1
19838

„Безобидните“ проявления на всекидневния комунизъм

Опитвам се да избягвам да пиша за нещата от всекидневието, които оставят горчив привкус в душите ни, изсмукват от тях естествената радост и лекота, бавно ги отравят. Напротив, опитвам се да пиша за доброто и смисленото около нас, натам да насочваме вниманието си, а не към тяхното отрицание. Но днес ще направя изключение, защото това, което видях, е толкова фрапантно и скандално, че искам да размишляваме заедно – как се реагира на такива прояви, как им се противостои, как се създава  противоотрова?

Опашка пред гише. Момиче разговаря с чиновничката от гишето все по-разгорещено. От спора им се разбира, че чиновничката е объркала документите, загубила е един от тях, момичето трябва да идва отново, да  чака за нова бележка, да подава нова молба и т. н, всичко отначало и то без да има никаква вина. Чиновничката признава с половин уста небрежността си и гледа всякак да я замаже. Момичето огорчено казва – госпожо, аз също съм на работа, броят ми се часовете, през които отсъствам, натрупват ми се задължения, моля ви, бъдете по-внимателна с документите, с които работите. Чиновничката се прави, че не е чула думите на момичето. И изневиделица се обажда един господин от недългата „опашка“, около седемдесет и няколко  годишен, с интелигентен на пръв поглед вид, средностатистически български пенсионер – я стига с тия претенции на принцеса от Падуа, ма!

Мечка да се беше появила сред опашката на гишето, нямаше да останем тъй слисани.

Господинът се обърна назад в очакване на овации за остроумието си. Видя само втрещени погледи. Онемяването на гражданите явно го поощри да продължи: Претенции ще ми има тая! Аз да ти бях мъж – като гнида щях да те смачкам, ей тъй! И той показа с нокът върху повърхността на гишето как се смачква гнида.

Пак се огледа назад в очакване да получи одобрение, срещна само все по-враждебно мълчание, което обаче ни най-малко не го обезсърчи.

Защото жените сте глупави и празни, просто защото сте жени. Тук вече някой не се сдържа и изрази на висок глас несъгласието си. А господинът само това и чакаше, размаха бастуна си за по-внушително и се развика. А защо жените не играят шах? Някой може ли да ми даде отговор на този въпрос? Обръщаше се вече към хората от всички опашки по всички гишета, беше завладял вниманието им и нямаше лесно да го изпусне. Защо, защо няма турнири по шах за жени? – триумфално ръкомахаше и задаваше победоносния си въпрос.

Ако това бяха реплики от някой разказ, бихме си казали, че е лоша литература, която търси евтина ефектност, словоблудства и се заиграва с низките инстинкти. Но се случи пред очите ми, прониза ушите ми.

Зад мен една млада жена първа изгуби търпение и започна да говори в защита на женския пол. Ама ти с дългия нос, разкрещя се още повече господинът, я стига си бучала, явно много малко шамари си яла, я да дойдеш при мене, да видиш как щях да съм те намлатил досега.

И аз не издържах, включих се в разгарящото се възмущение – в кой век живеете, драги господине, в коя страна? Той се направи, че не чува, но най-сетне млъкна.

Казах си – сигурно човекът е на много повече от седемдесет години, няма смисъл от какъвто и да е диалог. Просто трябваше да бъде оставен на мира да изговори, каквото има и да спре. Спогледахме се с останалите хора, обменихме няколко наблюдения, междувременно дойде неговият ред, той пропадна в административната бездна и повече не чухме и дума от него.

Излязох извън сградата, поех си дълбоко въздух, но усещах, че вътрешно треперя, че тази случка ще се забие като свредел в съзнанието ми, че няма да успея скоро да се откъсна от нея. Тя не само не заглъхваше с течение на деня, напротив, въпросите дълбаеха в съзнанието ми един след друг, все по-болезнени.

Какви деца е възпитал този човек? Как се е чувствала съпругата му? Как общува с внуците си, какво им говори? А ако има внучка? Бие ли я? Какво е работил? Военен? Милиционер? Чиновник в някоя служба? Какви са политическите му убеждения?

Неволно рисувах образа на този човек на млади години. Разполагал е с някаква власт, чрез която безпощадно е мачкал хората, бил е инструмент на тоталитарната държавна машина. Как иначе може да се обясни това непредизвикано агресивно отношение. Именно тоталитарната машина е изградила у него този характер. Машината беше олицетворение на властта, а гражданинът беше безправна гнида, която винаги може да бъде смачкана, както той с изразителен жест показа, гражданите можеха да бъдат прибирани с камионетки през нощта, въдворявани в някое далечно село за двайсет и четири часа, в домовете им можеха да се настаняват партийни началници, издигащи се в службата, за тях бяха създавани специални закони, които ги правеха недосегаеми. Това беше прехваленото „безкласово общество“, а този човек пред гишето беше едно болтче от него. В неговото съзнание чиновникът зад гишето продължаваше да бъде недосегаем, а гражданинът пред гишето имаше право само на безропотно мълчание. Съзнанието на този човек беше бетонирано в тоталитаризма, той за него беше върховното достижение на човешкия прогрес, той му беше осигурил земния рай. Всички промени, които се бяха случили, за него бяха заключени в клишетата на класовата борба и международния империализъм.

Не можех да си представя този човек по друг начин, нито да намеря друго обяснение за грубостта, агресивността и мизантропията му. Не мога да намеря никаква човешка причина да се нахвърли върху едно непознато момиче с такава злост, да не може да прецени, че момичето е ощетено от некадърността на чиновничката и че е в правото си да ѝ направи забележка.

Човекът беше жертва на своето време. Мирогледът на цяла една епоха се съдържаше в неговите ругатни. Бил сред господарите в онази система, но в същото време е станал нейна жертва. Нейната черно-бяла войнстваща агресивност се е просмукала в него, направила го е част от своя механизъм, лишила го е от собствената му личност и от естествената човечност, с която се раждаме. Не, това не беше психическо или старческо заболяване, а непоправима идеологическа увреденост, която продължава да се чувства в правото си да мачка.

Така донякъде си обяснявах недопустимото му поведение, но не можех да си обясня как е живял в семейството, как се е отнасял с близките си. Дали децата му и внуците му са негови копия, по същия начин ли ругаят и се нахвърлят върху хората? Защото всички знаем, че семейството слага най-траен отпечатък върху нашите характери, най-силно от всичко влияе на формирането на нашите личности. Та този човек сигурно е отгледал една дузина подобни на него деформирани, безпардонни, несправедливи, агресивни грубияни! Страшно е като си го помисли човек! Но как иначе да си обясним агресивната грубиянщина, с която се сблъскваме толкова често?

Хората, които неочаквано и неволно попаднахме в периметъра на този човек, онемяхме втрещено, не намерихме начин да му се противопоставим, бяхме като безпомощни пред него. Може би трябваше да бъдем по-остри и непримирими, а не знаехме как.

 Или пък най-добрият начин е да се реагира с пълно безмълвие, за да не се предава заразата.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус” и повестта „Първият рожден ден”. През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. „Адриана“ е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда „Хр. Г. Данов“ за българска художествена литература. През 2019 г. Теодора Димова станал носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът ѝ “Поразените“, който по-късно се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2022 г. „Поразените“ получи новоучредената френска литературна награда „Фрагонар“. През 2023 г. Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св.Климент Охридски”. От 2012 г. е колумнист към Портал Култура. Есеистичните ѝ текстове са събрани в книгите „Четири вида любов“, „Ороци“, „Зове овцете си по име“, „Кръст от пепел“.
Предишна статия„Дон Карлос“ на сцената на Софийската опера
Следваща статияКой е Роджър Балън?

1 коментар

  1. Цитат от текста на г-жа Димова:

    „Зад мен една млада жена първа изгуби търпение и започна да говори в защита на женският пол.“

    Отровната и съсипваща мръсна война не е между половете,(тази война е необходима и гарантира БЪДЕЩЕТО на човечеството),а между силните,благородни и здрави мъже И жени срещу слабоватите,отмъстителни и като цяло болни мъже и жени.
    Трябва да е било през 1987г. или -88г. когато в казармата ме вкараха в ареста по политически причини. Успях да избягам от там в момент когато цепех дърва в двора на ареста,а надзирателя се беше заплеснал нанякъде. Качих се на влака за родният град. Купето беше пълно. Внезапно един старец ме погледна продължително и почна на висок глас да възхвалява…Сталин и как всичко при него било наред,щото имал „твърда ръка“. Завърши с въпрос към мен:“Ти арестант ли си?“ (Кубинките ми бяха без връзки и шинела и кепето без петлици и кокарда. Стареца веднага беше разбрал,че съм беглец от закона.)Тогава неочаквано красивото и младо момиче седнало до него пламенно се застъпи за мен. Каза му,че Сталин е изверг и заради такива като него България потъва.
    Разбира те ли? Ние – красивото и нежно момиче,и аз здравият,изтънчен,но със силни мишци мъж,(смея да твърдя!) – срещу червеният простак с болните комплекси.