0
1066

Ахасфер – противникът брат

Поемата „Ахасфер“ от Николай Райнов

Портрет на Николай Райнов (1889-1954)

В сравнение с поемата „Ахасфер” на Николай Райнов, тази на Николай Лилиев винаги е предизвиквала по-голям изследователски интерес. Причините са повече от очевидни, някои от тях са посочени от самия Н. Райнов. Лилиевият Ахасфер не е непосредствено сполитан от събития и сюжети; вътрешните съмнения и колебания са фикционално изнесени от един мащабен източник на дълбинни реминисценции. От него пък е отрязана тяхната конкретика, което ги сгъстява и изостря до драматизъм без изход, в началото на който – като генерален образ-мотив на терзанието на героя – стои низвергнатият Спасител. Поради това образът „е лишен от ярко-лични белези”, като „не се разказва за външния живот на хероя”[1]. Съсредоточаването върху идеята за възжеланата, но непостижима смърт, поражда лирически проекции и мотиви, които го разгръщат и задълбочават психологически. Нарацията се разпростира повече върху вътрешния живот, където паметта продуцира сугестивни символи, а действията и жестовете имат характер на саморефлексия. Ахасфер е повече интроверт, който не скита и не търси, а понася, желае и очаква. Лиризмът на Лилиев поставя образа в едно общочовешко, глобалистично звучене, освободено от историчност, културна и социална конкретика – фрагментирано от драматични душевно-духовни състояния. Неговият Ахасфер е повече духовник – в смисъл на нематериален, каузално синтезиран и метафизичен (но по-скоро психологичен) – отколкото потопен в лични отношения и сблъсъци с техните последствия. Сякаш греховното дело на героя се е отдалечило от него и той преживява от дистанция – посредством вклинилия се в паметта спомен – неговите етически резонанси. Извършеният грях е далечен и отминал, но резултатът му е непосредствено работещ в настоящето и във вътрешния му живот. С поемата си Лилиев се доближава до един общ психичен субстрат у човека на всички епохи в историческата му обусловеност и в екзистенциалната му херметика – източник на страданието, страха и тревожността от възможно, а в случая и възжелано възмездие за сторено някога прегрешение. Може би точно тези общи характеристики на образа обуславят и завишения интерес към творбата на Лилиев. Те могат да бъдат всякога валидни за всеки и навсякъде, вследствие на което и героят на легендата от ХІІІ в. е различно версифициран най-вече в християнска Европа.

При Н. Райнов като че ли е обратното. Поемата му разкрива един друг сектор на вечното страдание, гравитиращо около приграничните екзистенциални колизии. Лиризмът на Лилиев у Райнов е обърнат в епизъм, тъй като героят е конкретично проследяван и обобщаван като човек, носещ последствията от греха. Ето защо паралелно с личните му терзания е отразен и историческият ход, в който е вплетен „еврейският генезис на образа”[2]. С други думи, личната история се вплита в общата и ако „Лилиев заличава основанието за мит”[3], то Райнов го развива. 

Още първата част отпраща към съмнителните успехи на глобалния човек с неговото вековно „пъклено „защо” в стремежа му към постигане на вселенското знание, а съответно и господство:

 Душата ти е сита и пресита
на царски гозби и вина:
ти преживя до сетна тръпка всичко,
що са живели хората; узна
до сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял
скъпернишкия разум на човека,
на мъдрост ненаситен;
високия ти череп се издигна
над всичко,
що е човека трупал векове…

(подч. м. – Р. Ш.)

