Попадна ми преди време една одиозна книжичка – „Некролози и други многоточия по български“. Неин автор е един треторазряден, ако не и десеторазряден списовател, думат го Христо Стоянов, прочул се преди време най-вече с романа си „Любовният живот на една помакиня“, заради който чак беше разследван от Прокуратурата. Нататък го засърбя да се произвежда още по-скандален (това е определението, с което го кичат медиите, макар той да отрича, че е скандален: казва само, че отказвал да бъде унифициран) и написа „Копелето (евангелие от Юда)“, заради което беше отлъчен от Църквата. След това се зае да разконспирира Левски с „Другият В. Левский“ и т.н.; изобщо джаста-праста постен писач, който като не може инак да бъде писател, се плъзга по най-лесната лайсна – всичко и всички под ножа. Романът му за Левски например така вбеси Велислава Дърева, че я накара да подскочи до небето – хриптеше тя от екрани и страници какво смъртно кощунство била тази книга, какво светотатство, и какъв непрокопсаник бил „xpабpият изобличител на Левcки, неговият доблеcтен дегеpоизатоp и деĸaнонизатаp“, както язвително го кълвеше и кълнеше; о. Павел (Стефанов), доцент в Шуменския университет, пък се погнусява от „Копелето“: „Доживяхме и това – един психопат да издава богохулна книга. Ако в България се спазват законите, той трябва да бъде съден, а книгата – унищожена. Това обаче едва ли ще стане, което навява на тъжни мисли за състоянието на нашия морал“. Не обаче всичките тия хулиганщини са причина да се занимая с книжлето, а лъхащите отвътре ретроградни миазми, зад които се крие възхищение от статуса на социалистическия БАШ писател, от неговото „истинско“ писателство и още по-истинско „мъжкарство“. Всъщност не от статуса на писателя, а от начина, по който държавата го третираше. Бие се в гърдите Христо Стоянов: „[…] а пиех по двадесет и четири водки на сядане… Два литра и половина без сто грама…“ И малко преди това, докато водките още не са станали 24 (прочее, дали не ги закрепва за това число, щото таман толкова са часовете в денонощието?! – символно, демек, го усуква, на всеки час по водка), отново се пъчи, а „гърди мъжки“ кънтят ли, кънтят: „[…] не проспах нито една хубава жена, минала през живота ми. И, понеже много пиех, други, освен хубави жени аз така и не видях. Само алкохолик може да си позволи само най-красивите жени на света… Защото красотата се увеличава с количеството твърд алкохол“. Това е всъщност плиткоумното разбиране що е то истински писател, баш писателят: да ниже водка след водка, да се въргаля в кревата с „хубави жени“ (макар че колко се е въргалял е друг въпрос, на подобни мъжки хвалби вяра да нямаш!), да псува и ругае наляво-надясно и да твърди, че всички освен него (не броим тези преди него, те са велики, а той им е наследник – естествено, също толкова велик) не стават за нищо и са я подкарали литературата, изкуството и изобщо нацията на провала: „Защото, изучавайки Ботев, Яворов, Дебелянов, те изведнъж (те са горките дечица в училище – б.м.) трябва да попаднат и на подобни стихове като на Кристин Димитрова, на Марин Бодаков, на Георги Господинов, на Йордан Ефтимов, на Пламен Дойнов, на Калин Терзийски…“ Оставям настрана пълното овъртолване на вземащия се за баш писател в днешните литературни реалии и имена (да вкараш в един ред Пламен Дойнов и Калин Терзийски значи да нямаш никакво понятие от литературни достойнства, да си напълно бос и гол по отношение критериите и различията ѝ), но няма как да оставя настрани ресантимана, шуртящ от тези думи. Ресантиманът е тежка болест, направо нелечима, Александър Кьосев я описва така: „Човекът, отдаден на ресантиман, едновременно признава своето поражение, своята низша позиция и се измъчва заради тях, но заедно с това те, поражението и унижението, са му нужни, за да види причината на това поражение у другиго, да ги проектира навън. В този смисъл ресантиманът не може без враг. Без значение дали този враг е истински, или въображаем, най-често върху истинския враг се проектира раздутия му хиперболичен двойник: истинският враг придобива космически размери, той става Враг, който трябва да отговаря на мащаба на Злобата. Оттук и безмерната злобност, съчетана с комплекс за малоценност и своеобразно подличко „празнуване“ на тази малоценност, мазохистично себеунижение, пропито и със смъртна омраза. Най-добрият пример са фигури като Смердяков на Достоевски“. Та този наш български Смердяков пасва идеално на това описание, пасват му и много други като него, които – безмерно копнеещи да бъдат писатели, да бъдат ПИСАТЕЛЯТ, БАШ ПИСАТЕЛЯТ, се впиват като кърлежи във всеки успял пишещ след промените, отдавайки успехите му не на таланта му, а на медиите, на пиара, на Сорос и на „Америка за България“; само не и на моженето му. В същото време тоталитарната държава – макар да не ѝ се спестяват простотиите, се оказва едва ли не истински крепител на културата. А заедно с нея – естествено и Русия, обичана дори и когато греши: „Ние приемахме исляма по тези земи, приемахме атеизма по тези земи, с буквите не създадохме световни (sic!) литературни произведения… А, дадени на Русия, тези букви създадоха Пушкин, Лермонтов, Толстой, Достоевски, Гогол, Чехов, Булгаков, Шолохов, Есенин… Какво направихме с тези букви, какво създаваме с тях, само да попитам“. Дивотии и глупости на търкалета, които обаче сякаш като грип вървят из масовото съзнание… Съвсем наскоро чух например подобна щуротия по повод социалистическата държава: написан бил текстът на песента за сериала „На всеки километър“ по поръчка на композитора Петър Ступел, предал ги стихотворецът Найден Вълчев куплетите на сутринта, след като цяла нощ работил, и още по обед чул песента по радиото – и това, видите ли, било отговорна и автентична грижа за културата!! А че в началото на този отровно-идеологически сериал се мъдри епиграфът „Посвещава се на Българската комунистическа партия“ – същата онази партия, която беше окупирала властта с прословутия член 1, и че всички онези, които не ѝ се връзваха на примамките, а искаха да творят независимо и оригинално, ги преследваше и забраняваше с ярост и злоба – за това „ни дума, ни вопъл, ни стон“! Разбира се, в книжлето си ресантиманчикът не пропуска да се заяви, че 11 години бил чакал да му пуснат стихосбирката, пропуска обаче да си признае с какво се е занимавал през това време – мятал е водка след водка и „се е зъбел на тирана“ нейде в механата. Проблемът, големият проблем на тези днешни носталгици е тъкмо в това хайлазуване и криворазбрано бохемство: вместо да запретнат ръкави и да се захванат да правят наистина култура, а не халтура, те тъгуват за това старо време, когато – бидейки послушковци и партийни правоверници, играеха ролята на писатели на маса, смятайки, че колкото повече пият, колкото повече „пеят буйни песни“ и мръсни ругателства изговарят, толкова са пò писатели. А онези, които успяват, защото пишат добре, те – те, техната верица, техната мамица, те са само кухи лейки и сапунени мехури! Които пък те, безкомпромисните Дюрерови носорози на тоталитаризма, са длъжни да развенчават…  Баш писател до баш писател: с „писатели“ от старото време е пълно новото време, уви!…