2
4618

Бежанците и „християнската ни традиция“

Давам си сметка, че това, което ще напиша днес, ще прозвучи „скандално“ за голяма група хора, които – именно във връзка с „проблема с бежанците и мигрантите“ – започнаха напоследък да се самоопределят като (консервативни) защитници на християнска Европа от „нашествието на инородците“. Ето защо бих искал да предупредя в самото начало – тук аз няма да взимам отношение по дебата за възможните политики спрямо „бежанската вълна“. Разбирам добре, че изработването на тези политики е нещо комплицирано и в него не могат да не се вземат предвид цял ред прагматични съображения. Например: биха ли могли (и доколко биха могли) отделните европейски държави да поемат тежестта по приемането на тези значителни маси хора, търсещи политическо и социално убежище на континента ни. Биха ли могли по-нататък (и доколко биха могли към настоящия момент) всички европейски държави да проявят солидарност помежду си в разпределянето на тези хора по своите територии? Доколко биха се оказали в състояние – изхождайки от базисните демократични принципи, които са им присъщи от почти един век – да балансират уважението към специфичните културно-битови навици на „инородците“ с необходимото усилие да ги интегрират в нормативната култура на европейския живот? Дали биха могли на настоящия етап да извършат тази интеграция и какви биха били рисковете, ако се окаже, че им липсва ресурс да извършат това? От отговорите на тези сложни въпроси зависи наистина изработването на конкретната политика по отношение на това ново и наистина сериозно изпитание за „европейския дух“.

В този текст аз бих искал обаче да реагирам на едно единствено нещо. А именно: на все по-агресивно звучащата в определени среди теза, че отварянето на вратите на Европа за ино-културните (и ино-верни) маси хора, които прииждат към нея от Близкия изток и Африка, е въобще недопустимо, защото то щяло да руинира „християнските традиции“, на които е основана културата на нашия континент. Най-грубо казано – бежанците (и особено икономическите „мигранти“) мюсюлмани – твърди се в тези среди – не трябва да бъдат приемани в Европа, за да съумее тя да запази своята „християнска същност“.

Интересно ми е да разбера какво по-точно искат да защитят тези така радикални защитници на християнските традиции на Европа. Защото няма как да не забележа, че много често, тревожейки се за „християнските традиции“, повечето от тях концентрират защитата си върху неща, чиято връзка с християнството е (най-малкото) доста проблематична.

Така например, напоследък наш известен медиен „мъдрец“ (хиперконсерватор и богословски дилетант) ни обясни в обширно интервю, че „либералната политика“ на Запада (и най-вече на г-жа Меркел) по приема на бежанци била фундирана в дълбочина върху секуларния („просвещенски“) възглед за нацията като рационално-конструирана общност, вместо върху традиционния, че тя е органична, духовно-онтологична реалност. Нациите били – заяви ни въпросният богословски дилетант (който обаче ужасно обича ефектната фраза) – нещо като „мисли в ума на Бога“ и поради това „разводняването“ им с инородци следва да се оцени почти като въставане срещу „ума на Бога“, а следователно – като богоубийствено и антихристиянско.

Още по-рано наш архиерей, от висотата на „учителния си“ авторитет, строго предупреди държавните ни власти да оставят в страната само онези бежанци, които, уви, до този момент са допуснали да проникнат в нея, но в никакъв случай да не приемат повече, защото това би застрашило „генофонда“ на нашия православен народ. Очевидно значи – макар да не го изразяваше по същия начин – архиереят виждаше чистотата на „нашия генофонд“ като първостепенна християнска ценност (нещо, имащо фундираност „в ума на Бога“), щом за нейното опазване държавата ни бе длъжна да затвори глухо вратите си за молещите я за подслон „инородци“.

Разбира се, далеч не само дадените тук за пример нашенски „мъдреци“ видяха „християнската традиция“, олицетворена най-вече от „чистата“ етническа европейска нация. Политическите лидери на страните от Вишеградската четворка, например, и особено тези на Унгария и Чехия, доста често обосновават отказа си да споделят отговорността по настаняването на мигранти с останалите европейски държави с волята си да „запазят християнските традиции“ на своите народи. С цел да запазят тези именно традиции те дори започнаха да строят високи метални огради с мощни кльонове и биват гръмко възхвалявани за това от други „защитници на християнството“ из цяла Европа.

Пак повтарям: не желая да се намесвам в спора за конкретните политики по отношение на феномена „бежанци и мигранти“. Не мога да не реагирам обаче на онези, които обосновават искането си за „ограждането“ на Европа с грижата за защита на християнските ѝ традиции.

