0
716

Безгласни
и безмълвни

TDimova

Протестите продължиха дълго, но не родиха алтернатива, не излъчиха лидери, не формулираха идеи, не конструираха ясни, отчетливи, разпознаваеми политически субекти. Напротив – лидерите се изпокараха още повече, политическите формации се нападат все по-подмолно, исканията не мръднаха от точката „Оставка!”, едва напоследък започнаха да се артикулират по-конструктивни и смислени идеи, но уви, енергията на протеста вече не е тази, с която започна. Без център, без острие, без лидер –  протестът до голяма степен се оказа размито, отвлечено понятие.

Това си има своите корени. Също толкова размити, мъгляви и отвлечени понятия са българското ляво и дясно. Те нямат почти нищо общо с историческото европейско ляво и дясно. Още от самото начало на прехода лявото и дясното реално бяха разменили местата си. Оказаха се само етикети, при това разменени етикети – очите ти виждат едно, а на етикета пише друго. В Европа десните партии подкрепят бизнеса като намаляват данъците му. Тук това прави лявата партия. В Европа по правило интелектуалците са леви. Тук по правило те са десни. Тук нищо не си е на мястото, нищо не е истинско, а е някакво отвлечено понятие, предназначено за създаване на управляван хаос.

А българският национализъм в най-голяма степен се оказа отвлечено и безформено понятие. В него русофилството надделява над патриотизма, поклонът към Русия е свещено действие заради историческите корени. Ментето се превърна в „деликатесен продукт”.

Всичко това едва ли е случайно стечение на обстоятелствата. Всичко това е предпоставката за хаоса и ежеминутните абсурди в държавата, а като се има предвид, че този хаос е доходоносен, трудно е за вярване, че той е случаен. Този хаос беше осребрен в съотношение 300 към 1 от вездесъщото за цялото времетраене на прехода задкулисие. Това задкулисие, изглежда, е също мъгляво и неидентифицирано понятие, но плодовете му обаче са изключително конкретни.

Както е конкретно полицейското му присъствие в столицата. Парламентът е  карикатурно обграден от полиция и жандармерия, на всеки ъгъл в центъра има група полицаи, които разговарят, скучаят, пият кафе, не знаят какво точно да правят, седейки с часове на този ъгъл с каски шлемове и щитове. По време на предишното управление България била полицейска държава. Сега, когато полицаите най-после станаха повече от протестиращите, явно България вече стана свободна страна. Сигурността на българските граждани вече е гарантирана. Полицията има право да бие протестиращия народ, а един депутат има право да бие полицаите. А прокуратурата има право да не го закача, да поиска имунитета му и евентуално да го глоби с двеста лева за дребно хулиганство. Полагат се огромни усилия свободата и полицейщината също да станат отвлечени понятия, над които няма смисъл да разсъждаваме.

Всички тези отвлечени, размити и мърляви понятия си имат и духовен фон. На някои дати медиите ни заливат с духовна информация, например хвърлянето на кръста на Йордановден. Като се изключат изборите на патриарх и владици, това е върховното проявление на духовността в българското общество. Ако не е хвърлянето на кръста, едва ли се забелязват други проявления на духовен живот у нас. От медиите научаваме също, че на Богоявление небето се отваря и желанията се сбъдват. Значи на другия ден след празника небето тутакси се затваря! Така духовността, която има вековни корени, вековни устои, вековни традиции, в нашето общество също постепенно е превърната в някакво отвлечено понятие, което няма място в личния ни живот, в ежедневния ни, в трудния ни живот. Но шоуто с „хвърлянето на кръста” бледнее на фона на пернишката традиция – разиграването на кръста на търг и откупуването му от дебеловрат лихвар. И после с така откупения кръст мутрата застава на входа на храма и смирените християни смирено го целуват…

Дали небето над Перник тогава се е отворило?

А хората търсят опора. Търсят духовност. Търсят утеха и лек. Търсят човещина и искреност. Един човек в едно село построил в двора си параклис за болната си жена. Параклисът стана медийна атракция, превърна се в еталон за духовност. Хората се възхищават. И никой не се замисля, че това параклисче не е църква, че свещите, които се палят в него, не го правят църква. Нито иконите, нито кръстовете, нито тамяна! Защото със своето отсъствие от живия живот на българското общество, българската църква също е станала отвлечено понятие, сведено да запалване на свещ, хвърляне на кръста и откриване на нов строителен обект. И тогава е естествено, че медиите ще ни заливат с „отваряне на небето” на Богоявление и „сбъдване на желанията”.

През това време България се напълни с клошари, с просяци, с бездомници, с несретници, ровещи в кофите за боклук. Влачещи някакви сглобени колички, натоварени с кашони. След тези бездомници вървят и мятат опашки бездомни кучета, техни побратими по съдба. Техните единствени приятели, единствените, които се нуждаят от тях, единствените, които забелязват тяхното съществуване на земята. Тези хора нямат дом, ние не знаем къде спят, не знаем къде се хранят, с какво се хранят, животът до такава степен ги е премазал, че те са изгубили самоличност. Само кучетата ги разпознават като хора и вървят след тях. И това е толкова удивително – след нас бездомните кучета не вървят, за тях ние не представляваме интерес. А след несретните бездомници почти винаги следва кучешки керван. С тях те споделят храната си, топлината си, самотата си, целият си живот оттук нататък до смъртта.

Тези хора не говорят. Никой не е чувал гласа им. Станали са безсловесни като кучетата, с които се хранят и с които спят. Никой не чува гласа им. Те нямат човешки права, защото са престанали да бъдат човеци.

Безгласните и безмълвни жертви на отвлечените понятия на нашия живот.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗамина си един тъжен
Кольо Карамфилов
Следваща статия#Протестът