се обърне към предизвикателствата пред развитието на страната. Изборите позволиха на един режим, който не може нито да контролира себе си, нито да реши основните проблеми на страната, да изглежда по-силен, отколкото е всъщност. Нагласените избори карат Путин да се възползва в известна степен от физически заплахи, които са исторически характерни за авторитарните режими, но на които неговият режим е структурно неспособен. От тази гледна точка управляемата демокрация е толкова харесвана от екипа на Путин не защото симулира демокрация, а защото симулира управление – нещо, което правителството не може да демонстрира по никакъв друг начин.

Тази система вече не съществува

Какво се промени? Защо толкова много експерти, коментирайки завръщането на Путин в Кремъл, повтарят, че „нищо не се е променило и все пак всичко е различно”? Кое е това „всичко”?

За да разберем протестите от декември 2011 г. до март 2012 г., трябва да си отговорим на един друг въпрос: защо очаквано нагласените избори този път внезапно предизвикаха такова разочарование и несъгласие? Всеобщото убеждение, че последните избори са били обект на повече фалшификации, отколкото предишните, не се подкрепя от независимите статистически данни. Вероятно дори Медведев е прав, когато каза, че както парламентарните избори през декември 2011 г., така и президентските избори през март 2012 г. са били приблизително толкова „свободни”, колкото и предишните избори. Единствено в Москва, където новият кмет имаше съмнения в лоялността на политическата машина, която той наследи от уволнения Юрий Лужков, може би пълненето на урните с подходящи бюлетини е добило по-мащабни размери, отколкото през 2007 или 2003 г.

Гласоподавателите бяха последователно и нагло лъгани всеки път на изборите, провеждани  от 2000 през 2008 г. до днес. Но единствено през 2011 г. пълненето на урните с правилни бюлетини (записано на смартфони) и фалшифицирането на изборните резултати не предизвика цинично затваряне, а изкара вбесеният електорат по улиците. Защо хората протестираха през 2011 и 2012 г., а не преди това?

Хипотезата, че хората са били вдъхновени от Арабската пролет може да повдигне духа на протестиращите, но не може да бъде убедително обяснение. Руското общество е известно с това, че е обърнато към себе си, а московчаните от средната класа, за разлика от младите араби, се страхуват от думата „революция”. Икономическият фактор също не е достатъчно убедителен. Макар да е много вероятно Русия скоро да се изправи пред сериозни икономически трудности, истината е, че благодарение на високите цени на петрола и консервативната фискална политика на Алексей Кудрин, Русия премина сравнително безболезнено през глобалната финансова криза. Още по-красноречив е фактът, че регионите, които са най-тежко засегнати от кризата, остават сред най-лоялните привърженици на Путин.

Това, което възпламени протестите, беше решението на Путин да се върне като президент. На 24 септември 2011 г., когато Медведев обяви, че неговият началник и приятел Владимир Путин ще се завърне на предишното си работно място в Кремъл, беше нарушен един деликатен баланс – тогава Путин позволи твърденията за липса на алтернатива на едноличната му власт да погълнат всичките му претенции, че гради безлични институции, които да подготвят страната за бъдещето.

Посланието от 24 септември се състоеше в това, че ротацията във властта, възможността за която беше оповестена чрез създаването на властовия тандем през 2008 г., винаги е била една измама, че всичко е било отдавна предрешено и че всичко е било контролирано. Тези, които възлагаха надежди на Медведев, се оказаха наивни глупаци, изпълнили роля в пиесата, в която се разказва за оцеляването на Путин във властта. Стана ясно, че руската управляема демокрация не е просто политически режим без избор. Нещо много по-лошо – тя е пиеса, играна без убедителен за публиката сюжет. Единственото, което днес Путин може да отговори на всички, които задават въпроса за какво му трябваше да връща в Кремъл е, че нямаше къде да отиде.

С една дума през септември 2011 г. Путин нагло и грубо обиди руската средна класа. Той се изсмя над обещанието си да предложи избор кой да управлява режима, който сам беше създал. Решението на Путин от 2008 г. да стане премиер и да остави Медведев да се бори за президентския пост, беше разчетено като отказ от изграждането на държава в стила на централноазиатските султанати, а също и като обещание персонализмът да бъде заменен от силна управляваща партия и стабилна президентска институция. Но до края на 2011 г. Путин срина и двата основни стожера на своя режим. Първо, той обърна гръб на все по-непопулярната партия Единна Русия, която замени с импровизирания Народен фронт. По това време той вече беше изпразнил от съдържание президентската институция, лишавайки Медведев от конституционните му правомощия да контролира външната политика и да уволнява министър-председателя, с което го накара да изглежда като безпомощен ученик. На 24 септември руснаците от средната класа бяха шокирани от безгрижието, с което този тандем изхвърли на боклука самата идея за политическо бъдеще на Русия отвъд личното управление на Путин. В замяна отново им бяха предложени Путин и неговото неформално обкръжение, без дори някакви безлични институции. И, което е още по-лошо, без механизми, които да доведат до тяхната смяна. Путин превърна Кремъл в мавзолей на личната власт на един 59 годишен човек.