И не мога, защото „християнската традиция“ е нещо достатъчно ясно определено, не-флуидно и значи лесно може да бъде верифицирано какво по-точно ѝ е присъщо, какво в нея може да бъде „опазвано“, та да бъде опазена именно тя – християнската традиция.

Нещо повече – колкото и да се стори чудно на някои, християнската традиция е достатъчно определена дори във връзка с обсъждания днес феномен – този с бежанците (пришълците, мигрантите). Наистина ли това е така?

Ето какво намирам лично аз в най-дълбоката основа на тази „традиция“ – в най-авторитетната нейна „съставляваща“ – Свещеното писание на Новия завет.

… В двадесет и пета глава от Евангелието според Матея са ни предадени думите на Иисус Христос, в които Той ни открива какво ще бъде на последния и Страшен съд в края на времената, на онзи съд, на който ще бъде произнесена присъдата върху историята на „този свят“ като цяло – „кога дойде Син Човечески в славата Си и всички свети Ангели с Него“ (Мат. 25:31). Тогава – предупреждава Христос – всички народи ще бъдат събрани пред Неговия престол и Той ще отдели изсред тях две съобщества: едното ще постави „от дясната Си страна“, а другото „от лявата“ (Мат. 25:33). И ето: на онова, което е от дясната Му страна, Той ще рече: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник (ξένος) бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.“ (Мат. 25:34-36). Тогава – продължава Христос – „праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник (ξένος), и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.“ (Мат. 25:37-40). Сетне ще се обърне и към онези, които е поставил от лявата Си страна и също ще им рече: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник (ξένος) бях, и не Ме прибрахте… Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“ (Мат. 25:41-45).

Думите на Христос в Евангелието (което, повтарям, е основанието на „християнската традиция“) са напълно ясни и не се нуждаят от специално тълкуване. Тук ще поясня само, че думата „странник“ в българския превод, който приведох, на гръцки (езикът на оригинала), е ξένος и означава буквално „външен“, „идващ отвън“ и може да се преведе също и с „чужд“, „чужденец“ (впрочем, точно така е преведена тя например в Еф. 2:19: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци (ξένοι και πάροικοι), а съграждани на светиите и свои на Бога“). Във всеки случай да прибереш „странник“ (идващ отвън чужденец), особено ако той е гладен, жаден, болен и бил в тъмница – казва ни Писанието – означава ни повече ни по-малко да си прибрал като гост Самия Син Човеческий, Самия Христос. Защото „странникът“ (идващият отвън чужденец – гладният, жадният и страдащият чужденец) – казва ни Основателят на „християнската традиция“ – със самото това, че е такъв, става „по-малък брат“ на страдащия Христос. Но ето защо и обратно – да си отказал да прибереш, да си отказал да се погрижиш за „странника“ (за чужденеца), идещ при теб, означава да си затворил вратата си за Самия Христос, на Когото е „брат“ в страданието всеки странник.

Ще отбележа още веднъж, че тези думи за „странниците“ (ξένοι), които, ако сме приели – Него, Христос сме приели, а ако сме отхвърлили – Него, Христос сме отхвърлили – са думи, за които Господ предупреждава, че ще прозвучат накрая на историята като последна и окончателна присъда за всички родили се и живели в нея. „Странно-приемците“, казано е значи, са по определение в нея „благословените на Отца“, докато „не-странно-приемците“, пак по определение, са в нея „проклетите“ заедно с „дявола и неговите ангели“.

Ето това, собствено, намираме в „християнската традиция“ по отношение на пришълците, на „странниците“, на ξένοι (бежанците и мигрантите). А това означава, че да затваряме вратите си за тях, за да запазим „християнската си традиция“, е нещо абсолютно самопротиворечиво. Как да опазим „християнската си традиция“, в която ни е предадено да „прибираме“ странниците като Самия Христос, ако отказваме да ги приемаме въобще, а значи – по силата на казаното от Христос – отказваме да приемаме Него, Христос – нареждаме се сред прокълнатите с „дявола и неговите ангели“?

