0
878

Безпаметникът на Бузлуджа

2 socialism
Кадрите са от изложбата „Бузлуджа – машина на времето“ на арх. Дора Иванова, която се проведе през май в Съюза на архитектите в София.

Бях в един ясен, но студен и ветровит октомврийски ден вътре в чинията. Сред тоталната разруха в централната зала сърпът и чукът продължаваха да блестят на тавана, но не стигаха да осветят тъмните ъгълчета, в които като призрак се таеше една все още премълчавана история. Излязох и вече се бях отдалечил, когато се обърнах да хвърля един последен поглед назад към сивата сграда. По склона нагоре към нея се изкачваха няколко младежи, появили се кой знае откъде в това време. Стъпваха в крачка, целеустремено, както някога го правеха „дръзновените“ – нагоре и напред към светлото бъдеще, а над тях високо в небето блестеше следата на преминаващ самолет, символ на човешкия прогрес. Слънцето, разбира се, светеше ярко. Господ знае как се материализира пред очите ми това забравено вече клише.

AA elevator from outside1
Автор Дора Иванова

Как пък се случи така, че едно течение в модерната западна архитектура, особено популярно у нас в късния соц, се нарича точно брутализъм?! Няма нищо случайно. Макар и наименованието му да идва от оголените и груби бетонни структури, то чудесно подхожда на социално-политическата среда у нас, в която този тип архитектура намери ентусиазирани поддръжници. Този път западната естетика намира радостен прием и чудесно хармонира с комунистическите идеологически цели – внушаване на чувство за солидност, вечност, неразрушимост на установения ред и съвсем не на последно място функционалност, стигаща до презрение към всякаква декорация или фин детайл – нищо, което да зарадва човешкото око. Като казах човек, него го няма. Няма го в тази архитектура. Човекът е ненужен детайл, излишно украшение. Дори нещо повече – целта е тази архитектура да внушава неговата нищожност. Мащабът е нечовешки, подхождащ на големината и важността на Партията, междувременно самоидентифицирала се с митологичната комунистическа идея.

Разбираемо много са грубите бетонни монументи в България. И много разнообразни в степента на своята идеологическа прозрачност. „Създатели на българската държава“ в Шумен е сравнително безобиден, но „Камбаните“ на Людмила са образец на перфидна манипулация – деца, мир, камбанен звън и т.н. Един от тези паметници обаче е съвсем откровен в посланието си – това е Дом-паметникът на партията на връх Бузлуджа. Тук място за съмнения и интерпретации няма – ние сме тежки, големи и сме най-отгоре. Ще управляваме вечно, както и бетонът е неподвластен на времето. Груби и твърди сме като него. Не търсете радост за окото, ние не носим радост. Мерим в едри мащаби, нищо дребно не ни вълнува, включително и мекия, незабележим в основите ни човек. Ясно послание. Името също е важно – дом. В него живее Партията. Но ето че от дом сградата се превърна в саркофаг. Вечен дом. Дотук добре. Но какво стана с паметта – нали е и паметник!

Какво трябва да помним? Вероятно „приживе“ намеренията са били две. Едното е съвсем конкретно – сградата е строена 70-те години на ХХ век и открита през 1981 г. по случай 90-годишнината от Бузлуджанския конгрес, на който е основана Българската социал-демократическа партия. Значи едновременно годишнина от комунистическата история и 1300 години от създаването на България. Съвпадение, използвано да обвърже по един манипулативен начин две несъизмерими категории. Второто намерение е по-абстрактно, но не по-малко важно – да се помни кой командва парада. Да не се забравя Партията.

Какво да помним сега, когато мъртвецът възкръсна? Трябва ли да го помним от предишния му живот или не? Това е сложен въпрос, на който самият жив мъртвец не иска да отговори категорично – има ли той нещо общо със себе си отпреди време или не. Отговорът е според случая. А най-симптоматична за тази болезнена, шизофренна двойственост е съдбата на надписа, който някой беше поставил преди години над затворения вход на сградата. Forget your past. Надписът беше заличен от последователите на червената партия. Можем само да гадаем какво е искал да каже човекът, изписал тази почти хипнотична покана за забвение – иронично подмятане към късата памет на българина или призив за национално помирение и опит за отърсване от тежкото психично бреме, оставила ни историята, чрез формулата „било, каквото било, да продължаваме напред“. Какъвто и да е бил заложеният му смисъл, надписът беше изтрит. Вътре пък се появи контра надпис – Don’t forget your past! Значи ли това, че днешните социалисти държат миналото да се знае и помни? Едва ли. Вече десетилетия минаха от промяната, но истината за половин век тоталитарно комунистическо управление продължава да бъде изопачавана. Връзката с комунистическата история и традиция е признавана половинчато – ние сме горди наследници на онези с патлаците, но с престъпленията им нямаме нищо общо. Или дори още по-шизофренно – да, престъпленията им са ужасни, но извършването им е хубаво дело, било е някак си справедливо.

B elevator kings

Неясното бъдеще на бетонната грамада, възседнала по хайдутски (отново подвеждаща аналогия) билото на Балкана, също е следствие от услужливата памет/безпамет на изповядващите т.нар. лява идея. През 2011 г. Сергей Станишев в многобройни интервюта заявява, че иска паметника и ще стартира дарителска програма за ремонтирането му, само нека държавата го даде на БСП. На 30 септември същата година паметникът е прехвърлен безвъзмездно на партията. Година по-късно не само няма и помен от дарителска кампания, но и партийците все още обсъждат дали да приемат дарението. Какво е формалното положение в момента не е ясно. Един бърз поглед на сайта на БСП показва, че сградата не е сред партийните имоти.

Междувременно има различни идеи какво да се прави с нея. Самите социалисти по някое време казват, че би могло да бъде превърната в космическа обсерватория. Или комуникационен център. Съвсем наскоро една млада архитектка представи идеята си сградата да бъде музей, разказващ историята на България, както и да служи за провеждане на концерти, срещи и др. Преди години пък някой искаше да прави в нея казино. В това последното има някаква перверзна логика – едно казино би било добро олицетворение на хазартната ни история.

Така или иначе, нещо трябва да се стори. Мястото не е избрано случайно. Екстравагантният му силует се забелязва от десетки километри далеч от двете страни на Балкана и дори „конкурира“ монумента на Шипка. Да се бутне е безсмислено. Дори и без него пейзажът вече е увреден от множеството ветрогенератори наоколо. Да се превърне в каквото и да било –  изисква големи вложения. В условията на пазарна икономика това означава, че инвеститорът ще иска да си върне парите, следователно трябва да е нещо доходоносно – например скъп хотел за източни носталгици или западни ексцентрици.

Моето скромно мнение е, че държавата не трябваше да дава сградата на БСП при положение, че тя е построена с парите на всички българи. В този смисъл редно е тя да бъде използвана за нещо общополезно. А какво по-полезно от един истински музей на тоталитаризма с ясна и конкретна цел – не да служи за възхвала на Бай-Тошовото време, а да бъде място, където по категоричен начин да бъде разказано за проваления живот на едно цяло поколение и за всички поражения, които нанесе на България 45-годишното комунистическо управление – от съсипването на цялата държава до опустошителните психологически последици за хората и всеки човек поотделно. И да, едно нещо може да бъде същото като едно време – децата да бъдат водени на екскурзии с автобус дотам, за да научат отрано за лъжата, която убива. Това е паметта, която ще ни направи по-мъдри и добри, а не посланията на диктатора Тодор Живков, поставени в капсула и вградени в основата на сградата.