0
1857

Бавняр!

Вчера, през първия учебен ден, срещнах нова дума. И бързам да я съобщя. Да я обявя. И то с ясното съзнание, че тя е живяла поне година-две в някакви свои сумрачни младежки пространства, преди да се появи, написана на фланелката на едно момиче. Човек не среща често нови думи. Даже може да не срещне нито една през живота си. Така че да обявиш пръв новата дума, откъдето и да го погледнеш, е принос в лингвистиката.

Думата, написана на фланелката на момичето с удивителен знак, както е в заглавието, и с един бръмбар, нарисуван под нея, е, вече знаете, „бавняр!”

Момичето влизаше в книжарница „Гринуич”, а аз бях седнал на масичките отвън да изпия едно кафе.

И веднага си казах – срещнах нова дума.

Това е важно. Това трябва да се съобщи на хората.

Почти всеки ден минавам през „Гринуич” – да позяпам новите книги и да изпия едно кафе.

Деветото или десетото си кафе за деня.

Отдавна не броя кафетата си.

Само когато усетя, че главата започва да ме стяга, минавам на безкофеиново.

Но вчера, през първия учебен ден, минах през „Гринуич” със специална цел. Търсех една книга. Отдавна не ми се беше случвало да търся толкова фанатично книга. Ясно си давам сметка, това е едно от нещата, заради които живея. Някоя книга така да ме запали, че да започна да я търся под дърво и камък.

Първо, разбира се, погледнах за книгата в Интернет. В „Книжен пазар” вече беше продадена, по книжарниците отдавна беше изчерпана. И това беше напълно обяснимо, книгата беше издадена през 2014 г. После минах през „Нисим”, нямаха я, но Ани Хаджимишева беше така любезна да се обади в издателството. Оттам обаче ѝ казаха, че не разполагат с никакви бройки, книгата отдавна е изчерпана и не предвиждат преиздаване.

Положението се затягаше.

Обадих се в „Книжици”-те, и там я нямаха. Звъннах и в „Гринуич” – не, нямаха я.

Но си рекох, така и така ще мина да пия кафе в „Гринуич”, я пак да попитам.

И това се оказа верният ход.

Защото попаднах на Силвия Борисова, преводачката от полски на нобеловата лауреатка Токарчук.

Тя провери в компютъра и късметът ми проработи – оказа се, че има една налична бройка в „Книгомания” на „Прага”.

Отново не се посрамих.

Когато се разтърся за някоя книга, вътрешно особено много се гордея с факта, че обикновено успявам да я намеря в рамките на 24 часа.

Но историята с тази книга, която търсех и намерих с помощта на Силвия Борисова, беше малко по-сложна.

Тази книга ми даде да прочета на 6-и септември писателката Люба Александрова. И аз вече почти я дочитах. И формално нямах основание трескаво да я търся. Книгата беше в ръцете ми и аз я привършвах.

Но веднага трябва да призная: книгата толкова ми хареса, че се задейства почти хищническият ми инстинкт да я притежавам лично.

Люба Александрова ми даде книгата, но трябваше да ѝ я върна.

Впрочем в „Книгомания” се оказа, че има една бройка от книгата и на руски. И Силвия Борисова, която също не беше чувала до този момент за тази авторка и за тази нейна книга, се зарече, заразена от мен, да я прочете направо в оригинал.

Малко ѝ завиждах, разбира се, но съвсем малко. Защото преводът на Ася Григорова беше блестящ, по моето скромно мнение. Или, ако се сещате за по-силна дума от „блестящ” за превод, спокойно може да използвате нея.

На 6-и септември заедно с Люба Александрова и жена ми се разходихме до едно селско язовирче.

Язовирчето дори не беше истинско язовирче, а по-скоро малък водоем с дължина 50 метра и ширина 20 метра, но сякаш беше място от друг свят. Имаше барачка с маси, където да ти направят кафе. И докато пиеш кафето, да гледаш златните люспи от слънцето във водата и двайсетината рибари, за които времето беше спряло.

И вчера, когато видях надписа върху фланелката на момичето, веднага се сетих какво наистина означава „бавняр”.

Дописвам този текст към 16.30 часа на 15 септември в една сладкарница в „Красно село”, на крачки от сергийката, където намерих „Калуня-каля”, книгата, която наскоро претърпя четиринайсетото си издание. За миг се засмивам, защото се оприличавам на дядото, който поправя чадъри на отсрещния тротоар при дъждовно време. Или на онзи човек, който поправяше запалки, пълнеше ги с газ и им слагаше камъчета на Попа, но него отдавна не съм го виждал. Или на онзи другия, който точи ножове в една будка на пазара по-нагоре. На занятчия извън времето, който все пак разполага със своите дребни радости – да пише на ръка в сладкарница, да чуе нова дума и пръв да я съобщи.

Или да намери книгата, която търси, в рамките на 24 часа.

И това ми е напълно достатъчно.

Прощавайте, щях да забравя да ви кажа името на авторката и заглавието на книгата. Марина Степнова, „Жените на Лазар”, превод Ася Григорова, изд. „Прозорец”, 2014 г.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНе виждам как ще стане
Следваща статияШахматни етюди (V)