На практика социализмът не проработи. А и нямаше как някога да проработи, защото е основан на фалшиви постулати за човешката психология и общество и тотално непознаване на човешката икономика.
Дейвид Хоровиц
Обществената практика показва, че никой – никоя партия, никоя държава, никоя нация, никоя национална политика – не иска да стопанисва поражения, всеки победи иска да стопанисва. Ето защо откакто свят светува, докато всички поражения са сиротни, неосиновени от история и съвременност, победите имат много бащи. При което претенциите за бащинство са толкова по-отявлени, колкото по-значими и крупни са отвоюваните победи. Така е с всяка победа – и лична, и обществена; и фронтова, и идейна – така е и с победата над комунизма. За тази наистина грандиозна победа претендира Западът и има основания, но само донякъде. И източноевропейските правозащитници и противници на режима претендират за авторството на тази победа, но и техните основания не са неоспорими. Претенции имат в качеството си на вътрешнокомунистически дисиденти и реформаторите с партиен билет като Горбачов и неговите съратници – също с относителен принос. Като всички останали, и техните доводи са основателни донякъде и донякъде – неоснователни.
Като че ли най-сложна ще се окаже равносметката на откритата – въоръжена и невъоръжена – съпротива срещу господството на Кремъл над отделните източноевропейски народи. Всички тези опити за противодействие на съветския империализъм – и родното горянско движение, чиито бойни отряди оперират чак до началото на 60-те години, и източноберлинските работнически вълнения през 50-те, и унгарското народно въстание, и Пражката пролет – бяха безпощадно разгромени с прякото и непряко участие на червената армия. Кремъл победи обаче само тактически – както онагледиха последвалите събития, стратегически, дългосрочно победи свободолюбието на смазаните със силата на оръжията народи. Деспотизмът спечели отделните битки по места – демокрацията спечели глобалната война. Саморазправата на тоталитаризма със съпротивителните брожения в кризисните точки на съветската империя и нейната бруталност отпушиха духа от бутилката и никога след това не успяха да го върнат, да го затворят и укротят обратно в нея – ни чрез офанзивата на партийната идеологическа пропаганда, ни чрез безусловното монополизиране на информацията, ни чрез открито физическо насилие. Краткосрочните си цели комунистическият режим постигна – съпротивата срещу режима постигна дългосрочните си цели. Ни наказателните лагери за свободомислещите, ни съветските танкове, ни издевателствата на тайните служби успяха да превърнат гражданите на многонационалната Съветска империя в безропотни същества, единодушно подчинени на тоталитарната ѝ доктрина – и след ведомствените победи на насилието империята бе периодично разтърсвана от катаклизми, последният от които доведе до окончателното ѝ рухване в края на 80-те. Дълго преди това обаче комунистическата кауза бе повсеместно компрометирана – както на международното поприще, така и в очите на собствените ѝ граждани, така и в очите на малобройните социални романтици с комунистическо верую. Приложното насилие има не само капацитета да побеждава физически, а и качеството да отвращава морално. Така от вътрешноимперското насилие пострадаха физически източноевропейските дисиденти и правозащитници, от една страна, от друга страна обаче насилието опетни и обезцени комунистическата кауза в световен мащаб. Пред очите на цялата планета агресията на Москва продемонстрира, че довчера атрактивната за милиони трудови хора и за немалко интелектуалци по всички континенти комунистическа теория може да бъда въдворена като социална практика само чрез терор и насилие. А терорът и насилието са лош пиар, те отблъскват – дори когато побеждават. Нещо повече: колкото по-явно побеждават физически, толкова по-отявлено отблъскват психологически и духовно. При това отблъскват не само държавниците на Свободния свят и не само проклетите и хищни капиталистически акули, а и любимия пролетариат. Вкусили веднъж сладостта на свободата и благоденствието, стотиците милиони парии и презрени, на които разчиташе комунистическият интернационал, не можаха да бъдат спечелени от купола на танка. Така в западноевропейските демокрации се породи алтернативният комунизъм, еврокомунизмът, който разцепи, раздвои монолитното дотогава под водачеството на Кремъл международно комунистическо движение и отложи програмираната още от Ленин световна победа на комунизма за едно все по-неясно и все по-далечно бъдеще. Най-силните задгранични комунистически партии като италианската, френската и испанската се опитаха да осъвременят, да цивилизоват и хуманизират комунистическото наследство, което закономерно доведе до дистанцирането им от терористичния съветски модел. Заедно с това тези злополучни опити доказаха колко несъвместима е комунистическата идеология с цивилизоваността. Така каузата на марксизма и ленинизма започна да отчуждава цели народи и, многократно отлагана и предефинирана, мечтаната от болшевишките ветерани победа на комунизма в световен мащаб така и не се състоя – състоя се неговата гибел. Което ще рече, че победата на демокрацията се състоя. Онова класическо, унаследено още от античността и формулирано в ритъм и рима от народния поет „Тирани, всуе се морите!” дочака своя победен, своя звезден час.
