2
4752

А кой е моят ближен?

Предупрежденията на притчата

И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? А Той му каза: в Закона що е писано? как четеш? Той отговори и рече; „Възлюби Господа, Бога твоето, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“. Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив. Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен? Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Йерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в страноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. (Лук. 10:25-37).

Първото, на което, струва ми се, трябва да обърнем внимание в този евангелски текст е как Божията повеля „писаното в Закона“, което цитира в началото законника – съединява в еднов една заповед любовта към Бога с любовта към ближния. Ако в Евангелието от Матея „Възлюби Господа, Бога твоего от всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичката си сила и с всичкия си разум“ е наречена „първа и най-голяма заповед“ (Мат. 22:38), а пък „възлюби ближния си като себе си“ – „втора и подобна ней“ (Мат. 22:39), то у св. Лука двете са направо обединени в една единствена и за припомнянето ѝ Христос казва на законника „право отговори, тъй постъпвай и ще бъдеш жив“ (Лук. 10:28).

За какво обаче би могло да ни предупреди това обединяване на двете заповеди в една? Струва им се за това, че всъщност не би могъл да възлюбиш Бога, ако не си възлюбил заедно с това и своите ближни, ако си отделил Бога от човеците, от Неговите (грешни) създания. Защо ли? Защото Бог – „твоят Бог“ ти се е открил като Бог на творението Си, като Бог, „Който е Любов“ (1 Иоан. 4:15), и даже е разпростряна „посред престола Си“ Жертва за творението Си – „заклан“ за него Агнец (срв. Окр. 5:6). И значи, ако не си възлюбил този Бог на човеците, тази жертвена Любов за погубените, Която Бог е в Своята съкровеност, ти си възлюбил не „Бога твоего“, а… нещо друго. А това е, уви, възможно да сториш и то именно от заслепена и неумерена ревност по… Бога. Та нали виждаш – човеците, твоите „ближни“ най-често са тъй бездънно различни от Бога; те са грешници, те са неблагочестивци, неверници или неправоверници, безбожни са и не се обичат едни други. И ето: отделяйки Бога от тези предизвикателно различни от Него човеци, ти започваш да почиташ, да „любиш от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичкия си разум“… единствено самата тази Святост, която е Бог Сам по Себе Си, самата Справедливост, самата Истина, които Той е Сам по Себе Си и които у човеците, в „този свят“ непрекъснато не намираш. Затова и постепенно намразваш тези човеци и този свят. Намразваш ги, осъждаш ги, отхвърляш ги, отделяш се от тях заради… Светостта, Справедливостта, Истината, заради – както си мислиш – Бога. Само че Бог, колкото и парадоксално и даже чудовищно да прозвучи, не е „Светост“-та, не е „Справедливост“-та и „Истина“-та. Той е Онзи абсолютно конкретен и лично Любещ света, поради Светостта и Истината Си. А твоите ревностни абстракции са кумира, който си си сътворил и (от ревност) си поставил на мястото на Бога. И ето: този кумир – тази чиста (абстрактна) Святост, абстрактна Справедливост, абстрактна Истина, която си възлюбил като Бога и наместо Бога, не просто вече не ти позволяват да възлюбиш и „ближния си като себе си“, но могат да те накарат и да започнеш да го терзаеш, дори да го убиваш – заради Справедливостта, заради Истината, които не намираш в него. Нима не си спомняме все още съвсем ясно за всички онези, превърнали възвишените си абстракции в кумир и които заради тях – заради студено-маниакалната, разсъдъчно-ревностна любов към тях като към „Бог“, извършиха най-страшните немилосърдия и произведоха най-пагубните и разрушителни лъжи?

Не, не можеш да възлюбиш Бога, ако не обичаш Божиите грешни чеда; не можеш да възлюбиш Божията святост, ако мразиш заради нея профанните човеци, Божието всемогъщество, ако презираш – заради него – човешката немощност. Защото Божието всемогъщество е всемогъщество на Любовта и Милостта – на Милостта към грехопадналото творение, към твоите неверни и грешни ближни, Бог на Жертвата за тях, закланият за тях Агнец. Ето затова в Закона ти е предписано да възлюбиш своя Бог заедно с ближния си и само ако го любиш заедно с ближния си, а не отделно – фалшиво ревностно и абстрактно, ти въобще любиш Бога, а не религиозния си кумир. Защото и кумирите могат да бъдат религиозни – кумири на заслепената религия, на сбърканото благочестие, на жестокосърдното правдолюбие.