Как стана така, че засегната руска средна класа успя да преодолее всеизвестната си неспособност за общи действия, как стана възможно хора, които обикновено бързат да не изпуснат самолета, този път да се окажат част от протестните митинги – това са въпроси, които се нуждаят от допълнително изследване. Но вече става ясно, че хроничното отсъствие на силни институции се отразява на опозицията също толкова тежко, колкото и на режима. Анти-путинските сили не успяха да се обединят около някаква платформа, представена в Думата. Нито да създадат жизнеспособна политическа партия. С достъп само до пресата и до радио „Ехото на Москва”, но напълно пренебрегната от националните телевизии, опозицията успя да събере силите си на московските улици, единствено благодарение на блогърите, социалните мрежи, и други средства за киберкомуникация. Интернет изигра голяма роля за разобличаването на  управляемата демокрация и превръщането на масовите протести в реалност.

Ролята на интернет не се състоеше в това да бъде източник на обективна информация – повечето руснаци нямат нужда да влязат в мрежата, за да разберат, че режимът им е неефективен или корумпиран. По-скоро интернет санкционира усещането за появата на ново мнозинство. Интернет компенсира организационната слабост на опозицията и превърна в предимство неполитическата природа на протестиращите, както и липсата на популярни лидери. Чрез гласуването в интернет, например, протестиращите избраха кой да говори пред тях на 24 декември на проспект „Академик Сахаров”.

Трите месеца от декември 2011 г. до март 2012 г. промениха фундаментално режима на Путин, макар последиците от тази промяна все още да не са известни. В мига, в който стотици хиляди изпълниха улиците на Москва, нагласените избори престанаха да осигуряват дори патината на легитимност на режима. И това стана възможно по една проста причина. В предишните изборни цикли Путин легитимираше своето управление като се уповаваше на факта, че безсрамно нагласените избори не са последвани от публични протести. Легитимността на режима се основаваше върху плебисцит на мълчанието, но това престана да бъде валидно в момента, в който критична маса от руснаци решиха, че повече не могат да мълчат.

След декември 2011 г. добре изпитаната стара формула на легитимността остаря. За разлика от предишните нагласени избори (които не бяха последвани от протести), последните нагласени избори (посрещнати с масови протести) се превърнаха в източник на слабост, в доказателство, че режимът е неспособен да контролира положението. В новия контекст на 2011 г. внимателно изградената фикция, че алтернатива на Путин не съществува, беше преобърната от Алексей Навални и другите опозиционни лидери, които наложиха идеята, че всяка алтернатива би била по-добра. Либералите дори бяха готови да гласуват за комунистическия лидер Зюганов, ако се беше стигнало до втори тур. Или с други думи, наследеното още от Елцин убеждение, че основното разделение в руската политика минава между комунистите и техните противници, вече не съществува. През 2012 г. либерална Русия вече не се тресе от страх, че комунистическото минало може да се завърне. Основното политическо разделение на страната днес е между тези, които се страхуват да не загубят крехката стабилност, и онези, които се страхуват да не им бъде отнето бъдещето.

Владимир Путин 3.0

Към декември 2011 г. Владимир Путин разбра, че неговата предишна формула за легитимност вече е отживяла. Сред най-големите предимства на управляемата демокрация беше пълната непрозрачност и своеволие в действията на управляващите. Всеки претендент беше наясно, че може „законно” да бъде възпрян да се кандидатира, защото не е успял да събере достатъчно „подписи”, защото е имало фалшиви подписи, или защото е подкрепян от партия или платформа, които нарушават закона срещу екстремизма. Но след като анти-путинските демонстрации заляха улиците, фиксираните избори от предимство се превърнаха в източник на слабост за режима (9). С една дума, Путин вече не може да разчита нагласените избори да бъдат легитимирани от липсата на публични протести. Вече е невъзможно показните избори да бъдат последвани от мълчаливо отстъпление на опозицията. Смяната на губернаторите вече не е достатъчна за съхраняване на контрола върху регионите. Националните избори вече не могат да бъдат демонстрация за единството на Русия. Днешните избори са доказателство колко поляризирана и фрагментирана е нацията. Управляемата демокрация загуби способността си да имитира управление и започна да разкрива неспособността на носителите на властта, борещи се да се нагодят към промените в публичните очаквания, които не са успели да предвидят.

В резултат на което Путин също промени стратегията си. Той реши да се възползва от президентските избори, за да дискредитира и унизи протестиращите, и да докаже, че тези относително богати представители на средната класа, изпълнили улиците на Москва и скандиращи „Русия без Путин!”, са само малък привилегирован елит, лишен от връзка с мнозинството руснаци. Това е съдбоносен и криещ многопосочни последици избор. За разлика от Елцин, който обвърза политическата си съдба с градските и мобилните сегменти от руското общество, Путин потърси подкрепата на провинциалната Русия, на Русия, която се страхува от модерността и промяната.

