0
2148

Беззаконието като политически не-фактор

Арестуваният Оюб Титиев под портрета на Наталия Естeмирова, убита през 2009 г. 

Напоследък в макрополитологията все по-често се чува, че междудържавните отношения отново се основават на силата. Но силовият стил лесно преминава от външната политика във вътрешните политики и става управленски стил. Силата на държавата е по условие много по-голяма от силата на индивида, следователно държавата може да смаже индивида винаги, когато реши. Демокрациите се предпазват от това чрез т. нар. върховенство на закона. Руската държава използва думата „закон”, откакто я е научила, но но никога не е управлявала по закон своите поданици. Историята на управлението на Русия е история на по-голямо или по-малко беззаконие. Тук се опитвам да отговоря на въпроса до каква степен текущото руско беззаконие е значимо първо, за предизборната ситуация в Русия, и, второ, за ситуацията на Русия в света. Анализът ми ще се основава на историята на последното известно беззаконие на държавата, приложено към един индивид. В такива случаи са важни всички детайли – ето по-важните.[i]

Фактология: на 9 януари т.г. в Русия е арестуван руският гражданин Оюб Титиев. Обвинен е в „държане на наркотици”. Той твърди, че наркотикът е подхвърлен от полицаите, които са го арестували, а те – че е негов. Съдът е могъл да повярва на Титиев и да го освободи; но съдът е повярвал на полицаите и е осъдил Титиев, за начало на два месеца задържане под стража; заведено е следствие.

Контекст: Оюб Титиев е председател на чеченската гражданска правозащитна организация Мемориал – част от общоруското гражданско сдружение Мемориал със седалище в Москва.[ii] Титиев сменя на този пост Наталия Естемирова, когато една сутрин през 2009 г. тя е отвлечена от къщи и захвърлена застреляна край пътя. Полицаите лъжат близките на Титиев, че задържан с такова име при тях няма; признават 7 часа по-късно, след като са им се обадили от президентския Съвет за човешките права. Близки и колеги се радват: той е жив!

Реакции: Още на другия ден идват протестите от чужбина – граждански и правителствени. Те са от два типа: настояват за незабавно освобождаване на Титиев – или заявяват, че ще следят случая. Представителна за първия тип е Гражданската платформа за солидарности, както и пояснението ѝ: „Civic Solidarity Platform е мрежа от над 90 правозащитни организации, работещи в страните от ОССЕ [включително Българския хелзинкски комитет]. За нас предположението, че многоопитен правозащитник като 60 годишния Оюб Титиев би пътувал из Чечня с каквото и да било количество дрога в колата си, е абсурдно…” Тук се нарежда и Европейският съюз (чрез комисаря по човешки права Нилс Муйжнийекс, впоследствие и с декларация на ЕС от 19 януари), Американското правителство (чрез Държавния департамент), и Amnesty International; Human Rights Watch добавят, че фалшиви наркообвинения са станали привична тактика на чеченските власти. (Примерно: през 2014 г. общественикът Руслан Кутаев е осъден на 4 години затвор за подхвърлен при ареста наркотик; за същото през 2016 журналистът Жалауди Гериев получава 3 години; и двамата са инквизирани, но не правят самопризнания.) От втория тип е реакцията на Германия: Министреството на външните работи заявява, че работата на Титиев и Мемориал за чеченския народ е безценна и че ще следи случая.

Развитие – натиск върху хора: Полицаите заплашват Титиев, че ако не се самообвини, ще пострада семейството му. Той не го прави и на 10 януари те се опитват да арестуват сина му и брат му; като не ги намират, изгонват близки на Титиев от къщата му, заключват я и взимат ключовете. Семейството на Титиев бяга от Чечня. На 16 януари Титиев пише заявление до Путин (цитирам по факсимилето на ръкописния оригинал): „Искам да Ви съобщя, че ако по някакъв начин се призная за виновен в инкриминираните ми деяния, това ще означава, че са ме заставили да се призная за виновен чрез физическо въздействие или чрез шантаж.” И това е всичко – Титиев нищо не иска – той само осведомява своя Президент за очаквани нови беззакония. А полицаите на място го лишават от медицинска помощ – лекар в ареста нямали, за да извикат отвън се изисква разпореждане на следователя, който отказва.

Разстройване на правозащитната работа: На 16 и 18 януари полицията се опитва да застави хазяйката на офиса на Мемориал в столицата Грозни (работното място на Титиев) да изгони наемателите си; не успяват – тя отказва, а наемният договор е перфектен. На 17 януари две „неизвестни лица” с маски (снимани от камерите) подпалват офиса на Мемориал в Назран, в съседна Ингушетия. На 19 януари правят обиск в офиса на Титиев в Грозни и опитват да подхвърлят дрога. На 22 януари в Махачкала, в съседен Дагестан, подпалват колата на тамошния Мемориал. На 23 им пращат СМС, че колата била предупреждение – сладващия път щели да подпалят офиса им заедно с тях…

Какъв е резонансът на тези случаи в политическа Русия? И – освен първите реакции – ще има ли политически резонанс по света?

