0
6080

А защо е така, както е…

Ще споделя тук един философски размисъл, повод за който ми подари преди време случайността.

И тъй, беше зимна вечер, аз вървях през градината, а пред мен ръка за ръка се движеха баща и дете. Валеше сняг, огромен, бавен сняг. Бащата и детето крачеха в този сняг и аз чух, че малкият на висок глас си припомняше как само преди месец всичко в тази същата градина е било покрито с листа, а по това време на деня (очевидно в края на работния ден на баща му) е било още съвсем светло. Момчето говореше в някакъв особен, възторжено озадачен захлас и в следващия миг съвсем спонтанно извика: „Тате, а защо е така?” Въпросът прозвуча някак тържествено и с неочаквана за едно осем-деветгодишно дете сериозност. Мъжът очевидно усети това и започна да говори, да му обяснява – бе дружелюбен и обстоен: „Снегът, детето ми, вали, защото …”, „Зимата идва, понеже …”. Бащата обясняваше, обясняваше и аз виждах, че го прави охотно и увлечено, тъй че изпитах дори известно умиление от тази тъй сговорчива и по своему интелигентна двойка.

Онова, на което много скоро обърнах внимание обаче, бе, че детето – вместо както ми се струваше естествено да се заслуша и успокои – внезапно се изпълни с някакво странно нетърпение – мисля дори, че бе готово да прекъсне баща си и да зададе своя въпрос още един път – да го осведоми, че питането му всъщност е искало да разбере нещо съвсем друго. То даже направи опит за това и в една от паузите аз го чух да промълвява: „Не, тате, не … защо е така …”.

И ето, в този момент аз, който също бях чул въпроса, а вече от доста време слушах с усмивка и отговорите на мъжа, се замислих: какво всъщност искаше да разбере детето? Какво искаше да чуе, та все по-надълбоко отиващите обяснения на баща му въобще не го удовлетворяваха? Защо вали снегът? Защо е студено? Искаше да разбере защо се сменят сезоните и през зимата се стъмва по-рано? … Но защо тогава след всяка посочвана причина (а баща му говореше за твърде далеч отстоящи от непосредствеността причини) то продължаваше да пита: „Защо?”. Защо причините изглежда въобще не го интересуваха и какво всъщност трябваше да му каже бащата, за да даде отговор на питането му?

Дали пък, помислих си тогава аз, неволният слушател на този разговор, детето не искаше да разбере не това защо вали снегът, не защо след есента идва зимата, защо сега е тъмно, а по-скоро (и затова напираше да попита отново) – защо въобще, защо въобще е така. Защо е тъкмо така, както му обяснява баща му?

То всъщност изглежда добре схващаше (макар и да не можеше, разбира се, да го артикулира ясно), че за да се сипе този сняг от небето, за това трябва да има определена причина. Схващаше, че трябва да има определена причина и за това изменение на същото в друго – на тази алея, на тази пейка .. Схващаше също, че за тези причини не може да няма също причини … Но то не се удовлетворяваше от това: причините, ако щете, не го изненадваха. Необяснено за него оставаше (и на това баща му не отговаряше) защо въобще е така – защо се е намерило в свят, в който нещата са така, както му обяснява баща му; защо въобще е този свят и даже – защо е така, както е; защо е това, което е … А какво му обясняваше баща му? – „Ами виж, ето така е, детето ми. И още по-надълбоко е ето така и ето така”. Всъщност през цялото време бащата сочеше на детето си, че еди как си именно е. Със своите „защото” той му сочеше онова, което е.

Детето обаче тъкмо за него го питаше.

И тогава аз си зададох въпроса: а какво изобщо би могъл да отговори бащата, ако би схванал най-накрая същинското питане на детето си: „защо въобще е така, както е”?

„Не може да се каже защо е така, момчето ми. Това е безсмислено”. Всяко „защо”, всяко обяснение, всяко слово – би могъл да съобрази той – винаги сочи в отговор онова, което е и само него би и могло да посочи. Защото онова, което е, е последното. То и е.

Да, това бе много просто. Бащата може би нямаше нужната логическа школуваност, но аз бих могъл да го формулирам лесно. Там бе цялата работа обаче, че тъкмо онова, което изглеждаше така очевидно за нас, възрастните, за детето съвсем не бе такова. Аз дори си дадох сметка, че ако в този момент бихме могли да му изложим на разбираем за него език въпросната мисъл, то пак по никой начин не би се съгласило с нас.

