Начало Музика Концерти Баба Сисоко – музиката като споделяне
Концерти

Баба Сисоко – музиката като споделяне

Цветан Цветанов
11.04.2023
4519
Баба Сисоко (личен архив)

Африкански фестивал, грио джаз, пустинен блус и световна премиера в рамките на „Аларма Пънк Джаз“ в Световния ден на космонавтиката

Традиционната музика от Западна Африка (като предтеча на това, което днес в Америка и по света наричаме „блус“) отдавна е обект на всякакви академични и документални изследвания – да си спомним дори само чудесната филмова поредица на Мартин Скорсезе с участието на Вим Вендерс, Марк Рибо, Кори Харис, Али Фарка Туре и пр., посветена на корените на блуса от поречието на река Нигер до делтата на Мисисипи. Мандингската империя, процъфтявала през XIII век на територията не само на това, което днес наричаме Мали, но и в целия културен и географски регион (Сенегал, Буркина Фасо, Гвинея Конакри, Гамбия, Мавритания, Сахел), надживява френската колонизация и като културен феномен музиката на мандингите е жива и днес – и там, в Западна Африка, и като глобално културно наследство. Наред с традицията ние, съвременните хора, сме свидетели обаче и на едно надграждане, смесване, среща с „културата на другия“ (независимо дали този „друг“ е европеец, американец или дори монголец – прекрасен пример за това е уасулу песента Djorolen на Уму Сангаре, аранжирана от тромбониста Розуел Ръд за монголска група в Бурятия и изпята на монголски под съпровод на конеглаво виолончело „мориин-хур“)…

Баба Сисоко е грио (потомствен музикант и пазител на паметта на общността, церемониална фигура и устен разказвач в мандингската традиция) и мултиинструменталист, който от години живее в Калабрия. Той сякаш е сред най-добрите примери за тази глобална среща на култури, в която не се претопяваш, а честваш своята идентичност и тази на „другия“ посредством срещата, споделянето. Същият този Баба Сисоко, който през годините е имал възможност да работи с легенди като Антонело Салис, Dirtmusic (Крис Екман и Хюго Рейс), Бубакар Траоре, Юсу н‘Дур и покойните вече великани Али Фарка Туре и Ману Дибанго, ще свири за първи път в България в изключително интересна конфигурация – заедно с македонския китарист и композитор Тони Китановски (който вече записа и предстои да издаде албум с неслучайното име AfroGitano заедно с друг голям афровизионер: Ерик Малу-Малу от Киншаса, китариста на Jupiter & Okwess International) и с клавириста, композитор, бендлидер Васил Хаджиманов от Сърбия (навярно най-автентичния наследник на Джо Завинул в съвремието ни). Събитието ще се състои в Деня на космонавтиката (12 април) в „София лайв клуб“ по инициатива на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“, като в него ще вземат участие и една от добре познатите в световен план съвременни турегски блус групи с корени от Кидал (северната част на Мали) Tamikrest, както и Мария Косса – знакова фигура на афро-сцената у нас с корени от Мозамбик, танцьорка, преподавателка по африкански танци и създателка на първия афро-български културен център „Африкая“. Поради особения ден, в който ще се проведе този своеобразен фестивал, организаторите са избрали и „кортасаровско“ име за цялото събитие – „Афронавтите на Космострадата“. А с Баба Сисоко разговаряме малко преди да тръгне към България…

Разкажете ни като носител на грио традицията, който обаче от години живее в Европа, как вековете познания и умения, натрупани в Африка и съхранени за бъдещото от поколения грио, функционират на тукашна територия… Вие създавате постоянно нова музика – с нови хора, които не са от Африка, но все пак характерното остава. Различава ли се музика ви спрямо това дали сте в Африка, или в Европа?

За мен това са много естествени неща, защото традицията на грио е преди всичко символ на мира, тя е посланик и пратеник. Чувствам, че музиката, която правя, е предназначена за целия свят. За Африка и за целия свят.

А в чисто практически план когато сте далече от мястото, където сте отраснал, кое ви свързва с корените ви?

Музиката, която свиря, съм я научил първо с дядо ми, после и с баща ми. Тази музика винаги е била отворена към света. Но и не свиря само малийска музика, имам много други проекти с джаз, блус, фънк. Така че музиката ми винаги си е била по-глобално ориентирана.

Преди година издадохте много хубав албум, който се казва точно Griot Jazz и свързва тези неща…

В този албум исках да съчетая моята музика с европейската. Griot Jazz се роди от идеята, че корените на блус и джаз музиката са африкански. Исках да направя проект, който говори за връзките между различни култури. Това всъщност е красотата на музика – споделянето, сътрудничеството, връзките между културите и етносите… Но албумът Griot Jazz е преди всичко символ на мира. Той разказва, че нямаме нужда от език, за да се свържем, а само от любов, от удоволствието да споделяме с другите.

Как и къде се запознахте с Тони Китановски? Тук е важно да кажа, че за нас на Балканите той е един от най-автентичните носители на африканската традиция. Той не е от Африка, но много добре я усеща на китарата.

С Тони се срещнахме в Италия по време на един джаз фестивал в Калабрия, на който бях почетен гост. Той също свиреше на този фестивал. Видя концерта ни с дъщеря ми, която пее с мен, и много му хареса нашата музика. Прекарахме няколко вечери заедно, много си говорихме и в един момент той каза: „Някой ден ще свирим заедно“. Аз, разбира се, веднага се съгласих, защото, както вече ви казах, за мен музиката е, за да се споделя. Няма нужда да говорим на френски, на английски, на български. Музиката е нещо универсално и нейната красота идва от срещите – срещи на хора, които живеят с музика, обичат с музика, разглеждат света с музика. С Тони Китановски наистина срещата ни беше много естествена. Само музиката може да събере хората по този начин.

