0
1232

Барок по време на предаване

AZahariev

 

Прочутата картина на Веласкес „Предаване ключовете на град Бреда”. В произведенията на изобразителното изкуство от времето на барока много често се появява, както е добре известно, една твърде важна фигура – тази на наблюдаващия художник. Така е и в това платно на Веласкес. Докато останалите персонажи от привидно незамисления като такъв групов портрет са заети с официалните действия, свързани с капитулацията на възправилия се срещу властта на Хабсбургите нидерландски град, три от лицата са обърнати към зрителя. Един от императорските офицери се е извърнал леко в посока на човека, от гледната точка на който виждаме историческата сцена, разиграваща се пред стените на Бреда. Още двама са погледнали към предполагаемото място на автора. Единият от тях е част от групата на нидерландските капитани. Човекът с късия мускет на рамо.

Всъщност не можем да знаем със сигурност, разбира се, в какво или в кого точно са се вгледали неколцината офицери от платното на Диего Веласкес.  За щастие сме подпомогнати в догадките си  от споменатата вече привързаност на бароковите живописци към включването в някои от творбите им на наблюдател, наблюдаващ наблюдателя. Удвояване, което трябва да покаже, че авторът на картината също е виждан, че на свой ред и той се явява обект в зрителното поле на съзерцаваните и изобразяваните от него. Несъмнено смисълът на това концептуално решение е преди всичко документално – доказателствен, понеже изпълнява функцията на свидетелство. Свидетелство за това, че самият Веласкес е бил на мястото на събитията по времето на тяхното осъществяване. А това означава, че художникът е бил част от тези събития, както и че нарисуваното е видяно и за – снето от него, че е запечатало действителност, а не е чист продукт на представната му способност. Нещо, което впрочем не отговаря на истината в случая с Веласкес и превземането на Бреда.

Последното подсказва, че зад идеята за образа на загледания в изобразяващия го стои  по-скоро едно друго, може би по-важно в семиотичен план смислополагане, което става разбираемо от перспективата на някои от философските опити на бароковата епоха и на типичната за нейната култура чувствителност към проблема за отношението между външните сетива и света. Става дума за засиления интерес към темата за външната реалност като винаги дадена ни във възприятието.

Подчертаването на присъствието на художника, невидимо на платното, но въведено и удържано от погледите на гледащите към гледащия ги живописец, е призвано да напомня на зрителя нещо твърде важно – че всяка гледка предполага нечий поглед и че гледката по самата си конституция е нещо, отнесено към някой гледащ, към някого. Тъй като живописното платно е запечатана гледка, то излиза, че картината е генетично свързана с индивидуалния поглед на художника и така е неотменимо зависима от него.

С това суверенните права на твореца над неговото творение и авторство са гарантирани. Аз съм тук, аз съм в картината, защото насочените към мен погледи доказват наличието ми там, но заедно с това съм и извън и над нея. Това като че ли ни казва Веласкес.

Във вторник президентът Плевнелиев обяви състава на служебното правителство и представи министрите от кабинета на новия български министър-председател. В този исторически момент някои от репортерите са заснели и гледка, наподобяваща картината на Веласкес.  От нея виждаме колко радушно приветства президентът новоназначения премиер, като дори проявява външните знаци на нескрито приятелско чувство към него. В прегръдката на двамата забелязваме нещо общо с начина, по който са се наклонили един към друг централните в композиционен аспект фигури от шедьовъра на испанския бароков майстор. Виждаме още в профил и полупрофил повечето от лицата на приемащите властта народни служители, виждаме ги или да гледат към президента, или взрени по-нависоко, в незримата точка, в която се събират мислите на всеки един от тях за смътното бъдеще, открило се пред общото им дело. А някъде на този групов портрет откриваме и госпожа Деяна Костадинова, която единствена от всички гледа насам, към нас. Гледа в репортерите и в техните обективи, а през тях гледа публиката, за която в крайна сметка е предназначена гледката.

Забелязваме и сходството между позата и погледа на военачалника от армията на испанския пълководец Амброджо Спинола, нарисуван от Веласкес, от една страна, и този на социалната ни министърка, от друга. И двамата са обърнали взора си към наблюдаващия и изобразяващия ги, докато в същото време вниманието на останалите е заето от поставеното в композиционния и смислов център и на двете картини, сиреч с главните герои и техните действия.

Но приликите се изчерпват с това. В очите на победителя от творбата на Веласкес се четат войнска гордост и задоволство от спечелената слава. Очите на Деяна Константинова издават други чувства – на зле прикрито смущение и на страх от предстоящото. Особеност, която сближава образа на новия министър от снимката повече с  този на победения нидерландски офицер с мускета.

Защото не на някой друг от това служебно правителство, а точно на министър Костадинова ще й се налага да гледа най-често в очите българските граждани през лещите на хроникьорите и портретистите. Така ще бъде поради простата причина, че вицепремиерът Костадинова прие да плува в онзи коридор на правителствените задължения, от който сега се очаква най-много и то в най-близко време. Още от онзи ден започна масираното говорене за пари. Ще рече, за парите, които държавата може и, както се самоподразбира, трябва да раздаде по различни пътища на социално най-безпомощните, че и не само на тях. С мащабни и смели предложения в тази насока излязоха не само синдикатите, но и други едри играчи на полето на политическото. Така че госпожа Костадинова ще бъде подложена на неимоверно натоварване и ще трябва да се отзовава почти ежечасно на поканите да дава сметка за потока на дългоочакваните пари и за неговия дебит. Още повече, че самата Деяна Костадинова в синхрон с премиер-министъра вече даде някакви, макар и не изцяло конкретизирани обещания, че това ще стане.

По всичко личи, че политиката на служебния кабинет в областта на социалните плащания и увеличаването на доходите ще играе възлова роля и ще определя до голяма степен движението нагоре и надолу на общественото одобрение към него. Крива, съществен дял от чиито отговорности се пада на министър Костадинова.

Лично аз се надявам най-искрено тя да успее с поетите ангажименти. И погледът й на следващите оттук нататък картини да става видимо по-спокоен и уверен. И все пак да не забравяме, че много ще зависи и от погледа на гледащия отсреща.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПопулизъм и политическа диктатура
Следваща статияЧудото в Чихощ