Путинова Русия нарушава законите си не като Сталинова Русия. Главните разлики идват от липсата на единственост: властта е централизирана, но не е монолит. Руската държава обговаря преследването на Титиев с три гласа: един е гласът на местната власт (Кадиров), а други два, засега несъвпадащи, са на централната власт (Путин). 

Кадиров: На 18 януари Кадиров казва: „… ООН, дори Държавният департамент излязоха [със заявления], защото е задържан един човек от Курчалойския район. […] „В Чечня сме ловили наркомани с хиляди – никой не се е застъпвал за тях. Сега уловихме техен наркоман – и цял свят се вдигна.” Още – че правозащитниците са хора, които „нямат род, нация, нямат религия. Те имат интерес. Аз се учудвам, когато с тях работи човек, който се смята за чеченец. Учудват ме и роднините му, които не възпират този човек.”

Подгласникът на Кадиров, говорителят на чеченския парламент Магомет Даудов е по-конкретен (декември 2017): „Няма да се учудя, ако се открие, че [правозащитниците] са замесени и в други подривни действия, насочени против нашата държава. […] Ако в Русия не действаше мораториума [върху смъртното наказание], то с враговете на народа би трябвало „Салам Алейкум” – и край.”

Първият Путинов глас звучи през Михаил Федотов, председател на Съвета по човешки права към Президента на Русия. На 12 януари той се обръща към министъра на вътрешните работи на Федерацията с молбата следствието срещу Титиев да бъде предадено в Москва или в Чечня да бъдат пратени контрольори от централния апарат на министерството. За делото на Титиев не трябвало да се мълчи, нито да се правят опити да бъде представено като обикновено криминално дело. Нещо повече, Федотов впоследствие отговаря и пряко на телевизионното изявление на Кадиров: „Оюб Титиев е известен чеченски правозащитник, много уважаван човек, шейсетгодишен е. […] Поради това е доста трудно да се предположи, че самият той е превозвал наркотици. […] Ето защо според нас е важно едновременно да бъде заведено дело за подхвърляне на наркотици.” Дотук – чудесно: главният правозащитен чиновник на Русия си върши главната работа. Но ето и една добавка: „При оценката на работата на правозащитниците по-добре да се ориентираме не според мнението на главата на Чечня Рамзан Кадиров, а според оценката на президента Владимир Путин.” Можем да предположим, че тя е положителна и да си отдъхнем: Путин тук е представен в ролята на добрия стопанин, който ще узаптиса Кадиров, представен като престарал се в ролята на злото куче-пазач.

Но се чува вторият Путинов глас – през Дмитрий Песков, Путиновия прес-секретар. На 17 януари Песков коментира случая – без да каже нищо различно от чеченските полицаи. Да, „известно било”, че е „задържан с наркотици известният правозащитник Титиев” и вървяло следствие. На въпроса дали последвалият палеж на офиса на Мемориал в Ингушетия не е част от кампания против кавказките правозащитници изобщо, Песков доверява, че Чечня и Ингушетия са различни субекти на Руската Федерация, точка. Да съпоставим с първия глас. За „правозащитниците” Путин е говорил много добри думи, за разлика от Кадиров (например когато миналата година поздрави дисидентката Людмила Алексеева за 90-ия ѝ рожден ден). Но за писмото на Титиев до него – Путин не е казал ни дума.

Така че на дело именно оценката на Путин – засега поне – не се отличава от оценката на Кадировите полицаи. Прав е Титиев, че не се е унизил да поиска нещо от „бащицата.” И в момента тегли, и в дните занапред има да тегли под тежестта на достойнството си.

В Русия вече си задават въпроса дали този последен по ред изблик на беззаконие ще повлияе негативно на Путиновата изборна кампания.[iii] Консенсусното мнение е: няма. Защото вследствие постоянната работа на т.нар. „пропагандисти”, мнозинството руснаци са убедени, че Кадиров и Путин са добрите, защото ги пазят от кавказките терористи, а правозащитниците са лошите, защото защитават тези изверги. (Не)законността изобщо не влиза в сметката.