Но с какво точно не би се съгласило?

Ами ето с това просто нещо: че последното, което словото ни (моето, на бащата) може и трябва да посочи, е това, което е, а за самото това, което е, отговор вече няма.

А защо да няма! – би възкликнало детето.

И оттук нататък аз започнах да мисля вместо него, започнах да се опитвам да разбера недоумението му.

И тъй, „онова, което е” не изглеждаше по очевиден начин последно за детето. Нещо му липсваше, за да бъде такова. То искаше да се посочи нещо след него, за него, за да бъде всичко изпълнено именно до край. Но какво, какво би могло да е то?

В този момент най-внезапно го проумях – то бе съвсем просто. Последно можеше да бъде и трябваше да бъде единствено непосредственото пределно „защото” – непосредственият и не сочещ нещо повече отговор за „това” – т.е. личното слово, личното слово на бащата, неговото вече не по-зоваващо се, а на-зоваващо основанието слово.

След всички, всички отпращания към „причини”, т.е. към нещата, които са, и които словото посочваше, трябваше да дойде ред то най-сетне да се произнесе за тях – за тях всичките, да им даде обяснение, а не да обяснява чрез тях – да каже своето, собственото си “защото”, а не да го спестява, посочвайки тях. Защото за тях се питаше.

Самата насока на въпросите на детето свидетелстваше това. Защото на всяко запитване “защо е”, „защо е така” бащата сочеше като отговор все онова, което е – онова, което по-дълбоко е и още по-дълбоко е. Сочеше, че зад онова, за което се пита, нещата стоят „ето така”, а зад тях пък – „ето така”, и стигаше (или би могъл да стигне) до най-дълбокия, до най-собствения начин, по който „стоят нещата” – стигаше дотам да посочи основата на битието, поради която всичко в битието е „точно така, както е”. Но ето че подир това детето питаше резонно за това битие – защо то е, защо то има място. С което самото свидетелстваше, че последно то очакваше да се окаже не „битието”, а „защото” за битието – с други думи,  словото, личното и „самодържавно” слово-обяснение за него.

Защото нали щом вече се питаше „защо това е действителността”, не можеше повече да се посочи нещо (кое, какво – след самото “е”), а трябваше просто да се отговори, да прозвучи отговор – за тази „действителност” – да се чуе едно просто и непосочващо повече нищо отвъд себе си „защото”. Ето към това се домогваше детето и очевидно само след него би се съгласило, че е получило последния отговор.

Тук, значи, действително се изправяхме пред фундаментално разногласие и то се състоеше, ако щете, дори в това, че ако бащата отговаряше „позитивно” („научно”) – посочваше все по-прецизно и все по-собствено това, което е, детето изглежда изначално очакваше да чуе едно обяснение, за онова, което е, за да го приеме напълно. Бащата поставяше над всичко „битието”, „действителното”, а детето очакваше след (над) това последното обяснението на баща си; словото за битието.

Най-същественото в тази ситуация обаче не бе на чия страна бе „рационалността”, а по-скоро: на чия страна бе последователността – чистата (ако щете, формално-логическа) последователност. Защото, вижте, дори възрастният да би имал право и за онова, което най-последно в действителност „е”, да няма отговор защо “е”, това пак не би означавало, че битието е последен отговор, че битието като последно намира и може да намери словото, отговарящо на „защо”, а само че „последен отговор” (последно основание, последно „защото”) няма. И това е безспорно, защото нали (както ни показва поведението на детето) за „битието” не липсва въпрос; въпрос продължава да има, т.е. – последното продължава да се очаква.

С други думи казано, много е важно да се забележи, че макар детето да би могло да се оказва неправо в съдържателен смисъл (бидейки уверено, че едно „защото” за „това, което е”, за „битието” може да му бъде казано), то все пак не е и въобще не може да е неправо в убедеността си, че „последно” по същество би могло да бъде единствено едно такова „защото” за самото битие, за самото това, което е. Понеже единствено след него въпрос повече не би могло да има.

И тук аз неочаквано си спомних за библейския Иов – за великия и праведен страдалец, за похваления от Бога праведник, който всъщност – след незримия за него „пролог в небесата”, където се решава и обосновава изпитанието му – не прави нищо друго, освен именно да отказва да приеме, че последно може да бъде „така е”.