Второто, на което мисля, трябва да обърнем внимание в това евангелско четиво е, че „писаното в Закона“ като неотделимо от любовта към Бога гласи: „възлюби ближния си като себе си“. Аз мисля, че само на пръв поглед изглежда трудно да възлюбиш другия именно като себе си. Защото помислете си: в какво се състои тук трудността? В това, че да го обичаш чак толкова, колкото себе си е непосилно? Но пък от друга страна, да обичаш „себе си“ е май че дори съвсем лесно. То ти е дадено, тъй да се каже, от само себе си и даже, поради това не е и тъкмо „любов“. Любов – акт на любов е, собствено това да положиш себе си в онзи друг, когото обичаш – да имаш себе си, своето в него и за него. Но ето защо повелята би могла да се прочете и като: възлюби ближния си тъй както (и без това) обичаш себе си. Тя е значи, повеля да излезеш от себе си, към когото от само себе си си привързан, за когото от само себе си си готов да се грижиш, да направиш всичко и да започнеш да правиш това и за другия.

И ето: тук, струва ми се, ни е отправено и следващото много важно предупреждение на това евангелско четиво, разгърнато специално в притчата, разказана от Господа. Предупреждението се състои в това, че „като себе си“ много лесно може да се разшири в „като своето“. Защото ние не тъй трудно бихме могли да възлюбим и нещо „друго“, ако то ни е „свое“, не тъй трудно можем да възлюбим и някого другиго, ако той е „наш“, ако е – „от нашите“. Дали обаче в тези случаи ние действително ще любим нещо друго, някой друг „като себе си“, или ще продължим да любим всъщност… себе си? Защото ще любим „своето“, ще любим „нашето“. А такава любов е изкусително лесна. Тя изглежда като любов, но е по-скоро друг вид любов към себе си. Аз обичам своето семейство, обичам своите близки, своите приятели. Ние обичаме нашите сънародници, обичаме „нашата християнска Европа“, обичаме – най-накрай „християните“ (нашите братя и сестри по вяра). Нещо повече: ние сме убедени, че с това вече и изпълняваме по подобаващ начин повелята да възлюбим „ближния си като себе си“. Но любим ли, пак питам, другия (другите) като себе си във всички тези случаи? Или продължаваме все още да любим „себе си“, когото и без това без усилие любим? Защото „моето“ (семейство, моите близки, моите приятели) – това е част от мен, от моето „себе си“, тъй както „нашите“ сънародници, „нашите“ съ-европейци, та даже и „нашите“ събратя в Христа са част от нас, от нашето (колективно) „себе си“. И значи ние и тук не любим все още същински другия като себе си, ами себе си, което – казахме – ние правим от само себе си; продължаваме да любим едно разширено „себе си“ в лицето на „своето“, на „нашето си“. Всъщност, тъкмо затова ни е разказана по този начин притчата на Господа. Възлюбилият, погрижилият се, спасилият – казва ни тя – чужденеца, непознатия, ино-вереца, е изпълнил истински онова що е „писано в Закона“, оказал се е ближният, възлюбил ближния си като себе си. Защото е възлюбил (спасил) не просто близкия, единовереца, а – непознатия, чужденеца, ино-вереца.