Понеже вече чувам гласовете на („многоучените“) възразители, ще предупредя сега, че казаното от Господа за „странниците“ въобще няма как да бъде разбрано „в друг смисъл“, тоест като отнасящо се например само до „странниците“ от нашето племе, от нашата раса или дори – от нашата вяра. И това е така, защото според базисното разбиране на християнството в неговия първоизточник никой едино-верен с нас – никой християнин, откъдето и да идва, от който и „етнос“ да произхожда, не може да се определи по друг начин освен като наш съ-народ-ник. Така е, защото християните, след като са станали християни, вече принадлежат всичките към λαός τοῠ Θεοῠ – т.е. към „народа Божий“, и сред тях „няма вече иудеин ни елин (респ. грък, сърбин, арабин и т. н.)… но всички едно са в Христа Иисуса“ (срв. Гал. 3:28). Което пък накрай означава, че думата „странник“, който дири прибежище (ξένος) въобще не може да се употреби по отношение на християнина, но наистина има смисъл единствено по отношение на определено „другия“, на чужденеца. Щом е обаче идващ при нас – Христовите – за да дири прибежище: гладен, за да бъде нахранен, жаден, за да бъде напоен, гол, за да бъде облечен, болен, за да бъде излекуван, чуждият (ξένος), колкото и да е чужд – ино-роден и дори ино-верен – е „странник“ и с това – поне в този момент – един от онези, които Христос е приел като Свои „най-малки братя“.

Това, повтарям, ни учи „християнската традиция“.

Какво още ни казва тя за отношението към „странниците“ (ξένοι)? Казва ни, че φιλοξενία – „страннолюбието“ е една от съществените християнски добродетели, т.е. е нещо, което като християни сме длъжни да проявяваме. „Страннолюбието (φιλοξενία) не забравяйте – наставлява християните на едно място св. ап. Павел и продължава – защото чрез него някои, без да знаят, оказаха гостоприемство на Ангели“ (Евр. 13:2). Очевидно е, че тук апостолът припомня онзи старозаветен епизод, в който праотецът Авраам е приел и угостил в шатрата си в дъбрава Мамре онези „трима мъже“, за които не е подозирал, че са Ангели Господни, дошли да му благовестят, че „догодина жена му Сара ще има син“ (срв. Бит. 18:1-10). И тук, както се вижда, странноприемството е приравнено към оказване на гостоприемство на Самия Бог (в лицето на Неговите пратеници). Предупредени сме също, че „странниците“, колкото и „чужди“ (ξένοι) да ни изглеждат, биха могли да се окажат благословение за нас, или във всеки случай да ни открият нещо от Божиите планове за нас. Може да звучи „мистично“, но това ни е предадено в „християнската традиция“.

Въобще това, че Бог е със странниците, с пришълците, дирещи приятие, е дълбинно убеждение в тази традиция. Сравни още в Псалмите: „Господ пази пришълците (πάροικοι , Пс. 145:9)“ – стих, който чуваме в антифона след първата малка ектения на всяка литургия (ако благоволим да си отворим ушите и да дойдем навреме на богослужение).

Всъщност, ако се замислим, във всичко това няма нищо чудно именно защото „християнската традиция“ е по своята същност – и тъкмо в отличие от останалите „авраамични“ традиции – не традиция на „закона“, а на свидетелството и милостта.

Прочее, нека в тази връзка, да припомня също и основоположната за християнството притча на Господа за „добрия самарянин“ (вж. Лук. 10:25:37), която Христос умишлено ни е поднесъл така, че в нея онзи, който превързва, отвежда в страноприемницата и заплаща за лечението на нападнатия и „изпоранения“ от разбойници (за разлика от отминалите го свещеник и левит), „беше самарянин“ – т.е. ино-верен на пострадалия. Кой от тези тримата (свещеникът, левитът – т.е. „своите“, или самарянинът, т.е. „чуждият“) е бил „ближен“ за сполетения от нещастие – пита Христос законника, поставил Му фундаменталния въпрос „А кой е моят ближен“. „Онзи, който му стори добро“ – отвръща законникът и чува от Христос: „Иди и ти прави също така“ (Лук. 10:37). Помагай, тоест без да гледаш, дали онзи, който се нуждае от помощта ти, е от твоя народ, от твоята вяра и т.н. Като гледаш единствено, че човекът е страдащ и има нужда от помощ. Именно тогава ще изпълниш „най-голямата заповед в закона“: „Възлюби Господа, Бога твоего от всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“ (Лук. 10:27).

