Начало Идеи Гледна точка Барселона
Гледна точка

Барселона

Теодора Димова
20.05.2014
1643

TDimova

Наскоро видях една картина, която не може и не може да излезе от съзнанието ми. В нея нищо не се случва, тя няма развитие, трудно е да бъде разказана, трудно е да бъде описана, а непрестанно се връщам към нея, тази картина непрестанно ме боли. 

Видях възрастен бял мъж в инвалидна количка със своя млад чернокож придружител. Видях лицето на възрастния мъж, излъчваше благородство, достойнство, смирение пред болестта, която го беше обездвижила. Приличаше на заможен човек, за когото неговите деца и внуци се грижат добре. Приличаше на човек, преминал през живота си достойно, работил упорито, създал семейство, отгледал синове, създавал блага и радост не само за своите, но и за другите хора, това беше лице на човек с голям хоризонт, с широко сърце, който гледаше към света и към живота не през своя егоизъм и благополучие, а през работата си за другите, през отношението си към другите. Беше висок човек с побеляла коса, сресана внимателно, добре облечен в инвалидната си количка, с малко карирано одеало, сгънато на коленете му в случай че вечерния хлад се спусне над парка. Носеше тъмни очила, ръцете му бяха изящни, с дълги благородни пръсти.

Чернокожият му придружител беше младо, атлетично момче на двайсет и пет, двайсет и шест години с дънки, маратонки и тениска, под която се очертаваха добре поддържаните му бицепси. Момчето буташе спокойно и плавно количката по песъчливата алея, понякога се навеждаше близо до лицето на възрастния мъж, може би той му даваше някакви нареждания – накъде да вървят, къде да завият, къде да спрат. Лицето на момчето не издаваше нетърпение или досада. Очевидно беше опитен болногледач, търпелив, обигран, спокоен. Придвижваха се бавно от входа на парка, после по централната алея, придвижваха се бавно и плавно тези две същества, така фрапиращи в своите противоположности – единият бял, другият черен, единият млад, другият възрастен, единият здрав, другият болен, единият богат, другият беден, единият създал чрез труда си утвърдено и почитано име, другият без особени шансове за професионална реализация, единият роден най-вероятно в Европа, другият роден най-вероятно в Африка…

Не можех да откъсна поглед от тях двамата, по силата на обстоятелствата слети в едно. Колко неочаквани са нишките на съдбата, които се преплитат така, че в края на живота си един човек се оказва напълно зависим от друг човек, когото никога не е познавал, нито е подозирал за неговото съществуване. Как би могъл възрастният човек да разкаже живота си на младия човек или пък чернокожия мъж да сподели емигрантските си премеждия и амбиции в чуждата за него страна.

Може би тази тягостна картина нямаше да се отпечата така дълбоко в съзнанието ми, ако не се беше случила в Барселона. Ако не бях видяла прииждането на смъртта на фона на глъчката и радостта на Барселона. Този неописуем, приказен, уникален, пъстър град с причудливите фантастични форми на Гауди, с изящните си балкони от ковано желязо, със старинния си готически квартал, с многоцветните си мозайки, със старинните си катедрали, с футуристичните си скулптури, с дантелите от камък по фасадата на Саграда Фамилия, с парковете си, палмите, огромните кактуси, храсти, необичайни за нас цветя, с цялата изобилна, пищна, ухаеща средиземноморска растителност, този град с изумруденото си, чисто, прозрачно, светлосиньо море. Толкова красота на едно място, толкова глъчка от различни езици, толкова радост и приказност от живота, че дъхът ти спира, че  умирането и болестите изглеждат като състояния от друг свят. Барселона, в която забравяш смъртта.

Може би именно затова останах така мистично шокирана пред възрастния мъж в инвалидната количка и неговия асистент. Да, дори в Барселона хората стояха на прага на смъртта. Дори сред извиращите като че ли от въздуха красота и възторг хората се разболяваха, обездвижваха и умираха.

Като че ли смъртта е по-поносима в грозното, сивото, олющеното, разрушеното. Като че ли сред разрухата и унинието тя е някак естествена, някак не така неприемлива.

Не зная как да завърша този разказ. Не зная какъв извод да направя от тази картина. Не зная защо тя така дълбоко се отпечата в съзнанието ми. Но имах нужда, имах нужда да я споделя.

Теодора Димова
20.05.2014

Свързани статии

Още от автора