Епичната победа над тоталитаризма настъпи с приноса на еврокомунизма – неговият принос също трябва да бъде отчетен и зачетен. Със самото си наличие еврокомунизмът постави ортодоксалния източноевропейски комунизъм в небрано лозе. Брежневистите в Москва и по места нито посмяха открито да го заклеймят (как се заклеймява един комунизъм, пък бил той и евро-, като класово-партиен враг?!), нито да го приемат открито. Как пък да приемеш, от друга страна, една идеология, която, въпреки претенциите си за социално равенство и международна работническа солидарност, прокламира с дребнобуржоазно малодушие не врагомания, а защита на човешките права и гражданските свободи?! Наред с всичко, притиснати от многомилионните западноевропейски еврокомунистически партии и техните хуманистични предразсъдъци, съветските догматици не смееха да се саморазправят със собствените, с вътрешните си еврокомунистически уклони с подобаваща безпощадност. Всичко това, всички тези разнопосочни съображения и фактори усложниха неимоверно картината, а догматиците не обичат сложността – догмата обичат, обичат не нюансите, а отчетливите чернобели образци; не алтернативите, а безалтернативността, опростенческите двуполюсни шаблони. Доколкото не бе захвърлил на бунището на историята копнежа си за световно господство, брежневизмът нито можеше да си позволи лукса да се лиши от подкрепата на малкото си западноевропейски съидейници, нито смееше да позволи техните неортодоксални идеи да проникнат под маската на един нов, алтернативен комунизъм на родна земя – за практиките им пък изобщо да не говорим. С времето тази раздвоеност се превърна в безизходица и в истинско проклятие – тя пораждаше различни неофициални и полуофициални настроения и лагери дори сред партийния елит, обезсилвайки така цялата система. Която в края на 80-те се оказа така дезориентирана и така подкопана морално и политически, че се срина едва ли не от само себе си. А се срина така скоропостижно и леко не толкова по икономически, колкото по психологически причини – за партийната номенклатура се оказа практически невъзможно да защитава една кауза, която бе толкова износена от употреба и така дискредитирана от злоупотреби, че в нея не вярват вече нито поданиците ѝ, нито велможите им – за външния свят да не говорим. А да смени негодната си кауза с друга, по-приемлива за масите, ортодоксалният комунизъм не допускаше и в най-дръзките си мечти. Ето как настъпи, макар и с обратен знак, формулираната още от Ленин революционна ситуация, при която старият политически модел е вече неприложим, а нов няма в наличност. Така жестоката по шекспировски драма на съветското комунистическо господство започна да се превръща и в клоуниада, а това бе последната и безвъзвратна стъпка към гибелта ѝ – ако от една жестокост може да те избави друга жестокост, от клоуниадата, превърнала те в посмешище, избавление няма. Така, без да го цели, без да го съзнава дори, еврокомунизмът се оказа в услуга не на един нов, цивилизован комунизъм, за който копнееше, но който бе принципно невъзможен, а на антикомунизма.
Явно най-дълбоката и най-мащабна трансформация на миналия век – крахът на една световна тирания и преходът към обединена Европа на демократичните, на демократизиралите се държави – е резултат от натрупването на редица фактори от вътрешно- и външнополитическо естество, но аз виждам нещата и през една друга оптика: според мен не от вътрешна съпротива и не от външни сили бе сразен комунизмът – той се самоуби със собствените си ръждиви оръжия, стана жертва на собствената си неприспособимост към хода на технократичната ни цивилизация и на глобализацията, до която тя логично доведе. Казано по-просто, комунистическия тоталитаризъм бе сразен от светския дух на времената, както и от собствената си противоречивост, от собствената си неефективност, от социалната си нежизнеспособност и в крайна сметка – от органичната си несъвместимост с човешката природа. Която, въпреки всички политически обрати и краткотрайни (исторически краткотрайни) попътни триумфи на една или друга политическа, националистична или религиозна конюнктура, винаги се оказва краен победител в двубоя. С казаното съвсем не омаловажавам приноса на правозащитните движения в отделни точки на съветската империя и особено в Полша, Унгария и Чехословакия, не оспорвам личното участие и на папа Йоан-Павел II, и на западноевропейската и американската общественост, и на малцината западни лидери, намерили мъжеството да се противопоставят не само на чистокръвния комунизъм, а и на половинчатостта и непоследователността на поетия от Горбачов реформаторски курс.
Внезапният крах на комунистическия тоталитаризъм в световен мащаб бе колкото закономерен, толкова и незакономерен. Закономерен – доколкото всяка (не само политическа) несъобразена с човешката природа система е обречена. Незакономерен – защото случайността също има своето място както в личните ни съдби, така и в глобалните обществено-политически процеси. Аз считам, че цялото битие е една неправдоподобна, една безредна смесица от закономерности и незакономерности, от взаимно обуславящи се каузални, причинно-следствени връзки и отношения и произволни, неразгадани и неразгадаеми за научната мисъл и като че ли неподвластни на разума явления. Доколкото разумът интуитивно се съпротивлява да признае собствената си немощ, ролята на ирационалното в битието често остава скрита и недооценявана.
Спомням си направения веднага след разпадането на Съветската империя в края на 80-те и началото на 90-те обстоен анализ на най-престижния (и консервативен, разбира се) швейцарски ежедневник. Проследявайки непоследователния и противоречив генезис на перестройката, от която тръгна демонтирането, а впоследствие – и разпадът на световния комунизъм, тежките размисли на „Нойе Цюрхер Цайтунг” завършват с един съществен, но останал и до днес без отговор въпрос: Дали, поемайки революционния (на фона на унаследената от брежневизма догматика беше истинска революция) си курс, Михаил Горбачов е съзнавал, че води комунизма към неминуема гибел, или е хранил илюзията, че склеротизиралата от цели десетилетия тоталитарна система може да бъде реформирана и модернизирана, преобразена и хуманизирана в рамките на комунизма? Това – заключава вестникът – знае само Горбачов. Но не казва. Ето защо всички ние гадаем така безпомощно днес. И ако пионерът на гласността и перестройката и неговите спътници не ни завещаят честни мемоари и документи, разкриващи многото неразкрито от онези вълнуващи времена, все така безпомощно ще гадаят и нашите далечни потомци.
Като всички авторитетни западни политолози и съветолози, сврян в бърлогата на класовия враг – РСЕ, и заобиколен от разноезични тактици и стратези на Студената война, лично аз очаквах друг сценарий. Очаквах, че разпадът на комунизма ще стане в едно много далечно, в едно необозримо бъдеще – чак след цели поколения. Освен това очаквах, че разложителните процеси ще стартират не от столицата на световното комунистическо движение, не от срасналите се с властта велможи в Кремъл, които имаха най-жив интерес от съхраняване на статуквото и се готвеха да векуват, а от либералните течения в централноевропейските комунистически държави. Историята обаче не се гради от очаквания и прогнози – от дадености се гради. Дадености, които една по една опровергаха всички пророчества – не само моите, а и на съветските номенклатурчици, и на източноевропейските дисиденти, и на най-маститите западни изследователи и държавници. Събитията в Източна Европа изпревариха по скорост и мащаб и най-дръзките и свободолюбиви граждански копнежи.
Доколкото е населена от хора и от хора формирана, историята носи природно цялата онази непоследователност, присъща на човешката природа. Да се очаква, че една световна история във всичките ѝ разклонения ще бъде по-хармонична и благородна, по-смислена и целесъобразна от нейния създател – човешкия род – е нереалистично. Казано с други думи, съдбата на човечеството, на една нация или на която и да е общност е точно толкова непредсказуема, колкото и всяка индивидуална съдба. Оказа се, че, при цялата си изменчивост, прогнозите за климата са далеч по-достоверни и от най-академичните предсказания за хода на обществено-политическите процеси – като че ли дори гледането на кафе е по-обещаващо. „Гибелта на комунизма ни завари по бели гащи”, споделя държавникът с най-несъмнен личен принос за демократизирането на света, президентът Рейгън, пред колегата си д-р Желев.