Вместо да се опита да обедини Русия срещу чеченските терористи (както през 2000 г.) или срещу олигарсите (през 2004 г.), Путин се отказа от предишната си стратегия изборите да бъдат използвани като демонстрация на единството на нацията. Вместо това, той реши да противопостави селската и изостанала Русия на урбанизираната и модерна Русия, внасяйки разделение и представяйки най-добре образованите и космополитните части от обществото като предатели на страната си и вероятно заплатени от САЩ агенти. Той спечели изборите, мобилизирайки антимодерната Русия срещу модерната Русия и провинцията срещу Москва. (Вярно е, че Путин все още може да разчита на страха от промяната. Проучванията показват, че докато някои твърдоглавци продължаваха да протестират по улиците на Москва, броят на тези, които бяха готови да продължат протестите, намаляваше) Така или иначе, за да успее да привлече гласоподавателите към урните, Путин се принуди да признае, че опасността за неговата власт идва отвътре. В миналото Путин спаси Русия, днес Путин призова „автентичната Русия” да спаси него. През 2000 и 2004 г. неговите привърженици плакаха, докато техният водач празнуваше своята победа. Днес в изборната нощ плачеше Путин, най-вероятно успокоен, че е оцелял след публичните хули, на които е бил подложен, докато си проправяше път към върха, който той е убеден, че му принадлежи.

След като изборните цели го накараха да се обърне към назадничавата и склерозирала Русия, зависима от държавните субсидии, която той противопостави на зависимите от интернет руснаци, които често пътуват извън страната и създават впечатлението, че страната е част от модерния свят, Путин импулсивно пое по задънена улица. Той отново зае мястото си в Кремъл. Но цената бе твърде висока. Сега той се превърна в заложник на групи, които няма възможност да субсидира, ако не иска да отчужди от себе си онези групи, които обогатиха неговия вътрешен кръг, като същевременно му позволиха да съхрани образа си на модернизатор. Не е учудващо, че един от най-популярните лозунги на протестиращите на Пушкинския площад след победата на Путин беше: „Сбогом, бъдеще”.

Руските президентски избори от 4 март ни напомнят и за някои от най-съществените, макар и косвени предимства, на истински демократичните режими. Дори когато изборите не успеят да доведат на власт истински отговорно правителство и дори когато смяната на правителството не води задължително до смяна на политиката, истинските избори, с техните обещания за подмяна на управляващите, все пак носят някаква надежда за гражданското общество. Управляемата демокрация на Путин лишава руснаците от всяка мисъл за бъдещето. Тя дори не им носи фалшивата утеха на съветската утопия, а ги лишава от обещанието за ново начало, характерно за всички конкурентни и поради тази причини непредвидими избори. Тъкмо това може да доведе този режим до гибел.

Бележки

(1) Julia Ioffe, “The Potemkin Duma,” ForeignPolicy.com, 22 October 2009, достъпно на www.foreignpolicy.com/articles/2009/10/22/the_potemkin_duma

(2) Barbara Geddes, “Why Parties and Elections in Authoritarian Regimes?” – доклад, представен на годишната среща на Американската асоциация за политически науки, Вашингтон, 1–4 септември 2005.

(3) Sergei Kovalev, “Why Putin Wins,” New York Review of Books, 22 November 2007.

(4) Lilia Shevtsova, Lonely Power: Why Russia Has Failed to Become the West and the West Is Weary of Russia (Washington, D.C.: CEIP, 2010), 319–28, 330–32; Andrew Wilson, Virtual Politics: Faking Democracy in the Post-Soviet World (New Haven: Yale University Press, 2005); Graeme Robertson, The Politics of Protest in Hybrid Regimes: Managing Dissent in Post-Communist Russia (Cambridge: Cambridge University Press, 2011), 2; Vitali Silitski, “Reading Russia: Tools of Autocracy,” Journal of Democracy 20 (April 2009): 42.

(5) Противно на убеждението на редица западни анализатори, влиянието на Запада в днешна Русия е много по-слабо, отколкото през 90-те години на ХХ век. Путин не фалшифицира изборите, за да се хареса на Запада.

(6) Индексът е съставен и поддържан от близките до Кремъл „Минченко Консалтинг” и „Петербургская инициатива”.

(7) Stephen Kotkin, Armageddon Averted: The Soviet Collapse, 1970–2000 (Oxford: Oxford University Press, 2008), 6.

(8) Националният празник на Русия е на 12 юни, когато през 1990 г. Русия е обявена за суверена държава.

(9) Благодарим за този извод на Николай Петров от московския Център „Карнеги”.

Съавторът на статията Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е по политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание „East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995. Последната му книга Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма е публикувана през 2007 г. В момента заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.

Англоезичната версия на предложената тук статия е: Ivan Krastev and Stephen Holmes. An Autopsy of Managed Democracy, Journal of Democracy, July 2012, Volume 23, Number 3

 

 

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияЗа инфантилизма на Балканите
Следваща статияФранк Стела отвъд легендата