Ако извисим поглед още повече, към глобалното, няма как да не забележим, че реакциите на демократичния свят са не повече от добри пожелания – така че и този, и други случаи на руски беззакония на практика не влошават допълнително отношението към Русия. Хелзинкският процес постави в центъра на международните отношения правата на човека и кулминира в рухването на Съветската империя. Въпреки че мнозина на Запад заговориха, че това е „победа в Студената война”, правозащитната тематика с нейния хуманен патос продължи да дава тон в отношенията Запад-Изток. Това остана до унищожаването на Кулите-Близнаци през 2001 г. и обявената от САЩ в отговор „война на терора” (дори не „против терористите”, а против „терора”, кратко и неясно, както е съветвал още Наполеон). До този момент международната политика постепенно губеше характера си на игра с нулева сума – каквато беше през Студената война. През всичките неуспехи – като страшните Югославски войни – все пак се прокрадваше идеята, че с ред разумни компромиси може да се постигне пачалба за всички конфликтуващи страни – защото повече човешки права означаваше повече свобода за всички хора. Но димната завеса на „войната на терора” прикри инволюцията на тази нова политика в старата – основаваща се на силови отношения. Днес това вече се осъзнава и декларира.
Примерно, в публикуваната на 19 януари Стратегия на отбраната на САЩ – 2018, се казва, че целта на отбранителната мощ е да осигури дипломация „от позиция на силата” и че вече дори „не тероризмът, а стратегическата конкуренция между държавите” е главният проблем.[iv] Това е, разбира се, отговор на войнстващата Русия – но от Русия няма да дочакаме такива признания. Русия, както и Съветския съюз, винаги е за мир, особено след Крим-2014.

Избрах аналитичния разказ на безазконието именно с Оюб Титиев, не защото в Русия няма много други и много по-страшни. Просто от скорошните събития то дава най-големи възможности за поглед върху целия руски беззаконов диапазон – от чеченския полицай до кремълския президент. С това използвах човешкото нещастие и човешкия героизъм на Оюб Титиев, и имам към него вече и личен дълг, а познавах и Наталия Естемирова. Ние си мислим за макрополитики – а този човек сега седи в мръсна стая със спарен въздух и си мисли какво ще го направят. Аз не се преживявам като правозащитник, защото си давам сметка, че съм излагал себе си – и близките си – на прекалено малък риск прекалено за кратко. Обаче имам доста опит последните трийсетина години от конфронтации с милиционери и полицаи в страните на бившия Социалистически лагер. Затова не ми трябва да чакам края на един изфабрикуван процес, за да протестирам против него. Естествено знам, че ще бъде нереалистично да очаквам читателите ми да имат подобен опит. И знам, че и хора с най-добри подбуди ще бъдат изкушени да изчакат резултата от следствието и съда, пък тогава да взимат страна. Мога само да кажа: да оставим съдебната рационалност на фалшивия чеченски съд. Да попитаме интуицията си. Или, ако подозираме, че, както казваха сантименталистите, имаме сърце – да попитаме сърцето си… То знае.

Поглед отвътре: разговор с Павел Чиков, юрист, Русия

На 22 януари разговаряхме с него за правната ситуация в Русия днес. Павел Чиков има огромен практически опит: от 20 години се занимава с най-сложната правозащитна работа – в руския съд. За тази цел е създал адвокатската мрежа Агора; в момента тя брои 30-ина висококвалифицирани юристи, които поемат безплатно случаи на опасно беззаконие; организацията е лауреат на ред международни награди. Главното от разговора в сбит преразказ:            

Ако сравним днешната правна ситуация в Русия със ситуацията през 90-те – тогава нямаше никакви правила, сега някакви правила има. Но тези правила са доста необичайни. Примерно в Чечня не се допуска да има правозащитни организации, критични към властта, с офис на място – но допускат правозащитници да идват, да работят и да си отидат. Иначе позволяват на местни групи, да защитават социални права, правата на жени и деца… Ако в сравнение със Запада – зависи в каква сфера: примерно, положението в руските затвори не е толкоз по-лошо. И при общо подобрение на затворите, броят на затворниците последните години намаля два пъти – от милион на 500 хиляди. В армията също има по-малко издевателства. Но безспорно е влошено през последния президентски мандат на Путин положението с гражданските права, със свободата на словото в медиите и интернет, с публичните протести и изборните права. Съдът е станал съвсем отвратителен, все по-трудно е нещо да се постигне. Освен това – Русия е голяма и в регионите е много различно – примерно, Чечня е (без)правен анклав. Преди 10 години Титиев можеше направо да го убият. Но нямаме основание да говорим там за тенденция на „смекчаване” – да вземем само кампанията против хомосексуалистите миналата година: имаше побои и вероятно убийства.

__________________________________

[i] Фактологичната информация в този материал е достъпна в интернет. 
[ii] Мемориал е руска гражданска организация, бореща се за историческа истина и човешки права, основана през 1989 г. от хора като Андрей Сахаров. През 2009 г. правозащитният център на Мемориал заявява, че Кадиров е морално отговорен за убийството на Наталия Естемирова; през 2013 г. руската държава обявява Мемориал за „чуждестранен агент”. Да не се бърка в интернет с казионния „Мемориал” – база данни, създадена от Министерството на отбраната на Русия през 2006 г., кой знае защо със същото име.
[iii] Виж напр. материала на Людмила Садовская Это-уже просто террор на https://www.kavkazr.com/a/eto-uzhe-prosto-terror/28986455.html
[iv] Виж напр. https://www.defense.gov/Portals/1/Documents/pubs/2018-National-Defense-Strategy-Summary.pdf

 

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияЦензура и култура
Следваща статияОблик и обнажване