0
1388

Бездната между бедни и богати

Как да сме уверени в себе си, да сме смели и въпреки това да отказваме да прибегнем до насилие? Откъс от книгата „Да обявим мира”, диалог между духовния водач и интелектуалеца, издадена на български от „Колибри”.

Стефан Хесел: За съжаление на Земята някои казват: „Нямаме привилегиите, които заслужаваме, бедни сме, нещастни сме. И мразим онези там, капиталистите, властниците, искаме да ги унищожим.” Не е лесно за тези хора да разтворят духа си, сърцето си.

Далай Лама: Спомням си първото ми посещение в Европа през 1973 г. Веднъж в Женева шокирах един стар английски джентълмен, като казах, че не се надявам на старите поколения заради скования им дух. Оттогава насам бездната между бедни и богати се разшири още повече. Навремето хората живееха изолирани едни от други и, естествено, се чувстваха застрашени. Западните общества вече бяха постигнали целта си, но не подаваха ръка на другите. Начинът ни на мислене е старият – делението на Ние и Те. Бездната се разшири. Ужасяващата власт, която придобиха институциите в нашите общества, и отчаянието, което бедността предизвиква, би трябвало да подтикнат всички ни да открием средствата за преобразяването на икономиката ни в икономика, основана на съпричастието и прилагаща принципите на достойнството и справедливостта за всички – такива, каквито са записани във Всеобщата декларация за правата на човека. Където и да битува, бедността заплашва социалната хармония, насърчава лошото здраве, страданието и въоръжените конфликти. Защото бедността е осъдителна не само в морално отношение; и в практическо отношение тя е неизчерпаем извор на проблеми, на конфликти, на войни. Мисля си например за конфликта между Индия и Пакистан по повод на Кашмир, за израело-палестинския въпрос, за тероризма… Ако продължаваме по този път, положението ще стане непоправимо. Разширяващата се пропаст между „тези, които имат” и „тези, които нямат” поражда страдание, което засяга всички. Ние искаме не само съпричастност към тези, които страдат, но и повече ангажираност в името на по-голяма социална справедливост.

С. Х.: Уважението към всеки днес може според мен да се гарантира от международното право. Живеем в институционализиран свят. От 1945 г. насам живеем с Хартата на Обединените нации. Израелците казват, че Бог им е дал земята, че Бог им е дал Хеброн. А аз казвам: Хартата на Обединените нации не ви е дала земята. Вие сте членове на Обединените нации, така че уважавайте Хартата, уважавайте Всеобщата декларация, културните и социалните права, които тя провъзгласява. Международният закон трябва да стои над националния егоизъм. Когато една държава не се подчинява, като Китай, който не спазва международния закон, а според него всички народи имат право на собствена култура, тогава тази държава би трябвало да бъде принудена да се подчини, а не да се придържа към егоистичните си национални интереси.

Д. Л.: Разбира се!

Практиката на ненасилието

ЕНДИЖЕН: Арабската пролет показа, от една страна, това, което американският президент Обама определи като революция на ненасилието – такъв беше случаят с Тунис и Египет с новата и интензивна употреба на интернет, със създаването на разширено, общо духовно пространство, – и от друга страна, възможността за военни намеси като в Либия, определени от тези, които ги извършиха, като „хуманитарни войни”. Последният термин ни изглежда доста парадоксален. Правата на човека не са ли неотделими от ненасилието?

Д. Л.: Разбира се, че са неотделими. Права на човека означава уважение към човешкия живот и към човешкото достойнство.

С. Х.: Защитата на правата на човека следва да се основава на ненасилието. Но потъпкването на правата на човека може да породи насилие. Ето тук се намесва понятието за „уважение”. То е ужасно важно. Имаме нужда от търпимост и уважение. Никой няма право да казва: понеже моите човешки права са нарушени, ще прибягна до насилие. Точно както възмущението, насочено към защитата на един-единствен личен интерес, не е оправдано. Да се възмущаваме – да, но в името на човешки ценности, които засягат всички ни.

Д. Л.: Ако обстоятелствата са такива, че се налагат сурови действия, ако няма друг избор, тогава, дори ако изглеждат като насилие, тези действия са по природа предимно мирни. Теоретично, това е възможно. Но на практика не е лесно. Единствената възможна демаркационна линия между насилие и ненасилие е мотивацията. Колкото до корупцията, която се превръща в истинска епидемия в съвременния свят, често казвам, че тя е форма на насилие. Нейната мотивация е измамата, лъжата, затова тя е по природа насилнически акт.

