Ново пространство за изкуство, разположено някак „над София”, обещание за директен полет към други части на света или за напластяване на времето. Два погледа – на критик и на философ, към изложбата Балкония в Swimming Pool (куратор и основател на галерията Виктория Драганова).   

Синият куб

Владия Михайлова

Преди няколко седмици – в края на април, изложбата Балкония се появи като обещание. Това бе и все още е обещание за ново пространство за изкуство „Басейн” (Swimming Pool) в центъра на София, което си поставя космополитната задача да работи за обмена на идеи, свързвайки българската сцена с различни други части на света. Същевременно Балкония е обещание за разнообразие в концептуалните хоризонти и вида на изкуството, което се показва в галериите в страната. А това означава преди всичко обещание за разширяване на полето на съвременното изкуство с надеждата то да привлече нови автори и публики. Съвсем според архитектурната си и градска разположеност – on top (на последния етаж-покрив) на една от сградите пред Руската църква в София, първата изложба в Басейнът показа млади автори, които се вписват в някои от най-новите тенденции в съвременното изкуство, или с други думи – самата изложба бе някак „on top”, и то така, сякаш покривът беше хеликоптерна площадка, свързваща столицата ни с младата сцена в Лондон, например, или пък в Ел Ей.

Живописните платна на Стефания Батоева („Клуб Калигула”), скулптурите на Емануел Рос, вписани в архитектурната среда, и работите на Ив Шерер, занимаващи се с нарушаването на границите на интимното, се разполагат в една сравнително нова посока в изкуството. Тя може да се характеризира накратко като завръщане към емоционалността и експресивността при правенето на работи, които обаче наследяват целия идеен и технологичен апарат на концептуалното изкуство. Тоест – ако в зората си концептуализмът се стреми да разгърне рамките на традициите, да разшири границите на естетическото, като преодолее неговата обособеност и тясна връзка с пластичността на обекта (произведението на изкуството), и да работи с представата за взаимоотношенията на изкуството с разни феномени, пространства и текстове в широкото поле на културата, то на пръв поглед изглежда, че тази нова посока в съвременността прави обратен завой. Работите, които са включени или изпълнени в изложбата Балкония, курирана от Виктория Драганова, разчитат на изразяването на състояния, на еклектиката на образите и обектите и по специфичен начин на материалността, въплътена не само в самите тях, но и в архитектурата.

Именно пространството е ключът към изложбата. Представляващо апартамент с тераса на няколко нива и басейн, то със сигурност е далеч от представата за белия куб като минималистична, неутрална и абстрактна среда за показване на изкуство. Своеобразен център е басейнът, който е синият, отворен куб (според определението на сайта на галерията), даващ името на самото място. Може да се каже, че в по-голяма или по-малка степен и тримата автори работят с конкретната среда: Стефания Батоева показва картините си почти като стенописи. Те сякаш се сливат със стените на помещенията и очертанията на пространството и го завършват. По този начин може да се мисли и покритият с черен шперплат басейн, изрисуван с плътни, бели, прекъснати, извиващи се дъги, който авторката превръща в голяма, простряна в центъра на покрива картина.

Поставени в различни точки на пространството, работите на Емануел Рос представляват копия на готически фигури, каквито са фантастичните същества гаргойли, служещи най-често за декоративни елементи на фасадите на готическите катедрали, които отвеждат стичащата се  от покривите вода. В случая модели за фигурите на Емануел Рос са гаргойлите, вписани във фасадните декорации на къщи от заможните квартали на Холивуд. Наредени като свободно стоящи обекти на постаменти около басейна и вътре в пространството, те явно загубват първоначалната си функция; превръщат се в естетически обекти, които имат специфичен фентъзи характер. Художникът смесва своите произведения с работи на български автори (бюстове, пластики и традиционни обекти), които принадлежат на мястото, доколкото са част от колекцията на собственика на пространството. По този начин Емануел Рос създава цялостна среда от разнородни обекти, които комуникират помежду си чрез своите форма, разположение и материално присъствие. Това е една аисторична, еклектична среда, едновременно „чужда”, но и някак „присвоена” от самото място. Съзнателният стремеж на автора да работи за създаване на атмосфера е изразен и чрез разрушаването на две от вътрешните стените на апартамента; така се очертават арки, подсилващи връзката, от една страна, с готиката, а от друга, с пост-модерния архитектурен еклектизъм. Самото пространство е превърнато в „скулптурен” материал.

