Пърформансът Balkan Dance Reality Show, чиято премиера е на 5 и 6 март в Червената къща в София, е общ проект на българските артисти Ива Свещарова и Вили Прагер с колегите им от Хърватия и Германия Соня Преград и Розe Беерман. Разговор със създателите на представлението.
В съвместния си проект Balkan Dance Reality Show българските артисти Ива Свещарова и Вили Прагер и колегите им от Хърватия и Германия Соня Преград и Розe Беерман избират темата за Балканите като своеобразна „зона за игра”, абстракция, която да превърнат във въображаемо пространство и реалити шоу. Звуковата среда е дело на композитора Емилиян Гацов-Елби.
Ива Свещарова и Вили Прагер тръгват от експерименталните театрални класове „4ХС” и специалността „Синтетично сценично изкуство” в Пловдивския университет. По-късно Ива завършва „Хореография и пърформанс” в новаторския Институт за приложно театрознание в Гисен, Германия, заедно с Розе Беерман. Вили пък продължава образованието си в престижната програма „Соло/Танц/Авторство” в Университета за изкуства в Берлин, където учи заедно със Соня Преград. В различни конфигурации четиримата си сътрудничат, но какво се случва, когато заедно излязат на сцената?
Имах възможност да проследя развитието на концепцията на представлението Balkan Dance Reality Show от началния момент, в който интересът беше насочен към историята на съвременния танц в балканските държави през последните 25 години. Постепенно той се измести към самата представа за Балканите като територия и фикционален конструкт. Кое мотивира това изместване на фокуса?
Ива Свещарова: След промените от 1989 г. сферата на танца в балканския регион изключително много се промени. Ако говоря за себе си, първоначалният ми интерес в този проект беше да изследвам и да разбера по-добре посоката на тези промени и как аз се съотнасям с тях, как те са ми повлияли. Така че в началото исках да огледам по-внимателно какво се е случило в полето на танца през последните повече от двайсет години в България. Но трябва да призная, че не можех да престана да сравнявам развитието на съвременния танц тук с процесите, протичащи по същото време в другата част на Европа. И постепенно, не знам как точно стана, аз лично стигнах до момент, в който те не можеха да провокират в мен достатъчно силен артистичен интерес. Все повече започнаха да ни занимават и привличат стереотипите, които балканският регион създава за себе си и в които се възприема, а за мен е много трудно да ги приема. И така естествено започнахме да мислим как можем да работим с тези клишета и стереотипи от различни гледни точки.
Соня Преград: В началото действително се опитахме да се вгледаме в развитието на съвременния танц в няколко балкански държави. Постепенно тези два концепта – Балканите и съвременният танц, поеха в различни посоки. Започнахме да се занимаваме с историята на съвременния танц в региона и до каква степен тя е част от общата история на този вид изкуство. Това е най-вече историята на западния съвременен танц. В хода на ХХ век в различните балкански държави по различен начин се е заимствало от него. Пред нас се появи проблемът как изобщо започваме да говорим за това какво е съвременен танц на Балканите. И вторият въпрос, който започна да ни занимава, е какво са Балканите за всеки от нас. Балканите ни се представиха като територия без ясна граница, те нямат собствена политическа, културна и каквато и да е идентичност, а са едно много размито, празно понятие, но същевременно то е много „вкусно” и екзотично. Стана ни интересен този жест на назоваване, на превръщане на нещо в понятие и причините за това. По принцип през последните 20 години в артистичните среди много се дискутираше какво са Балканите и как изкуството в региона се отнася към западния канон, какво от него е от значение за нас и как ние, като артисти, които работят както в Източна, така и в Западна Европа, се съотнасяме с него. Но в крайна сметка осъзнахме, че се интересуваме повече от настоящето, от това как понятието за Балканите се преосмисля днес и най-вече как можем да използваме изкуството като средство за поставяне на въпроси.
Розе, ти единствена в екипа не идваш от балканския регион. Как прие поканата да участваш в този проект и как разви интерес към него?
Розе Беерман: В началото не знаех защо трябва да участвам в този проект. Имаше различни идеи. Една от тях беше да бъда нещо като „външно око”, но тя не проработи, защото всички искахме да си сътрудничим на едно и също ниво и аз не биваше да заемам позиция, различна от тази на останалите. Когато се появи идеята да работим с понятието за Балканите като фантом, като фикция, като нещо, с което да играем, беше ясно, че и аз мога да участвам в този процес на измисляне. Аз също имам своята фикция за този регион. Имах и друг интерес към проекта. С Ива Свещарова си сътрудничим вече от няколко години, прекарала съм известно време в София и по този начин научих нови неща. Има и още нещо, свързано с представата за „екзотичност”, за която Соня спомена. Може да се каже, че в Германия съществува нещо като „позитивна дискриминация” спрямо германците, тъй като има голям интерес към другостта, към неща, идващи от други страни. И в това отношение също се свързвам с проекта. Понякога имам чувството, че ще ми е нужна фикционална или фалшива автобиография, в която да мога да твърдя, че съм от друго място, за да накарам хората да се интересуват от изкуството, което правя. Така че, ето ме тук!
Разкажете повече за процеса на събиране и изграждане на материала, с който работите в представлението.
Вили Прагер: Той премина през много различни етапи. След като изоставихме интереса към историческото развитие на съвременния танц в региона, се вгледахме какво означава съвременният танц днес. Той е нещо като „артистична партия”, посредством която можеш да се изразяваш и да твърдиш, че това, което правиш, е танц. Кой знае днес какво е „танц”? Това отваря възможността да поставяш и да работиш с много повече проблеми, запазвайки, разбира се, интереса към физикалността. В крайна сметка се концентрирахме върху работа с два вида материал. Единият беше в посока да изградим нещо като измислен пейзаж на Балканите. А вторият вид материал дойде от интереса ни към формата на телевизионното риалити шоу и тук черпим текст и ситуации от съществуващи предавания.
Каква е връзката между съвременния танц и риалити шоуто?
Соня Преград: Риалити шоуто е формат, произведен от културата на късния капитализъм, в която живеем. То е както метафора, така и много ефикасно оръжие за създаване на нов порядък на ценности в обществото, за естетизиране на реалността, за създаване на различни режими на внимание и т.н. Като че ли ние всички се намираме в него в глобален мащаб. И затова може би имахме необходимостта да го проблематизираме, като говорим през него.
Основен елемент в риалити шоуто е състезанието. Какво е състезанието, в което съвременният танц функционира днес, според вас?
Розе Беерман: Изкуството, в това число и съвременният танц, е от най-състезателните сфери в обществото. В нея трябва да се бориш за всичко, да си в непрекъсната борба за внимание и финансиране. За мен е много интересно да поставим материала, който почти буквално снехме от риалити предавания, в контекста на съвременния танц и да видим дали и по какъв начин те се пресрещат и препокриват и какво ни казва това за танца днес. Може би те си приличат повече, отколкото ни се иска да си признаем.
Ива Свещарова: Действително свободната сцена на съвременния танц днес работи под голямо напрежение. Оттук дойде и идеята за състезанието. Да си на свободна практика в тази сфера – означава да умееш да правиш много неща. Да създаваш, разбира се, своята артистична работа, но също така и сам да продуцираш и управляваш проекта си, непрекъснато да влизаш в различни роли. И ако не го правиш както трябва, може много лесно да отпаднеш. От друга страна, с всеки следващ проект, с всяко следващо представление си все по-взискателно оценяван от страна на системата. А това също създава много странен натиск. Понякога ми се иска да мога да си работя без никакво напрежение и да показвам проектите си, без да мисля: „О, представлението сега трябва да е много добро, защото следващия път може и да не получа подкрепа и финансиране”. Това е така не само на Балканите, но навсякъде. Ние непрекъснато трябва да сме нащрек какво правим, какво представяме и къде, за да можем да отстояваме мястото си на сцената и да продължаваме да работим.
Balkan Dance Reality Show поставя също така по неочакван начин друг много важен въпрос, като той не само се тематизира в представлението, но вие, така да се каже, всеки ден живеете с него – този за колективната артистична работа. Вие участвате наравно както в разработването на концепцията, така и в самия творчески процес по време на репетициите, а накрая и на сцената. Четиримата сте както изпълнители, така и реални съавтори. Какви са предизвикателствата, ползите и трудностите в такива напълно нейерахични отношения?
Вили Прагер: Действително никак не е лесно. Такъв тип работа наистина изисква време. На първо място трябва да се създаде някаква конституция от правила как да се взимат решения и как да се работи, а ние имахме много малко време. Помогна ни фактът, че всеки от нас преди това е работил с някого от останалите. Аз съм си сътрудничил с Ива и Соня, Ива си е сътрудничила с Розе. Така че всеки от нас познава другия до някаква степен, като това е първият наш общ проект. Но аз имам чувството, че трупайки все повече опит, за мен става и по-трудно да работя по този начин. Защото с годините всеки от нас развива все по-конкретни артистични желания и методи на работа. Но основният проблем е натискът на времето – то е необходимо, за да установим по-добре общ език помежду си. Това е и много позитивна ситуация, защото има нещо, в което всеки от нас е по-добър от другия и в което може да поеме временно лидерството, без да си приписваме конкретни роли и функции. Но като цяло въпросът за колективната артистична работа е много голяма тема. Тя е интересна, но и опасна, защото всеки трябва да допуска и компромиси. Но по този начин в самия творчески процес и в крайния резултат се постигат качества, които не би могъл да постигнеш, ако работиш сам.
Розе Беерман: За мен е много хубаво, че за първи път съм в такъв голям екип. Досега съм работила сама или само с още един-двама човека, но за първи път работя в група от четирима артисти, четири „глави”, което означава, че всички трябва да поемем отговорности, да мислим заедно и това много ме обогатява. Разбира се, съществуват и проблемите, за които спомена Вили. Всеки от нас има много различна артистична биография, имаме много различни очаквания и идеи как да работим, дори съвсем на практическо ниво как изобщо да структурираме работата си. Наистина натискът на времето е голям, което означава, че в даден момент просто трябва да отстъпиш и да не обсъждаш всичко подробно. Аз трябваше да навляза в процеса на един по-късен етап и съм щастлива и благодарна, че всички ме допуснаха да участвам на едно ниво с тях.
Соня Преград: На мен също рядко ми се е случвало да работя в толкова голям екип. В такива ситуации въпросът за авторството е особено интересен. Темите за колективната работа и за авторството неочаквано влязоха в представлението и сега осъзнавам, че то в голяма степен е и за това. Започвам да се питам защо имаме нужда да засегнем тези въпроси. Когато работя в екип, където сме двама, имам нужда всичко да разбирам, всичко да бъде изговорено, анализирано, за да имам съзнание за територията, с която се занимавам и какъв жест произвеждам в нея. Но през последните седмици работа върху Balkan Dance Reality Show си дадох сметка, че в екип от четирима това е невъзможно. Преминах през различни фази, докато осъзная, че правейки по-малко не означава, че изгубвам авторството си. Всеки един от нас посява някакви семена и ние работим с тях, като спокойно може да се случи така, че някоя моя идея да не се осъществи докрай, защото останалите искат да правят нещо друго. Но на следващия ден аз мога да се закача отново за нея и да се съотнеса с нея по друг начин и това ми е особено интересно. Ние имаме интуицията, че се отправяме в сходна посока, всеки от нас я вижда по собствен начин, но непрекъснато усещаме другия и побираме в себе си и неговите представи.
Ива Свещарова: За мен артистичните проекти, основаващи се на колективна творческа работа, също са сложни и рискови. Те дават действително обогатяващ и важен опит особено когато в самия процес се откриват нови начини на работа. Но от друга страна, колективната работа може накрая да остави доста тръпчив вкус. Не вярвам да има някаква успешна или правилна рецепта, но в това се състои и провокацията. Дори самото представление като краен резултат да не е съвсем такова, каквото ти си представяш, опознаваш много по-добре хората, с които работиш. Това намирам за много важно – да знам кой стои пред мен. Изобщо хората за мен са най-важното – да знам с кого работя и защо решавам да отстъпя от своето „аз” към едно „ние”. А това не е лесно решение, тъй като по този начин отстъпваш нещо от своята индивидуалност и свобода, а това засяга и въпроса за авторството. Но е изключително хубаво, когато откриеш най-добрия начин за създаване на споделено авторство. Преди няколко години по време на следването ми в Гисен работехме над една игра, в която всеки трябваше да напише десет позиции спрямо колективната работа. Бих искала да споделя три от позициите, които изложих тогава. Първата е за необходимостта от ясен протокол, а това означава ясни правила и процедура за съвместна работа, които могат да се установят в самия процес. Ако групата успее да изгради такъв протокол, това означава, че има уважение и чувствителност към потребностите на всеки от артистите в нея и взаимно разбиране. Другото много важно нещо за мен е поставяне на приоритети. След като сме решили да отстъпим от себе си и да създадем едно „ние”, то очаквам всички да поставят артистичната работа като основен приоритет. И накрая колективната работа не е само до взаимно уважение. Тя понякога е и война. Но в съвместния процес се получава винаги много комплексна динамика, в която дори ако някой път се случи така, че се изразиш по-рязко или повишиш тон на другия, то това може да отключи някаква врата и да откриеш нещо друго, важно за представлението или за отношенията с другия.
Какво е бъдещето на Balkan Dance Reality Show след премиерата му в София?
Вили: Надяваме се да имаме възможност да продължаваме да играем представлението в България по различни поводи. Иначе на този етап му предстои представяне и в Загреб. Но с премиерата не приключваме да го развиваме. Ще продължим работата по него в рамките на прочутата резиденция „Фабрик” в Потсдам, Германия, където също ще бъде представено, както и на резиденция във Франция, където ще покажем вече финалната версия.
