Начало Идеи Гледна точка Безкрайността на Бога
Гледна точка

Безкрайността на Бога

3051

От дете съм се опитвала да си представя безкрайността. Опитвах със столетията първо, преминавах през двете наши хилядолетия, прекрачвах още няколко столетия назад, когато е живял Александър Македонски, после с по-едри стъпки още едно хилядолетие назад, по времето на фараоните, още няколко хилядолетия назад, когато са се появили първите пещерни човешки рисунки, още хиляди години назад до бронзовата епоха, до каменната ера. Но колко още назад? Завиваше ми се свят, беше безсмислено, казвах си – нека опитам с десетилетията. Десет, двайсет, трийсет години назад, да се опитам като с машина на времето да стигна поне до Възраждането. Понякога фантазията ми успяваше, понякога не, но първоначалният ми копнеж да добия представа за безкрайността неусетно се стопяваше. Когато бях край морето, започвах някакъв подобен експеримент с хоризонта – наслагвах привидното разстояние до хоризонта десет, двайсет, трийсет пъти, получавах същото усещане за вътрешен световъртеж и се отказвах, за да запазя равновесие. Същия безуспешен опит имах и със звездите – неизразимото чувство, че сама предизвиквам помътняване на съзнанието ми, замъгляване, което не е безобидно. Така и не успях да си представя безкрайността нито абстрактно, нито конкретно. Може би не е дадено на човека. Дадено е само на Бога. И си представях това:

Той помни всяко едно поникнало и всяко едно паднало листо, всяко едно дърво, помни неговите корени, неговата корона, бурите, които е преживяло, клоните, които са се скършили.

Бог помни формата на всеки един облак във всеки един миг, нито един облак не е изчезнал безследно.

Бог помни лицето и името на всеки човек, всичките дни на всеки човек и неговото раждане, и неговата смърт. Нам и космите на главата ни са всички преброени.

Бог помни всяка една мисъл на всеки един човек, живял някога на земята.

Бог помни всяка една дума на всеки език, на всеки човек, изречена някога.

Бог помни всяка сълза на всеки едни човек, всяка болка, и най-малката дори, всеки удар на сърцето.

Бог помни формата и блясъка на всяка една песъчинка по бреговете на нашата земя. И всеки камък преди да се е раздробил на песъчинки.

Бог помни формата и силата, и пяната на всяка вълна по всичките морета и океани.

Бог помни всеки изгрев и всеки залез, всяка буря, всеки дъжд и всяка капка, всяка снежна преспа и всяка снежинка.

Бог помни първите крачки и първите думи на всяко дете, и последните крачки, и последните думи на всеки умиращ.

Бог помни цялата „Илиада“ и всички стихове, и всички романи, и всички думи в тях.

Бог помни всяко залюляване на махалото на часовника, въпреки че не отмерва времето с часовник и то не спира тогава, когато махалото спре.

Бог помни всичко, което помнят всички човеци, и всичко, което са записали в енциклопедиите, и всичко, което са запаметили във всички хардискове.

Един от признаците за появата на цивилизацията е появата на усещането за време. По същия начин един от признаците за порастването на детето е, когато то добие представата за време. Зачеването и порастването на човека повтаря миг след миг появата и развитието на Вселената. Човекът носи Вселената в себе си и я познава чрез себе си.

Непозната и непознаваема за човека остава само вечността. Но частици от нея също познава чрез себе си. Съзнанието за вечност и копнежът по вечността е отражението на Вселената в нас. Създадени сме от един Творец. Написани сме с един почерк. От малки се учим да четем, учим се буква по буква.

„Род прохожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява.“

И древногръцките философи, и древните християнски отци смятат, че човекът е микрокосмос – малък свят в големия, но у свети Максим Изповедник се заражда друга идея – че чрез духовно въздигане човекът се превръща в макрокосмос. Защото от всички твари само човекът поставя въпроси, само човекът е устремен към бъдещето. Бог е това, което е, защото няма какво повече да бъде. А за човека Сартр казва, че „не е това, което е, и е това, което не е“.

Понякога човек пада и му се струва, че задаването на въпроси и гоненето на мъдрост е суета и гонене на вятър. Но после се изправя и отново поема към безкрайността и вечността. Всички човешки пътища са към безкрайността.

Преди няколко дни посрещнахме църковната нова година. Тя не е календарна, не се изписва с число. Началото ѝ поставя Иисус, когато прочита в Назаретската синагога пророчеството на Исайя и продължава нескончаемо до века на вековете. Когато затваря книгата с пророчеството, Иисус я нарича „благоприятната Господня година“.

Тя е безкрайността, която ние не достигаме, която не можем да познаем, не можем дори да си представим, но към която не преставаме да се стремим. Защото всички човешки пътища са към безкрайността.

Защото „ще каже ли изделието за оногова, който го е направил: той не ме е направил? и ще каже ли изделието за художника си: той не разбира?“

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора