0
425

Бежанците и голямата миграция на XXI век

Foucault

На 17 август 1979 г. японското списание Shūkan posuto публикува интервю с Мишел Фуко относно съдбата на виетнамските бежанци. Десетки хиляди от тях напускат страната си и нейния комунистически режим.

Френски интелектуалци се мобилизират за това Франция да приеме boat people (хората с лодки). Реймон Арон и Жан-Пол Сартр се срещат с президента Валери Жискар д’Естен, създаден е комитет „Кораб за Виетнам”, ръководен от Бернар Кушнер. Интервюто с Мишел Фуко е издадено в сборника с негови текстове „Казано и писано” (2001), а преди дни бе препечатано от френския вестник „Либерасион” заради неговата актуалност.

Мнозина усещат това противоречие: преди се подкрепяше обединението на Виетнам, а сега сме изправени пред проблема с бежанците, който е следствие от него.

Държавата не трябва да разполага с безусловното право на живот и смърт, както по отношение на своя народ, така и над народа на друга страна. Да откажеш на държавата това право на живот и смърт, означаваше да се противопоставиш на бомбардировките над Виетнам от страна на Съединените щати, а в наши дни това означава да помогнеш на бежанците.

Изглежда, че проблемът с камбоджанските бежанци е малко по-различен от този с виетнамските бежанци. Какво мислите вие?

Това, което се случва в Камбоджа, е необичаен факт в модерната история: правителството извърши клане над своя народ в невиждан досега мащаб. А оцелялата част от населението, която бе спасена, се намира под господството на една армия, която упражнява своята разрушителна и насилническа власт. Тоест ситуацията е по-различна от тази във Виетнам. Важен е фактът, че движенията на солидарност, които се организират по цял свят в подкрепа на бежанците от Югоизточна Азия, не отчитат разликата в политическата и историческата ситуация. Това не означава, че трябва да сме безразлични към историческите и политическите анализи на проблема с бежанците, а че онова, което трябва спешно да се направи, е да се спасят хората в опасност. Защото в този момент 40 000 виетнамци напускат Индокитай или пък търсят убежище по островите, те са на прага на смъртта. 40 000 камбоджанци бяха изтласкани от Тайланд, макар да бяха в смъртна опасност. Около 80 000 души намират смъртта си ден след ден. Никоя дискусия върху общото равновесие  в света, никакъв аргумент върху политическите и икономическите трудности, които предизвиква помощта за бежанците, не може да оправдае факта, че държавите изоставят тези човешки същества пред вратите на смъртта. През 1938-1939 г. евреите бягат от Германия и Централна Европа, ала тъй като никой не ги приема, някои от тях умират.

Четиридесет години са изминали оттогава, а можем ли да изпратим отново на смърт 100 000 души?

За общото решение на проблема би трябвало държавите, които създават бежанци, и най-вече Виетнам, да променят политиката си. Но по какъв начин, според вас, можем да постигнем това глобално решение? В случая с Камбоджа ситуацията е много по-драматична, отколкото във Виетнам, но има надежда за решение в близко бъдеще. Можем да си представим сформирането на правителство, приемливо за камбоджанския народ, което да намери решение. Но що се отнася до Виетнам, проблемът е по-сложен. Политическата власт е вече установена: но тази власт изключва част от населението или във всеки случай я ненавижда. Държавата е създала ситуация, в която тези хора са длъжни по-скоро да намерят възможност за оцеляване в „изхода” си в морето, отколкото да останат във Виетнам. Ясно е, че трябва да се окаже натиск върху Виетнам, за да се промени ситуацията.

Какво означава „да се окаже натиск”?

В Женева, на конференцията на ООН за бежанците, страните-участнички упражниха известен натиск над Виетнам, макар и чрез даването на препоръки или на съвети. Виетнамското правителство впоследствие направи известни отстъпки. Вместо да изостави напълно онези, които искат да заминат, поставяйки ги по този начин в ситуация, рискова за техния живот, виетнамското правителство предложи да изгради транзитни центрове, където да групира кандидатите за заминаване: там те ще останат седмици, месеци, дори години, преди да намерят страна, която да ги приеме. Но това решение доста напомня на концентрационните лагери.

Проблемът с бежанците е изниквал многократно в миналото. Ако случващото се във Виетнам има някакъв нов аспект, какъв е той според вас?

През ХХ в. често е имало геноциди и етнически преследвания. Смятам, че в близко бъдеще тези проблеми и феномени ще се проявят наново под различни форми. Първо, през последните години броят на диктаторските държави се увеличава, вместо да намалява. И тъй като политическата свобода на изразяване е невъзможна в тяхната страна и те нямат необходимата сила за съпротива, то хората, потиснати от диктатурата, избират да избягат към ада. Второ, в бившите колонии се създадоха държави в границите от колониалната епоха, където етносите, езиците и религиите са доста смесени. Този феномен поражда сериозни напрежения. В тези страни противоречията в рамките на населението носят риска от експлозаия и могат да предизвикат преместване на големи маси от хора и рухването на държавния апарат. Трето, развитите икономически сили, които се нуждаят от работна ръка от Третия свят или от развиващите се страни, си доведоха имигранти от Португалия, от Алжир и от Африка. Днес страните, които повече не се нуждаят от работна ръка във връзка с технологичната еволюция, търсят как да прогонят тези емигранти. Всички тези проблеми водят със себе си до миграцията на населения, те засягат десетки хиляди и милиони лица. Миграциите на население стават все по-болезнени и трагични и ще водят само до нова смърт и до убийства. Боя се, че това, което се случва във Виетнам, не е остатък от миналото, а е само предвестник на бъдещето.

Превод: Тони Николов

Мишел Фуко (1926-1984) е известен френски философ и социолог, създател на теорията за „археология на знанието“. Известен е със своите критически изследвания на социалните институции – затвори, психиатрии, на сексуалността, биополитиката и връзките между властта, дискурса и знанието. Сред по-известните му книги, достъпни на български, са:  „Раждането на клиниката”, София, СУ, 1994; „Думите и нещата”, София Наука и изкуство, 1992; „Археология на знанието”, София, Наука и изкуство, 1996; „Надзор и наказание”, София, СУ, 1998; „История на сексуалността” (том 1-3), Плевен, Евразия Абагар, 1994; „Анормалните”, София, ЛиК, 2000; „Генеалогия на модерността” (антология от текстове), София, СУ, 1992.