Както виждаме, „християнската традиция“ и нейната защита никак не могат да бъдат привличани като аргумент в полза на не-приемането и прогонването на (дори ино-верните) бежанци и мигранти. Напротив, излиза така, че не тяхното приемане (за което „защитниците“ клеймят „либералния Запад“), а тъкмо глухото затваряне на границите за тях ще руинира отвътре „нашата християнска традиция“. Не тяхното нахранване, напояване, обличане и „прибиране“ (което „престъпно“ вършела г-жа Меркел) ще доведе до изтощаването и умирането на „нашата християнска Европа“, а напротив – затварянето на вратите ни за тях, ограждането ни от тях и от земите на тяхното страдание и мизерия ще доведе до самопоставянето ни „от лявата страна“ на престола на Сина Човеческий, тоест до отпадането ни от християнството.

Ще повторя за трети път. С онова, което казвам по-горе, аз не се наемам да твърдя, че днес Европа трябва без всякакви уговорки и условия да отвори вратите си за прииждащите към нейната територия чужденци. Уви, ние, европейците, в огромното си мнозинство не сме светци. Не казвам и това, че страните ни не бива никак да разграничават собствено бежанците от районите, в които се води гражданска война, и т.нар. „мигранти“, които търсят в тях по-добър живот (макар че онези, които са готови да дадат цялото си мизерно състояние на „каналджии“, да рискуват своя и на семействата си живот, прекосявайки Средиземно море на гумени лодки, със сигурност са почти толкова страдащи и отчаяни, колкото и бягащите от хлорните бомби на Путин и Асад). Цената, която би могло да се окаже, че трябва да плати Европа за подобна безусловна помощ, може би наистина би била непосилна за нея (особено ако в тази цена влиза и възраждането на фашизма). Но значи, когато се принуждава да слага „спирачки“ пред новото „преселение на народите“, Европа в никакъв случай не бива да прави това самодоволно и с чувство на чиста съвест. Особено не трябва да го прави с убеждението, че така именно опазва „християнските си традиции“. Напротив: доколкото остава вярна на тези традиции, тя трябва да извършва всяко (частично) затваряне на границите си за новите „странници“ (ξένοι), да взима всяко решение за тяхното (частично) репатриране със съзнанието за своята духовна християнска слабост.

С две думи, тя не бива да оправдава тези свои действия така, както най-вероятно са оправдавали своето отминаване на „изпоранения“ пътник левитът и свещеникът от притчата на Христос. Защото и те сигурно са казвали в себе си: да се погрижим за този нещастник, би означавало да станем прицел на отмъстителността на разбойниците, подредили го така; възможно е безпомощният сега да се окаже един от същите тия разбойници, паднал жертва на вътрешните им разправии; а и доколкото този човек ни изглежда чужденец, да „потрошим“ средства за настаняването му в страноприемница, не би ли означавало да лишим от тези средства „своите“. Тъкмо в светлината на „християнската традиция“ обаче всички тези „съображения“, колкото и самоуверено и „консервативно-благоразумно“ да се изказват, звучат подло.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияОбичайната дейност на „КОЙ“
Следваща статияНа лов за изкупление

2 КОМЕНТАРИ

  1. да… от доста време се опитвам да разбера какво са това християнските ценности и… ресто. Днес си казах ето Професорът ще ни осветли… И пак ресто… Излиза че християнските ценности са надлежно скрити и не се появяват пред всекиго. Примерно тези ценности се изявяват пред „наш известен медиен „мъдрец“ (хиперконсерватор и богословски дилетант)“ а не искат да се явят при чудещия се. Професорът ни препраща из разкопките от Новия Завет, но когато третинката божия се е изявявала не е имало агаряни. А християните са били дуалисти. Другите са били от т.н. езичници, въпреки че преданията им са писани още от Енума Елиш. Както и да е. Избухвам когато нашата Европа, Европа на Просвещението, либерализма, хуманизма и .т.н бива наричана християнска. От разни политически боклуци и ченоризци. Ако ще се връщаме към традициите по разумно е да се върнем към Рим защото всичко ценно в цивилизацията ни идва от там. Бих им казал на политическият уейст (waste) че опозицията между нас и агаряните не е християни срещу мюсюлмани а е между цивилизовани граждани, носители на римската и християнка традиция и феодални получовеци на исляма. Сиреч опозицията е минало срещу модерно, минало срещу бъдеще. В този смисъл Европа не би трябвало да прибира икономически емигранти на воля поради цивилизационна разлика, поради това че живеем в различни времена с тях, поради защото ние играем друга игра, която на агарянина е непозната. Ние не трябва да трупаме „вътрешен пролетарият“ защото той веднага ще се изключи от играта а цивилизационната игра върви добре само когато се играе от всичките участващи в нея. Хъм… Така и не мога да се добера до християнски ценности…