ЕНДИЖЕН: Следователно може да се извърши акт на насилие с мирни намерения?

Д. Л.: Да, на теория това е възможно, но както казах, не е толкова просто.

ЕНДИЖЕН: Ганди стига дотам да каже: „В действителност аз вярвам, че ако трябва на всяка цена да се избира между малодушието и насилието, аз бих препоръчал насилието”. И дава следния пример: веднъж синът му го попитал какво би трябвало да направи, ако той, бащата, стане жертва на покушение като през 1908 г. „Отговорих му, че негов дълг би било да ме защити дори ако трябва да прибегне до насилие.”

Д. Л.: В будизма има една подобна притча. В един свой предишен живот Буда бил капитан на кораб с екипаж от петстотин моряци. Научил, че един от тях има намерение да убие останалите четиристотин деветдесет и девет, за да им вземе богатството. Три пъти се опитвал да го разубеди, но морякът упорствал. Тогава си казал така: „Ако не убия този моряк, останалите четиристотин деветдесет и девет ще умрат. От друга страна, ако го убия, се излагам на отрицателните кармични последствия, които влече убийството на един човек, пък било и с цел да спася живота на четиристотин деветдесет и девет човешки същества и да попреча на това лице да извърши грях, като убие четиристотин деветдесет и девет души. Обаче пък ако не убия моряка, ставам косвено виновен за смъртта на четиристотин деветдесет и девет души”. Тогава извадил оръжието си и убил моряка.

Трябва да съдим за всеки случай поотделно

С. Х.: Внимание! Да се жертваш, като извършиш грях, за да се спестиш греховете на стотици други, напомня за това, което казват модерните тирани: „Ще използвам изтезанието, защото, като принудя този човек да каже къде е оръжието, ще спася хиляди други.” Според мен е рисковано да се твърди, че понякога насилието е необходимо и че следователно трябва да простим на онези, които го прилагат. Прибягват до него в името на правата на човека срещу тираниите, пред които се оказваме безсилни, а е трябвало да им попречим да се утвърдят. Приели сме ги в името на егоистичните си интереси, които сме предпочели пред страданията на народите. Да кажем в по-общ план, че насилието срещу другия е трудно да бъде оправдано, докато насилието срещу самия себе си може понякога да бъде началният тласък, който задейства големите промени, като например в Тунис след самозапалването на младия амбулантен търговец Мохамед Боазизи. Никога не можем да знаем коя ще бъде главната причина за промяната. Можем да кажем, че промяната настъпва постепенно, но че внезапно нещо или някой, като Горбачов или Нелсън Мандела например, се превръща в ключовия елемент, който я ускорява, защото тези хора са визионери, но и защото обстоятелствата са се променили. Сигурен съм, че един ден Китай ще се промени постепенно или под въздействието на някои хора, които ще извършат неочакван акт, подобен на самозапалването.

Д. Л.: Съгласен съм, затова казах „теоретично”, защото на практика е много сложно и често с непредвидими последствия. В повечето случаи тиранията идва от диктатурата, упражнявана от недемократични системи. Трябва да оценяваме тези ситуации поотделно, не трябва да обобщаваме. Много съвременни проблеми се дължат на това, че сме ги пренебрегвали в миналото. Искам да добавя още една разлика между насилие и ненасилие. При употребата на сила последствията са непредсказуеми. Най-лошото винаги може да се случи. Не може нито да се предвиди, нито да се контролира ефектът от насилието, както видяхме неотдавна в Ирак и Либия, които са ужасяващи примери. При ненасилието, дори ако плодовете му се берат по-късно, има сравнително малко рискове и повечето от тях са предвидими.

С. Х.: Според мен трябва да различаваме, от една страна, ненасилието, и от друга, решимостта, доверието, смелостта. Можем да сме уверени в себе си, да сме смели и въпреки това да отказваме да прибегнем до насилие. Какво казват движенията на възмутените, които днес се надигат навсякъде по света? „Ние имаме ценности и няма да се откажем от тях. Изпълнени сме с решимост, но няма да употребим сила.” Мандела, Вацлав Хавел, Мартин Лутър Кинг, дори Ганди – защото трябва да добавим към думите му, цитирани по-горе, че Ганди винаги се е опълчвал срещу тероризма, – всички те казват: „Бъдете решителни, бъдете смели, дръзки, ако е необходимо, рискувайте живота си, но никога никого не убивайте!” Това е възможно, а понякога все пак невъзможно. Вие какво мислите?