Аз разбира се не казвам, че ние не бива да любим „своите“ („нашите“) – нашите близки, нашите приятели, сънародници и най-вече – нашите единоверни братя и сестри (с които сме даже едно тяло в Христа). Напротив, ако не го правим, бихме били дори непростими. Аз казвам обаче, че далеч не просто това е призван да прави християнинът, комуто, след като е предал притчата за „добрия самарянин“ Христос казва „Иди и ти прави също така“ (Лук. 10:37). Прави също така, сиреч, каквото е направил самарянинът, помогнал на непознатия, на чуждия, даже на ино-верния нему. Всъщност, това ни разяснява Христос с притчата и Той неслучайно я разгръща по този начин, че в нея като същински изпълняващ заповедта е представен не просто помогналият на своя сънародник, не просто помогналият на своя близък, приятел, брат, не просто помогналият на единоверния си, а помогналият на чужденеца, на непознатия, т. е. помогналият без да гледа на свое и чуждо, без-огледно помогналият. Това, казва ни Христос, е изпълняване на „писаното в Закона“ възлюби ближния си като себе си. Това Той иска от нас, християните, в повече от онова, което старият Закон е искал от иудеите. Да провидим „ближния си“, който трябва да възлюбим „като себе си“ отвъд „своя“ (близък, приятел, познат), отвъд „нашия“ (сънародник, единоверец). Да го провидим следователно дори в… чуждия, дори в – няма да се побоя да го кажа – не-християнина.

И разбира се, третото, на което трябва да обърнем внимание в тази притча и във връзка с последното, което сега казахме, е нейната повеля за пределна, за абсолютна конкретност на любовта. Конкретност, значи, и на благочестието, на изпълняването на Божиите заповеди. Защото, уви, благочестието и даже изпълняването на Божиите заповеди също може да бъде абстрактно. Притчата ни учи, че проявяваш любов, изпълняваш Божията Заповед „възлюби ближния си като себе си“, когато помагаш на изпадналия в нужда, на „изпонаранения“, на нападнатия и безпомощния, независимо кой е и какъв е той, независимо в кой ред на „свойство“ или „чуждост“ е нареден. Всъщност, така Христос отговаря и на лукавото питане на законника „а кой е моят ближен“ (Лук. 10:29). Лукаво, казвам, защото в него се пита: а ближен ли ми е, дори да се нуждае и не-иудеинът, не-сънародникът, ино-верецът. Или – ако го преведем на съвременен език: а ближен ли ми е, макар да се нуждае и да страда чужденецът, бежанецът, мигрантът – не-християнин, ближен ли ми е оня „латинос“, оня циганин, оня…? Започнеш ли в изпълнението на Божията заповед, в изпълнението на „писаното в Закона“ с това: но ближен ли ми е този чужденец, този ино-верец, този, който не се е погрижил за безопасността си, за страната си, от която е побягнал към нас и т. н. – ти – предупреждава ни Христос – вече не изпълняваш заповедта „възлюби ближния си като себе си“, а я минимизираш до обичане (всъщност) на себе си – на „своето“, на „нашето“. Питаш предварително, лукаво „а кой е моят ближен“, за да продължиш да любиш (само) себе си – само своето си, само нашето, което и без това ти е лесно да любиш.

Не! Всеки, всеки, казва ни с притчата Христос, който тук, сега има нужда от помощ е „твой ближен“ и ти си му нужният, от Божията повеля задълженият „ближен“. Всеки, имащ нужда от помощ тук и сега е твой „ближен“ и ти си му, от Божията повеля призованият „ближен“, ако му помогнеш, ако го спасиш, приютиш, заведеш в страноприемницата и оставиш на съдържателя й двата динария. Не обаче ако първо го разпределиш в двата „реда“ – на „близките“, на „своите“, на „нашите“ или  на „чуждите“.

Да, трябва да се помага именно на нуждаещите се, на „изпонаранените“, на нападнатите от разбойници, а не просто на „своите“, на „нашите“, на онези, които са „нашите“ ближни. Защото ближни са наранените, нападнатите, оставените полумъртви, а не „иудеите“ или „самаряните“, не „европейците“, „християните“ или „не-християните“.