За разлика от други представители на грио традицията като Тумани Диабате, Басеку Куяте или Балаке Сисоко, които са познати с един основен инструмент, при вас инструментите винаги са били повече – перкусии, нгони, глас… Кой инструмент е най-важен за вас?

Да, аз свиря на много и различни инструменти, но в последните ми проекти основно ползвам нгони. Това е традиционна китара от Мали. Много обичам също този ударен инструмент – „говорещото“ барабанче, което се казва тама. А сега за концерта в София съм предвидил и някои изненади. Ще се забавляваме много с музиката.

А в детството ви? Кой е първият, семейният ви инструмент?

Започнах да свиря първо на инструмента тама, който споменах – малък ударен инструмент, за свиренето на който се ползва цялото тяло. Много специален инструмент.

Знаем, че в Мали има множество езици и диалекти и често човек говори по няколко от езиците на съседите. Вашият роден език кой е?

В Мали аз говоря на бамбара и на манденг. Бамбара е официалният език на страната, а манденг е езикът на моя етнос. Моите корени са мандингски.

Нека си поговорим и за работата ви с други големи африкански музиканти. Помним този чудесен албум с вашия родственик – майстора на западноафриканската арфа „кора“ Балаке Сисоко (с него имах честта да се запозная точно преди година на фестивала „Оффест“ в Скопие).

Балаке е мой братовчед, заедно сме работили много дълги години. Преди време бяхме заедно в Националния оркестър на Мали и малко след това решихме да направим този албум – вече като дует. Освен с него аз съм работил с много малийски музиканти – с Уму Сангаре, с Тумани Диабате, с Фатумата Диауара, с Рокиа Траоре, с Бубакар „Кар Кар“ Траоре, с Али Фарка Туре… и много, много други. Тези сътрудничества са важни. За мен музиката, както казах, е символ на мира и затова тя винаги трябва да се споделя. Трябва да се споделя с музиканти и с целия свят. Сещам се и за работата ми и с африкански музиканти от други страни като Юсу н‘Дур, Ману Дибанго, Папа Уемба…толкова са много! Музиката е красива, когато е споделена с другите.

Живеете на място, ключово за такова споделяне – в Калабрия, някак си на границата между Европа и Африка. В сегашните времена, когато много хора са принудени да бягат отнякъде, търсейки по-добър живот, може би музиката тук се явява като посланик между културите.

Да, с музиката се пътува. Наистина Калабрия е много различно място за мен, тук има толкова хубави мелодии, такива красиви гласове. За мен целият живот е едно училище, а откакто съм тук, съм се научил на много нови музикални традиции и ги смесвам с моята музика. Музиката също е училище – за цял живот. Аз бих могъл да отида да живея навсякъде, защото винаги пътувам с музиката си, която е отворена към света. Там, където се намирам, аз се адаптирам към културата, към обществото, към обичаите. Стига да сме човеци, можем навсякъде да живеем.

художник Иглика Коджакова

Преди няколко години, когато за първи път Басеку Куяте беше в България, си говорихме с него за това, че на инструмента нгони традиционно се свири седнал. Музикантите от вашето поколение много по-често свирят прави на сцената. Каква символика можем да открием тук?

Нещата се променят. Когато свиря сам, аз ползвам много инструменти. Свиря седнал, минавам от един инструмент на друг. Когато свиря с повече музиканти в различните ми проекти като Mediterranean Blues или African Blues, тогава съм изправен, за да съм заедно с всички, но реално това не променя абсолютно нищо. Важно е посланието ни да достигне до публиката. Дали ще си седнал, или ще си прав, въпросът е публиката да е щастлива, да се радва, да се забавлява. По фестивалите например всичко става много бързо, имаме кратки концерти. Тогава ако свириш прав, можеш повече да се движиш, да танцуваш и да предадеш максимално енергия на публиката.

Тази година имате важен юбилей – 60-годишнина…

Да, но това за мен няма никакво значение. Нали вече съм се родил?… Сега само чакам да стигна от другата страна. Рождените дни изобщо не са важни за мен.

Следя музиката ви от времето когато сте били по-млад от мен днес. Какви са наблюденията ви върху младите африкански музиканти? Децата на всички големи музиканти, които знаем от Мали и този регион, много често се оказват именно музиканти – синовете на Басеку Куяте, на Али Фарка Туре, на Тумани Диабате, вашата дъщеря и т.н. По какво се различава тяхната музика от тази на вашето поколение?

Има различия. Ние сме си все още традиционни музиканти. Дори и да сме добавили към нашата музика съвременни неща и разнообразни проекти, стоим поне 80% близо до традицията. Младите музиканти, нашите деца, гледат по друг начин на нещата. Те имат интернет, виждат всичко, мислят музиката по различен начин, например как ще се танцува една песен, как песните разказват винаги за любов и т.н. В традиционната музика говорим за съвсем различни неща. Говорим за мир, за солидарност, за прошка, за това как да се приемаме като човеци. Посланията ни са различни и това влияе и на музиката. Много е хубаво, че младите музиканти творят по нов начин, стига да не губят съвсем връзката с корените.

Превод от френски Милица Ганева

Цветан Цветанов
11.04.2023

Свързани статии

Още от автора