Като всички съществени елементи на битието и тази непредсказуемост е амбивалентна: от една страна, тя прави живота (индивидуален или колективен) по-наситен и по-динамичен, по-вълнуващ и интересен, от друга страна обаче го прави и по-опасен. А нас, неговите носители, прави съответно по-беззащитни пред многото невидими опасности. Наука и разум са призвани да направят невидимото видимо, но това е път каменист – колкото труден, толкова и несигурен. От векове и хилядолетия, откакто свят светува още този път е придружаван от безчет безпътици – неговата обреченост е предпоставена от изначалната непознаваемост, от принципната неразгадаемост на човека и света. И в мъчителната еволюция от хомо към сапиенс, и в онова, което сме свикнали да обозначаваме като световен исторически прогрес, като че ли рационалното и ирационалното непрекъснато си делят мегдан, редуват се да въдворяват и да губят върховенство, да прекрачват периодично установени от варварства и цивилизации непоклатими граници и да реабилитират съмнителни, многократно опровергавани през епохите доводи. Като че ли човек е изначално едновременно и богоподобен, и богонеугоден и тази му извечна раздвоеност, несъвместимостта му с монолитността на Творението, е, както пише в едно гениално стихотворение Далчев, първоизвор на „вси беди”. Цялото това безредие от принципност и безпринциност дезориентира и обезсърчава, но казаното е само част от истината за бит и битие. При цялата противоречивост на процеса, при цялата му неустойчивост, при цялата краткотрайност и непоследователност на отделните стъпала на еволюцията, има на какво да стъпи човекът. Или поне човекът християнин. Става дума за безначалния и безконечен път от людското към Божието. За християнина стремежът към съвършенство, който е същината на този извечен път, има извънземен произход – той е вложен свише. И ако дарвинистите и апологети на еволюцията говорят за самоусъвършенстване, това не изключва, ни най-малко не опровергава Божията намеса. Не толкова защото сам Дарвин се е себеразбирал и себеизживявал като християнин, а и защото еволюцията е подвластна Богу – за Него, доколкото е всемогъщ и вездесъщ, едва ли ще да е било проблем да я използва като средство за постигане на благородните Си земни цели. Доколкото има могъществото да създаде от небитието битие, аз не виждам какво би могло да Му попречи и в този Му замисъл.
Неслучайно в началото на всички диктатури е заложено разединяването, отлъчването на човека от Бога. По своята природа и болшевизмът, и нацизмът са атеистични доктрини, въдворили езически, антихристиянски общества, общества, които тръгват да заменят Божието върховенство с идеологеми, с политически култове и тотеми. Така и обезчовечаването, до което закономерно доведе комунизмът, започна не с изтребителните концлагери на Архипелаг ГУЛ-аг (лагерите дойдоха впоследствие), а с обезбожаването, с прочистване на съзнанието от Божието присъствие, със саморазправа с онези извечни християнски добродетели и регламенти, които от веки веков държаха под око генетичното людско варварство. И комунизмът, и нацизмът, и светата инквизиция дори са отклонение от Христовото начало, злополучен опит да се подчини Божието съвършенство на несъвършената човешка природа. (Тук възниква един много коварен въпрос: А диктатурите и издевателствата в името Божие? В името Божие – да, но не и в Божия смисъл. Обстоятелството, че тези издевателства вилнеят в името Божие ги прави само по-перфидни – не и по-богоугодни. И скрити зад Божия кръст, те си остават дело дяволово. Божии издевателства няма – така, както няма и сатанински благородства. Най-малко Бог е отговорен за това, че сатаната периодично влиза в образ и подобие Божие – отговорен е самият сатана. В рамките на земното Радой Ралин го формулира просто и ясно:
Ако палачът обича Бетовен,
какво е Бетовен виновен?
Но това е друга тема, която със сигурност ми предстои. И ако деспотичните режими прогонват Всевишния от битие и съзнание по насилствен път, технократичните общества го правят по ненасилствен път – като наркотизират сетивата ни, притъпяват ги за духовното чрез повсеместното настъпление на консумативна стихия. Съзнателно или не, потребителският манталитет е насочен несъмнено срещу Божието начало. Безогледната научно-техническа експанзия – също. Наблюдавайки обезпокоен галопиращата в името на академизма и частните науки секуларизация, преди повече от два века савойският йезуит Жозеф дьо Местр предупреди в „Есе за съзидателните принципи” Европа: „Ще оскотеем от наука, а това е последната степен на оскотяване.”
Погледнато мирово, метафизически погледнато, доколкото е крачка към един по-добър и, въпреки всички попътни залитания и обрати, по-съвършен свят, крушението на комунизма е част, етап от Божия промисъл. Бог несъмнено ще свърши Неговото, Божието дело, ние обаче трябва със същото усърдие да свършим нашата земна работа. В конкретика това на първо място значи да преработим подобаващи комунистическото си минало, да си извлечем необходимите поуки от неговите кървави атеистични уроци. Тази задача съвсем не е лека – тя само изглежда лека. Отказът на човечеството епоха след епоха да осмисли старите си крушения закономерно е водил до нови, още по-болезнени травми. Днешното подмолно настъпление на комунизма на родна земя по всички фронтове – от президентството до правителството с всичките му институции през партийните формации и през медиите – е не на последно място настъпление на безбожието. (Обстоятелството, че високопоставените нашественици палят свещ по празници в храма е жест без стойност – тази свещ е декоративна.) Психоанализата учи, че позволиш ли му, миналото може да ограби настоящето ти. Това вече става пред очите ни – непреработено подобаващо, това зловещо минало вече завладява подобаващо настоящето ни. На път да завладее и близкото, и далечното ни бъдеще. Не по чужда, не по Божия и не дори по дяволова – по наша собствена вина.