Свое място в него успява да намери и Ив Шерер, който показва работи, осмислящи сложните взаимодействия между материалната и дигитална среда (реалното и вируалното/ въображаемото) от гледна точка на представата за лично пространство. В една от стаите в апартамента художникът оставя неоправеното си легло, над което се прожектира видео с образа на приятелката му, пушеща цигара в различни всекидневни състояния. Пердетата в стаята са изрисувани, а срещу видеото е поставена скулптура на кон, която е част от разместванията на Емануел Рос. Интимното, отворено за публиката място на пребиваване на автора кореспондира с друго малко помещение, в което сред червена светлина е поставена фигура с лицето на британската актриса Ема Уотсън, станала известна най-вече с участието си в Хари Потър. Композицията от различни обекти, видеа и детайли донякъде повтаря структурата на самостоятелната изложба „По-близо” (Closer), която Шерер показва в края на изминалата година в берлинската галерия Guido W. Baudach. Изложбата в Берлин е фокусирана върху смесването на реално и виртуално, като там художникът използва сайта на галерията, за да покаже много фотографии на Ема от свободното й време, което прекарва с приятеля си или пък с майка си. Всички образи са подредени в директория и могат да се свалят от зрителите, докато в пространството са показани множество различни фигури с лицето на Ема, в пози и жестове, изразяващи внезапно нарушена интимност. Те са заобиколени от фотографии на пушещи знаменитости и други работи на автора, свързани най-вече с неговото лично пространство. Участието на Шерер в Балкония повтаря именно тази структура, като поради смяната на мащаба и фокуса върху детайлите поставя още по-силен акцент върху интимността. Ема е изложена не просто в изложбеното пространство, тя е изложена пред очите на зрителите, които прожектират собствените си очаквания върху нея; изложена е като бял лист хартия под светлината на червен прожектор, който очаква да бъде изписан. Така отворена е и „личната” стая на художника. По този начин Шерер създава специфично усещане за фантомност на образа, към нея се добавят виртуалността и безкрайните колажни възможности на дигиталната среда, в която авторът предварително създава моделите на Ема. Именно това в текста към изложбата е определено като постинтернет изкуство. В случая става въпрос обаче преди всичко за разнообразие не само в използваните медии, но най-вече за разликите в усещането за споделимост, автентичност, присъствие и отсъствие.

„Сплотеността” на работите на тримата автори в пространството изпълва и задачата на самата изложба – а именно да открие мястото. Прокрадващата се идея за постинтернет изкуство, както и характера на самите произведения обаче създават достатъчна интрига да се мисли как и доколко едно такова определение работи концептуално. Експресионистичният подход на Стефания Батоева, пост-постмодерните фентъзи превъплъщения на обекти на Емануел Рос и смесването на реална с виртуална среда в работите на Шерер насочват към разсъждение за условията на комуникацията и творчеството в съвременността, в която социалните мрежи, ю тюб, виртуалните пространства и обменът на информация размиват представата не само за реалност, културни рамки и време, но предефинират човешките взаимоотношения, състояния и емоции. Безкрайно разширените граници на представата за креативност (творчество) и за естетическо пораждат обмен и пре-подреждане на образи и съдържания, което се материализира някак извънредно и извънвремево в разни фигури и конкретни пространства, носейки много повече специфична атмосфера, отколкото ясна представа за контекст. В този смисъл изложбата бе концептуално разположена във времето „пост” – простиращо се от постмодернизма, та чак до постинтернет. Това обаче, което със сигурност попречи усещането за залязване и за фрагментиране да бъде всеобхватно, бе самото събитие, в което имаше много повече от романтиката и ентусиазма на началата, отколкото от тъгата на провалените проекти – било то на модерното изкуство, или на интернет.