Именно от тази фундаментална социо-историческа и пред-митическа основа се отделя и обособява образът на Райновия Ахасфер. Трябва обаче да отбележим, че макар в нея Лозарят и Жетварят да се асоциират с евангелския Христос, в това обособяване ясно се фиксира и старозаветният предхристиянски Бог, който „направи от своята стопена мъка на творец вселенната”. В тази първа част Христос е повече загатнат, докато Ахасфер е пред-зададен и тъждествен с глобалния човек. Ситуиран като пред-митичен герой, той пребивава в пълнозначното Битие. Нещо повече, именно стремежът и постигането на това „всичко” провокират греховното деяние, което го конфронтира с Отца и Сина. Очевидно, според тази начална част, Ахасфер съ-съществува наравно с Бога и Спасителя, сиреч преди собствената си поява чрез греха, и може да се каже, че той е родствен на тях връстник при условието, че „Аз и Отец ми сме едно”. Това ни кара да провиждаме в зададения у Райнов пред-митичен Ахасфер и образа на Сатаната, на Противника. Култур-психологическите възгледи, излизащи от рамките на теологията и религиозната философия, третират Противника не като паднал ангел, а като брат на Христос. И Сатаната, и Спасителят са антагонистични персоналии в единния мотив за враждуващите братя. Този архетипов мотив е неразривно „свързан с противоположностите, констелирани в конфликтна ситуация”[4]. Такива враждуващи братя са Гилгамеш и Енкиду в епоса за Гилгамеш, както и библейските истории на Каин и Авел, на Яков и Исав, а в художественото творчество на Франц и Карл от „Разбойници” на Шилер. В нашия случай отсъствието на регистрирана кръвна връзка на Ахасфер, с когото и да било, съвсем не игнорира тяхната антагонистична свързаност и близостта им. Те се дължат на две причини. Първата е интензитетът на техния сблъсък – колкото по-силен и резонантен е този интензитет, толкова по-адекватни помежду си са несъвместимите му иначе субстантни характеристики. Втората причина е полярността на естеството и пред-екзистентните им конституции – полярност, която задължително ги привлича един към друг. Затова поетът не поставя Ахасфер и Христос върху еднотипни черно-бели плоскости, а търси съчетаване на противоположните им особености. Свързва ги именно срещата на тяхната привличаща ги противоположност. Тази първа част представя експозиция-синтез, в която са обобщени и регистирирани основните конфликтни ядра в поемата. От нея образът ще се разгърне и ще положи греха като начало на неговото скитничество. Тук са заложени казусите и персоналиите, като Ахасфер е дори пряко назован „сянка“ на Бога – една ключова, психо-семантично натоварена квалификация, подчертаваща цялостта на контраста и потвърждаваща недвусмислено нашето наблюдение върху привличащите се противоположности и конфликтното родство на техните персонални носители.

Във втората част Лилиевата дистанция между миналото и настоящето на героя, между паметта му и нейното преживяване е напълно нарушена. Метафизичното е вплетено във физическото. Експресивното и назидателно „помниш ли?” води директно в сблъсъка на противоположни морални субстанции. Въз основа главно на евангелието на св. ап. Йоан Н. Райнов детайлизира ситуацията около юдейското „Разпни го!”. Свободният стих способства той да засили внушението както при персоналните реакции, така и при въздействието на разпването върху „целий Рим”, върху „половина свят” и в „позлатеното от мълнии небе”. В тази част и нататък в поемата Ахасфер е вече не само изведен от първичния му пред-митичен ембрион – поетът го извежда и от юдейската му общност, като го полага в една по-обширна и по-осъвременена пространствена и време-историческа рамка:

И ето – днес устата ти мълчат сковани,
макар че знаеш всичките езици.

(подч. м. – Р. Ш.)

Точно по същия начин „И ето те сега…” (подч. м. – Р. Ш.) започва и третата част.

Това изместване на цялата оптика поставя началото на мита за Ахасфер във версията на Н. Райнов. Енергиите от интензитета на началния сблъсък са концентрирани върху лошия брат. Но те съвсем не са втвърдени и консервирани, напротив. Посоката на тяхната трансформация е към покаянието. Точно поради това в негов противовес се радикализира и наказанието: никакъв край, никаква смърт, никакво избавление. С други думи, положителната промяна подчертава и засилва отрицателния ефект. Не копнеж по смъртта, а по прехвърляне и поемане на Кръста задвижва неговата история:

Хулете ме, мъчете ме!
На кръст ме разпънете!…

Скитничеството на Ахасфер е първоначално зададено не като движение, а като трупане на разноликото страдание:

На тия хиледи безименници
чийто писък днес раздира
с окървавени пръсти
сърцето ти…

