1
2515

Бабата, която хранеше гълъбите

DEnev

Има една жена в София, възрастна жена, която по цял ден седи върху някакъв кашон на тротоара и храни гълъбите. Гълъбите отдавна я познават добре и като видят, че идва, за да седне на своето място на тротоара рано-рано в ноемврийската сутрин, веднага долитат от стрехите и кацат по нея, окичват я цялата, по раменете й, по главата й, по ръцете й, във всеки един момент върху нея се намират най-малко двайсетина гълъби, едни отлитат, разбира се, но други нови кацат, а тя се смее, смее се, ей богу и рони трохи наоколо от къшея хляб в ръцете си.

Наоколо всичко е оцвъкано от курешки, които са се запоили върху тротоара и не могат да се изчистят, даже и някой да се опита да измие това малко пространство с маркуч. Но възрастната жена не обръща внимание на мръсотията наоколо. Всеки ден тя е там, наметната с едно одеало, а върху раменете й, върху косата й, върху ръцете й кацат гълъби, отрупали са я цялата и така е през целия ден.

Туристите, които минават по улицата, много харесват тази гледка и спират да я снимат. Тази жена сигурно присъства на хиляди снимки, ако името й беше станало известно, ако някой бе описал житейската й съдба, защо е избрала гълъбите за свои душеприказчици пред своите братя хората, тя сигурно щеше да е една от най-популярните в социалните мрежи. Но никой не се е сетил да стори това. И тя е неизвестна. Просто една камара от гълъби, всеки ден на този тротоар, а наоколо оцвъкано от курешки.

Каква ли е съдбата й? Нейното парче тротоар се намира срещу Съдебната палата. Дали синът й не е в затвора? Дали не е търкала години наред стълбите на Съдебната палата в своето естествено желание да изпроси милост за своя син и когато това не се е случило, тя да се е побъркала, нещо леко да се е разместило в мозъка й и да е избрала този начин на живот – с гълъбите, само с гълъбите, усмихната под товара гълъби върху себе си; дали бягайки от хората, бягайки в лудостта си от хората, не е намерила това естествено убежище в по-суровия, но по-справедлив свят на птиците, който съществува около нас.

Тя няма как да не е научила и птичия език след толкова години. За какво ли си говори с гълъбите? Какво ли й съобщават те – които знаят и виждат доста неща от софийските улици, от високите етажи, докато надничат от стрехите през прозорците, неща, които остават неизвестни за залепените за земята хора?

Никой не може да я изгони от нейното място, от това ъгълче метър на метър върху тротоара срещу Съдебната палата. И всеки от тези, които я виждат често, по някакъв начин знае, че ако тя изчезне, в сърцето на града ще се отвори дупка, която няма да зарасне – въпреки мръсотията, въпреки оцвъканите с курешки разнебитени тротоарни плочи.

Кого ли чака тя? Дали чака завръщането на сина си? Дали чака самата тя някога да се превърне в гълъб, наградена за постоянството си, и да литне заедно с шумните си сивоперести другари към стрехите, фризовете и первазите.

А може би един ден тя просто ще осъмне превърната в паметник, гълъбите по главата й, по раменете й и ръцете й ще се вкаменят, тя самата ще се вкамени и този паметник ще бъде най-загадъчният паметник – с неизвестен герой и неизвестен автор.

Но въпреки това – свидетелстващ за толкова много важни неща от живота ни, които в шумотевицата пропускаме.

За чакането. За трохите. И за времето, което бавно вкаменява всичко.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПешком по шара земен. За лириката на Румен Стоянов
Следваща статияЯрко червено

1 коментар