Независимост и доза нарцисизъм

Виктория Драганова, куратор на изложбата и основател на Swimming Pool

Въпросът за бъдещите планове е, както аз усещам, често придружен с надеждата за стабилност и дори институционалност на пространството и програмата. Но всъщност подобни пространства по света, които нямат постоянна финансова подкрепа, съществуват по няколко години с няколко проекта и после се изпаряват. Тяхната стабилност е породена не от тяхната институционалност, а от техните навременност в реакцията и интензивност в диалога с публиката. Те са лакмус за определен контекст или творчески кръг и са по-скоро споделен житейски опит и дори преживяване. При извеждането на концепцията за Swimming Pool  в центъра от самото начало бе съвременното изкуство в цялото му световно разнообразие, колкото и патетично да звучи. Наистина има различни сцени и всяка е придружена не само от различна концепция, но и естетика. В момента е още рано да говоря за следващите проекти, но усещам порива следващите изложби изцяло да контрастират на предишните. Вписването на пространство на изкуство в каквото и да е пространство, било то на друго арт пространство, градско или дори концептуално пространство, е само по себе си художествена задача. Такива пространства не изникват след запитвания на статистическите агенции, а са креативен импулс, придружен с множество и постоянни интерпретации. Тяхната атрактивност се дължи на независимост в средата, в която те се развиват, и на доза нарцисизъм, който те развиват. Същевременно е много важно публиката да бъде заговорена – през брандинг, PR, разговори, гайдтурове, снимки, текстове. Ако това не се случи, то пространството и неговите прояви са заплашени от херметичност. Това е нещо, което Swimming Pool  се стреми да избегне.

Срещи на балкона

Димитър Божков

На едно място Гастон Башлар казва, че доброто физическо усещане има своя история. Той свързва това усещане с всички асоциации и спомени, които могат да възникнат в някое пространство и които като мадлената на Пруст ни свързват с едно неочаквано завръщащо се минало, донякъде реално, донякъде въобразено. Подобно пространство предизвикващо неочаквани асоциации, е новата галерия Swimming Pool, криеща се и извисяваща се в самия център на София, сред шума на булевардите и тишината на задните дворове. Тя представлява стар софийски апартамент от края на 30-те години с балкон на три нива и басейн. Направените интервенции, необходими за превръщането на апартамента в галерия, са съвсем минимални, което благоприятства за създаването на една по-домашна среда за художествените произведения, за един контекст, в който те сякаш се успокояват и си почиват от студеното осветление и подредеността на големите галерии.

Но в същото време това пространство, предопределено от своята история, съвсем не е невинно. То създава необходимостта обектите да заговорят тази история, да се спогледат с нея, то отваря място на среща, но и задава параметрите на едно поле, в което разиграването на различни позиции е особено предизвикателство за куратора, работещ в тази среда, доколкото фрагментите наследена история оставят навсякъде следите, водещи към спомнянето и въобразяването на миналото. Това седиментиране на смисъл и напластяването на времето се показват прекрасно в новооткритата изложба на Swimming Pool – Балкония с куратор Виктория Драганова.

Заглавието означава да си прекараш ваканцията у дома, на балкона, на спокойствие, сред следите на собственото аз. Но заедно с това то предлага и пространство, в което трансформираме дома и себе си и избягваме от всекидневието и неговите принуди. Тогава гледаме по друг начин. Зрителният ъгъл се променя. Познатото придобива други очертания. Тези интуиции, свързани с преконфигурирането на пространството, са в основата на изложбата, в която участват трима автори: Стефания Братоева, Емануел Рос и Ив Шерер. Общото между тях е вниманието към трансформациите на контексти, към деконтекстуализацията, към фрагменти, които могат да бъдат живописни (Братоева), архитектурни (Рос), идващи от интернет (Шерер). Така изложбата създава напълно нова среда в стария апартамент, но и успешно се помества в него, в неговите спомени и следи. Тази връзка ясно и отчетливо се подчертава от присъствието на предмети и пластики, принадлежащи на собствениците на апартамента и включени в цялостната експозиция от Емануел Рос. Прави впечатление колко естествено те стоят в това пространство сред съвременното изкуство. Те самите започват да функционират по нов начин благодарение на радикалната деконтекстуализация, на която са подложени – на наличните пластики не са отбелязани нито авторите, нито годините на създаване, нито имената на произведенията.

Тези артефакти си диалогизират с работите на Емануел Рос, които представляват отливки от полиуретанова пяна и епоксидна смола на готически чудовища, украсяващи домовете на американски богаташи, като така засрещат напълно различни географии и контексти. Чрез използваните материали целенасочено се засилва усещането за кич и фалшивост, което ни кара да се замислим за връзката между архитектурната декорация и изкуството, между несъществения детайл и цялостта на художественото произведение. Заедно с това се повдига отново въпросът за смисловото преобразяване на миналото чрез опосредяването на готическите чудовища през американския лукс и срещата им с елегантните в своята класичност предмети от апартамента. Срещата им се осъществава през една сложна игра на погледи, задаваща естетическите координати на пространството. Всеки един предмет е вперил поглед нанякъде: било към друг предмет, към гледката от терасата или към голямото огледало, вкарващо градския пейзаж в самия център на галерията. Всеки фрагмент има своята различна история, която можем да си въобразим.

