0
672

Бдение

DEnev

Бдението започна в девет вечерта. Участваха и двамата митрополити. Схиигуменията беше коленичила пред иконата на Пресвета Богородица, украсена за празника с венец от свежи цветя, беше опряла челото си в плочите на пода и изкара цялото бдение така, без да мръдне. Зад нея беше коленичила другата монахиня, която се грижеше за схиигуменията, онази кривичката, дето накуцваше, и тя много възрастна вече, но доста по-млада от схиигуменията.

– Има монаси и от Атон – каза тихо някой до мен.

След полунощ заспах прав, политнах напред и се събудих. Излязох от църквата и тръгнах през двора на манастира към кухнята. Там помолих една от послушниците да ми направи голяма чаша черно кафе, взех кафето и излязох през тежката дървена порта вън от двора на манастира. Рекичката тихо течеше в зеления мрак. Седнах на камъните до мостчето, изпих кафето и изпуших три цигари. Беше станало студено. В гората тихо шумоляха някакви малки животинки, но сякаш и те внимаваха да не пречат, защото в църквата имаше микрофони и песнопенията се чуваха и тук. Сетне влязох отново вътре в двора, оставих чашата на перваза на кухненския прозорец и се запътих през поляната към църквата.

Бдението свърши в пет.

Сутринта, след литургията, имаше водосвет.

Сетне ни поканиха в трапезарията за обяд. Изправихме се всички край голямата маса и единият митрополит каза молитвата. Когато обядът свърши, схиигуменията, която беше седнала в дъното на масата и която познаваше митрополитите от времето, когато са били послушници, ги помоли да изпеят „Богородице Дево”. Тогава за пръв и май за последен път чух гласа й.

И те запяха. И свещениците запяха след тях, и монасите запяха, и монахините, и послушниците, и миряните запяха.

Накрая дори и аз запях, тихо, да не преча на мелодията, защото не мога да пея.

Корабчето на това мое първо бдение плува някъде далеч в паметта ми, единият митрополит вече го няма, и схиигуменията я няма, но когато искам да ги видя, се качвам на корабчето.

Както направих и тази нощ.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСъчинената вярна история
Следваща статияМузиката идва от тишината и води в тишината