Нека кажа в тази връзка, че и „отминаването“ на нуждаещия се, което без съмнение се порицава в притчата, не всякога се изразява в чистото безразличие, в което – самоуспокоително бихме могли да си кажем – ние не бихме се провинили. „Ами да не е тръгвал така безразсъдно самичък на този дълъг път“ – най-вероятно са си казали и левитът и свещеникът, погледнали отдалеч изпораненият пътник. Това е вече фраза – пусков механизъм за отминаването. Но аналогични с нея са и фразите по отношение на гладните циганчета и дрипавите им майки, които видяхме да разграбват тези дни оставените върху гробовете храни за Задушница в един видеорепортаж: „ами да се бяха учили, та да не изпадат в това жалко положение“. „Ами да се хванат на работа, за да не оставят гладни децата си“. Или пък онова, което прочетох неотдавна за прословутите „мигранти“ от бедстващите и размирни близкоизточни страни: „Ами да се помъчат да турят ред в собствените си държави, да се борят с тираниите им, с дивашкия им фанатизъм, вместо да идват да търсят подслон при нас“. Нима не се вижда, че горните фрази са същинско „алиби“ за отминаването? Защото ни възпират да спрем и да направим – сега, тук, по отношение на ето тези – онова, което трябва да направим. Вместо това ние нареждаме „изпонаранените“ в някакви „категории“, в които те, освен „далечни“ са още и „виновни“ и едва след това (и затова) страдащи и така страданието им – тук, сега, пред очите ни – престава да е тъкмо страдание, а нашата не-помощ става „обоснована“, дори „правдива“.

Да, „отминаването“ на страдащия ближен може да има различни образи. Най-лошият е, когато то е обосновано с това, че „отминаваният“ е чужденец. Тогава безразличието ни може да се маскира дори като грижа – като грижа за „нашите“. Та нима бихме могли да лишим „нашите“ (сънародници, съ-европейци, събратя-християни) от извоюваното от тях благополучие, спокойствие, сигурност, заради „чуждите“? Това обаче – ще се одързостя да го кажа пак – не е любов към ближния ни „като себе си“, а към себе си – към „своето“, към „нашето“ – в ближния. А ближният, макар да трябва да се възлюби „като себе си“ все пак е друг, който трябва да се възлюби като себе си. Потапяйки го в определена „категория“ (чужденец, ино-верен, примитив и т. н.), ти губиш конкретността му. Той вече не тъкмо „страда“ (нуждае се от помощта ти), ами „страда-защото“: защото не се е погрижил да тръгне на път с необходимото за защита от разбойници, защото не се е погрижил да се изучи, да оправи родната си страна и т. н. А щом „страда-защото“, то първа грижа вече не е помощта ни, а „категорията“: иудеин ли е или самарянин, християнин ли е или не-християнин, та да му помогнем.

Христос обаче не ни казва нищо за изпонаранения от разбойници. Той хвали самарянина, че без да го познава, без да се интересува какъв е, дали се кланя Богу в Иерусалим или при Иакововия кладенец, дали е предизвикал или не с нещо изпонаранилите го, просто превързва раните му, качва го на добичето си и го завежда в страноприемницата, жертвайки динариите си. И на въпроса на законника „а кой е моят ближен“, отговаря с тази именно притча. А когато я завършва, обръща се към него с недвусмисленото: „иди и ти прави също така“.

Обръща се с него и към нас. Нека прочее, отворим ушите си и да го чуем.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияНовите варвари
Следваща статияИмена и обещания от Киномания 2018

2 КОМЕНТАРИ

  1. леле…. списъкът ми за обичане става безкраен…. А си мислех че привършвам… Вижте… Всичките човеци че и боговете им. Паникьосах се. Ама дали ще мога?… Дали няма да стана любовчия? Като чичо ни Чарли? а дали пък не би могло само половината? Стига!, изкрещях, Стегни се! Изправих се. Закопчах горното копче и колана. Закрачих нервни напред назад. Заподреждах нагоните си. Прочетох пак написаното. Излиза че ако не обичам боговете не би трябвало да обичам и хората им. Хванах се за сламката. Да обичаш богове днес е малко… хъм… превзето? Не по скоро двулично. Да двулично. А хората? Те никога не са били за обичане. Либералния свят е измисли хуманизма – това е уважение на естествени права, даващи ниво на цивилизованост което произвежда напредок. Има задължителни условия – взаимност и едно цивилизационно ниво (което гарантира взаимност). Сиреч не можеш да очакваш взаимност от агарянин или африканец. Техните императиви са други. Хуманизма е произлизал от отхвърлилия хиляда годишното опекунство на християнството върху оксидентален европеец. И той го направи общочовешки. И сега чакаме мнозина да станат човеци. та белким можем да заживеем задно. И докато чакаме чудото да стане можем да се забавляваме с любов между човеците, онази стара игра за будали и пастири… До кое ниво стигнахме?