Емануел Рос работи с пространството на галерията на няколко нива, първото от които е да засрещне погледите на неговите готически приятели с тези на класическите скулптури, но за да бъде това напълно възможно, той прави две дупки в стените. Първата осъществява връзката между двете основни стаи на галерията и така отваря пространство за диалог и срещи на погледите. Втората дупка насочва към едно скрито задно стълбище и мрачно малко таванско помещение, където срещаме следващото полиуретаново готическо чудовище, вперило поглед през малката капандура. След това, поемайки през малкия коридор, сме привлечени от тясно, осветено в червено помещение, напомнящо за един квартал в Амстердам… В него се намира скулптурата на Ив Шерер Emma (Pink), която е част от серия, показваща британската актриса Ема Уотсън в най-различни колажи, идващи от интернет и представящи нейното лице върху различни силно сексуализирани тела. Интересното в работите на Шерер е поставянето на въпроса за симулакрума, в който ни потапя мрежата. Критици определят тези му търсения като постинтернет изкуство, в което се тематизира по какъв начин мрежата променя наши основни естетически възприятия и как популяризира образи, отдавна загубили връзка с каквато и да било реалност. Това изкуство засяга въпроса за естетическите промени, които ни налага новата информационна среда. С темата за фрагмента се свързва прекрасно тематизацията на постоянната смяна на контекста, която осъществяват циркулиращите изображения. Интернет представя среда за такова деконтекстуализаране, в която цялостта е невъзможна и всичко се разпада през възможността за нови връзки, довеждащи до други връзки, и така до безкрай. Заради това Ема остава неразпознаваема. Тя е влязла в мрежата и нейните 3D принтове отразяват невъзможността за автентичност и цялостност, тъй както и вече твърде стереотипизираният образ на селебрити.

Тази тема се подхваща отново от Шерер, работите на който ни се показват и в страничната стая на галерията, където виждаме Celebrity Curtain, завеса от коприна с принт на леко шрихирани образи на звезди, които трудно могат да бъдат разграничени. Това загатва за масовото производство на идентичности на звезди в съвременната визуална среда. Като контрапункт на това виждаме видео, показващо приятелка на художника, която пуши цигара. Така едно съвсем обикновено действие придобива статута на изкуство и показва значимостта на баналното срещу кича на звездното „събитие”. Това е засилено и от присъствието на матрак и омачкани чаршафи, сякаш загатващи за несигурното и пътуващо положение на съвременния артист, отново като контрапункт на властта и парите на звездите.

Центърът на галерията е доминиран от двете платна на Стефания Братоева от цикъла Клуб Калигула. На пръв поглед нефигуративна живопис, но когато се загледаме, виждаме фрагменти от фигури, които само деликатно загатват за себе си. В играта на погледи се включва и леко чудовищна фигура от едното платно, чийто поглед пресича дупката в стената и сякаш обхожда цялото пространство. Другата нейна работа е директно свързана с трансформацията на апартамента в галерия, с естетизирането на пространството и налагането на нови смисли в него. А именно Sim Simma представлява покритие на басейна с нарисувани абстрактни фигури на черен фон. Във всичките й произведения е засилено усещането за еуфория, за радост от заиграването с фрагменти от един образен свят. Леко щрихирани тела и фигури на ръба на разпознаваемото.

Така Балкония експериментира с пространството, което, както видяхме вече, не е просто вместилище на вещи и артефакти, а създава един смислов хоризонт за възприятие на фрагменти от различни светове, които дават пространство за диалог и неочаквани срещи на погледите. Самият зрител е въвлечен в тази мрежа от различни препращания, където среща неочаквано носталгията на стара София, американския кич и продуктите на хаотичното свързване през интернет. Тази среща на балкона има различен трансформативен потенциал в зависимост от собствения контекст на всеки гледащ. Тя сякаш ни кара да се замислим именно за средата, в която живеем – свръхестетизирана, свръхдигитализирана, свръххаотична, и да потърсим малко съзерцание.