Д. Л.: През 1959 г., когато отидох в изгнание в Индия, след като напуснах окупирания от Китай Тибет, много привърженици на Ганди ми предлагаха да организираме борбата в Тибет, както той го бе направил в Индия. Отговорих им, че при английския империализъм, колкото и да беше лош, правителството се опираше на демократични ценности: относително независима съдебна система, свобода на словото и свобода на печата. От затвора Ганди можеше да се произнесе, да пише статии. В съвременния империализъм, какъвто е китайският комунизъм, няма демокрация, няма юридически правила. Разликата е огромна. Но продължавам да твърдя, че трябва да се борим за признаването на правата ни без насилие, независимо че някои млади тибетци ни мислят за прекалено пасивни. „Повече от петдесет години изминаха от 1959-а насам, а нищо не се случва” – казват те. Отговарям им: „Вижте, все повече китайци изразяват своята солидарност с нас.” Подкрепата на китайския народ е важна победа. Ако бяхме употребили насилие, тази подкрепа нямаше да съществува. А и в края на краищата продължителността на живота на правителство от диктатори може да е голяма, но китайският народ ще остане завинаги на китайска земя. Някой ден диктаторите ще изчезнат, дори това да стане след десет хиляди години!

 

„Да обявим мира! За напредъка на духа”, Далай Лама иСтефан Хесел, ИК „Колибри”, 2013, превод от френски Росица Ташева

hesselДокато книгата „Да обявим мира!” е под печат, на 26 февруари 2013 г., на 95-годишна  възраст почина Стефан Хесел, авторът на памфлета „Възмутете се!”, интелектуалец, философ, писател, дипломат, един от авторите на Всеобщата декларация за правата на човека и вдъхновител на най-масовите протестни движения през последните години. „Да обявим мира” е неговият диалог с Далай Лама, настоящ духовен  водач на Тибет и радетел за хармония между светската и религиозната етика. Както сам Стефан Хесел признава, този текст се различава от есетата му, защото чрез него той за първи път се обръща към духа. И обратно, в думите на Далай Лама се налага желанието му да изтъкне значението на „светската етика”, единствената, която може да бъде всеобща и чрез която се срещат представителите на Изтока и Запада. Интересно е да се чуе как Стефан Хесел говори за „духовна демокрация”, а Далай Лама – за създаване на „карта на духа” с помощта на приятелите си специалисти в областта на невронауките.

Разговорът между двамата се случва в Прага, в рамките на форум за правата на човека в Югоизточна Азия, свикан от умиращия Вацлав Хавел в подкрепа на китайския дисидент Лю Сяобо, носител на Нобеловата награда за мир, който все още е в затвора. Идеята на диалога според издателство „Ендижен” е да се види дали са се появили нови универсални ценности след 10 декември 1948 г., когато в Пале дьо Шайо в Париж Обединените нации подписват Всеобщата декларация за правата на човека. И дали терминът „напредък на духа”, по онова време отсъстващ, не заслужава да фигурира редом с „научния напредък”, записан в член 27 от Декларацията.

Далай Лама (1935) е признат за духовен водач на Тибет през 1950 г., когато е петнайсетгодишен. След потушеното от Китай въстание в Тибет през 1959 г. отива в Индия, където оглавява тибетското правителство в изгнание до 2011 г., когато се отказва от политическите си функции и запазва само духовните. През целия си живот се бори със средствата на ненасилието за запазване на културната идентичност на Тибет и за правата на човека.

Стефан Хесел (1917-2013) е роден в Берлин. Натурализиран французин от 1937 г., той е мобилизиран и преживява „странната война”, а през 1941 г. се присъединява към Свободна Франция на генерал Дьо Гол, който по това време е в изгнание в Лондон. Заловен от Гестапо през 1944 г., Хесел е сред малцината оцелели от концентрационните лагери Бухенвалд и Дора. Първото му назначение след войната е в Обединените нации – той участва в комисията, натоварена да изработи Всеобща декларация за правата на човека.