Всъщност в цялата книга, повествуваща за неговото потресаващо изпитание, Иов не престава да пита „защо” и прави това не вече от простата (и благословена) жажда на човешката природа, както детето, а по най-дълбоки и драматични причини. Той пита – нека го кажем направо, – защото не иска да приеме, че „истина” може да бъде нещо, за което няма абсолютно основание. Защото нито за момент не приема да се удовлетвори с нещо по-малко от последното и абсолютно основание за случилото се с него, за ставащото с човека, за реда и законите на този свят. Защото не желае да приеме последна истина да бъде просто, че „така в този свят е“. Иов не иска да се съгласи със своите утешители, че в най-последна сметка всичко ето затова е така, защото … „така стоят нещата”, защото „така [си] е“ – както го убеждават тия мъдри люде. Иов отказва да приеме това.

Защото че така е, за него не може да бъде последния отговор, който следва да се посочи.

И ако Иов не спира да пита, защото не може да се съгласи последното „защото” да бъде просто „така е”, то всички “защото” на утешителите Иовови неизменно сочат именно „е”: „защото така е”, „защото така стоят нещата”, „защото такава е истината” … И повече няма отговор, повече няма думи, няма слово. Но това значи, че тяхното „защото” в края на краищата сочи едно мълчащо мироздание – нещо, в което словото спира и което самò няма слово за въпрошанията на душата. В подобна „истина” Иов не вижда обаче истината, не съзира достойнството на истината в такава „истина”. За него има нещо неестествено в това, последното „защо” да се оказва „е”. И това е така, защото „е” в същността си именно не е последно, то е само нямане-на-повече-защо, то е – казано строго – съдба, участ.

А за съдбата може, може да се пита защо е такава и когато отговор на това питане няма, то не е, защото и да се очаква такъв е абсурдно, а защото въпреки, въпреки че трябва да го има, той отсъства. А значи и няма пълна истина в „истината” на съдбата.

Истината на съдбата, на участта (а тя е „истината”, която сочат утешителите в своята задушаваща резонност) е истината, която не е истина; „истината”, истината на която липсва – езическата „истина” на слепия, мъртъв, бездушен истукан, която вярващият в Живия Бог на Авраама, Исаака и Иакова не може да приеме.

Един свят на „съдбата”, един свят, в който последното „защото” е „е”, а за това „е” защо вече няма – е свят, истините на който са слепи, неубедителни за духа, базирани на мълчанието защо са именно тези, защо са именно такива – и поради това “истини”, които не спират въпроса; неприемливи като истини „истини” – истини без Бог, истини не от Бога.

Да: „е”, „това, което е” – като последното, което словото се решава да препоръча, е наистина „истината”, но е същевременно (и това Иов осъзнава) истината като съдба, като участ, която сме получили и в която сме се озовали, без да можем да разберем защо. Тя може – както утвърждават утешителите – да е последното, което би могло да се достигне като отговор, но не е, по същността си не е последното, за което би могло да се пита. И именно това, че питането остава след посочването ѝ, я разкрива като духовно недостатъчна, като не последна (каквато по същността си следва да е истината). Разкрива я като „истина”, за която все още се пита дали тя е истина, защо това е истината – тоест като нещо, което по самата си същност не може да бъде абсолютно, което е неприемливо да бъде абсолютно, което е – нека бъдем дръзки с Иов – оскърбително да бъде абсолютно. Защото е само онова, зад което го няма абсолютното.

Ето защо Иов се домогва до нещо по-голямо. Той отказва да приеме „защото” на утешителите си, което просто „посочва” битието. Отказва се да приеме това крайно неудовлетворително „затова”, което се блъсва в „е” и препоръчва „е” като „достатъчното” основание да приемеш съдбата, „положението в този свят”- да ги признаеш за истина.

Иов се бори за „защото”, което не се „позовава” на нищо, което „е”. Бори се за „защото”, тъй да се каже, от първа инстанция, което непосредствено и най-сетне ще му каже защо е и следователно ще му каже истината – сиреч, домогва се до отговора на Словото; до чистото и непосредствено Слово, Което ще му „каже” истината, а няма просто да му я „посочи”; ще снеме въпроса му, а няма просто да го осмее.

И както знаем Иов дочаква това абсолютно Слово.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБъдещето е вече тук
Следваща статияКриза на либерализма?