Компроментираното братство с Разпнатия сега е преминало в братство с множествата, а понасянето на кръста на страданията им остава неувенчано със смърт. Не можем веднага да не отбележим, че в подобен дух на противоречия протича цялото скитничество на Ахасфер, цялата поема. Героят на Н. Райнов вмества в себе си противоположностите и точно това поддържа неговото скитничество, неговото безкрайно бродене. В поемата на Н. Райнов скитничеството символизира непрекъснатата интензивна релация и взаимозависимост между добро и зло, като нито едното, нито другото са подложени на консервация. Тази концентрация на противоположности представлява невъобразим източник на енергия, в това число на духовно-психологическа, която възниква и се поддържа именно от сблъсъка на противоположни субстантни харастеристики. Без този сблъсък не би имало енергия, не би имало живот. Прекрати ли се съприкосновението между противоположните субстанции, енергията става нулева, настъпва и смъртта. Когато пък тя нараства и се концентрира в една душевна цялост, може да придобие апокалиптичен интензитет – такъв, какъвто е у Ахасфер. Той е двойствен и затова символен образ. Неговото митично начало също е двойствено. Грехът и последвалото го проклятие го раздвояват, връщайки го назад, към пред-митичното му конвенционално битие, но и водейки го към промяна. Схващал ли е поетът психологическата зависимост на героя си? Във всеки случай той блестящо е разположил гласовете-говорители в своята поема и ги е разпределил почти драматургично, като в антична трагедия. На първо място като античен хор се откроява един централен говорител, който разказва във второ лице единствено число. Разказът му оформя началото на поемата до 6-та част, с изключение на 4-та. Той е по-често назидателен и е прекъсван рядко с къси реплики на Ахасфер или Спасителя, като акцентът им пада върху греховните думи на героя и проклятието на Христос, но засяга също покаянческата промяна у прегрешилия. 4-та част представя обстоятелствен монолог на Ахасфер към смъртта. Той продължава в 7-ма и 8-ма част, но вече не е насочен към нея. Монологът в 8-ма част е отправен към старозаветния Йехова, но се измества към Спасителя. Впоследствие в 9-та и 10-та част той се задълбочава и разгръща в два вътрешни монолози, съпроводени с отделни реплики на Йехова и Христос, напомнящи отново прегрешението на героя. Краткостта на настоящия текст не позволява да се спрем на детайлите, затова накратко ще обобщим основните тенденции, заложени в тях.

Проклятието рефлектира у Ахасфер и макар съпроводено с памет за греха, поставя началото на едно покаянческо мислене и себеусещане. Чрез него обаче той се разграничава от замерящите и хулещи го тълпи. Въпреки че поема кръста на техните страдания, като същевременно приема и понася тяхната озлобеност. Поетът издига героя си до едно по-високо ниво на съзнание, за разлика от тях и както свидетелства хорът, той навлиза дълбоко в себе си. Ахасфер е показан в процеса на съзнаване на сторения грях, което е финализирано в последните две части. Точно то го пречиства и издига над злобата на колективния човек и психиката на множествата. Последните 11-та и 12-та части представят обобщение-квинтесенция на резултата от безкрайното изкупително и страдалческо скитане. Може да се каже, че в тези две части се появява Параклета – Утешителят – който въвежда Ахасфер в пътя към надеждата за избавление на „твоята разломена, раздадена в причастие душа“. Назидателният тон на античния хор от първите части тук е заменен с поучителен, извличащ мъдростта от страднието и напомнящ балансиращия резултат от крайното деяние:

Не знаеш ли? –
Позорна кула с мътни
прозорци е обезумял мъдрец.

пази се от оная
проказа на ламтежа
кървавоок и ненаситен…

и така нататък.

В 12-та част хорът говори вече със спасителния глас на надеждата в избавителния край на скитничеството, предречен от Христос още в 10-та част:

Настъпва краят, Ахасфере, брате мой,
на твойте дълги лутаници.

Поетът изпраща съгрешилия брат на Спасителя в перспективата на избавлението чрез смъртта. С 12-те си части Н. Райнов затваря кръга на духовните и морални деяния на човека. Числото 12 е число с изключителна глобална символна натовареност. То е митологично число, с него завършва цикличността в развитието на Вселената. Числото 12 обединява всички противоположности, примирява и хармонира несъвместимото, финализира пространствените и време-историческите процеси. Оптимистичният край на поемата, макар и чрез нежеланата от никоя жива твар смърт, увенчава с прошка греха и открива по-друг път и по-друга перспектива пред грешния брат, напомняйки дълбокото му родство с другия.                 

На главната страница: Николай Райнов, Илюстрация към „Княз и чума“, 1931 г.

[1] Николай Райнов, Вечното в нашата литература. Български класици. Свободни беседи. Йордан Йовков, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, С., 1941, с. 122.
[2] Сирма Данова, Редукции на мита в поемата “Ахасфер” от Николай Лилиев, ел. публикация “Литературен клуб”, 11. 10. 2006.
[3] Пак там.
[4] Дарил Шарп, К. Г. Юнг. Лексикон, Плевен, 2006, с. 47.