0
2457

Безполезни строфи

evro

Знам, че тези редове ще бъдат всенародно оплюти, че ще чуя и прочета за себе си най-находчиви обидни определения: от изкуфял старец до бивш агент на разузнаването… Предполагам дори, че ще се намерят хора, които ще прочетат следващите редове до края, и накрая знам, че от това съчинение няма да има никаква полза. Тогава защо искам да се публикува? Просто заради неумиращата нужда от безполезните усилия. Всяка работа е безсмислена с изключение на тази, която върша сега!

Някога Джеръм Селинджър заяви: „Децата ще спасят света”, и побърза да се укрие зад „непристъпни стени”. Тогава си мислех, че неговото пророчеството е осъществимо само при едно условие: „да се откажем от желанието децата ни да приличат на нас, възрастните!” Това ми се струва, слава богу, невъзможно, то означава да се откажем от възпитанието! Поне такова, каквото сме го практикували хилядолетия. Глъхнат великите стихове на Халил Джубран: „Твойте деца не са твои деца!”… „Те идват на света чрез тебе, но не ти принадлежат.” „Ти можеш да дадеш подслон на тялото им, но не и на душата им. Защото тя обитава къщата на утрешния ден, и в нея ти няма да надникнеш дори в мечтите си!” „Опитай се да бъдеш като децата си, но не се опитвай да ги направиш като себе си!” Тези слова са изречени от един ливанец, намерил приют в Щатите, бил е християнин, но се е увличал по исляма. Ако Джубран беше жив днес, американският президент имаше да се двоуми дали да го прогони като потенциален терорист, или да му отреди място в Алеята на славата!

Лошото според мен си остава, че възрастните все повече и повече се мъчат да направят от децата си себеподобие! Всичко, което не сме постигнали в живота си, настоятелно го искаме от тях! Деца – учени, деца – математици, деца – политици, деца – артисти, деца – компонисти, деца спортисти! „Оставете децата да дойдат при мен!” – казва Исус. – Не може! – отговарят родителите – Те имат тренировка! Каква тренировка? Японски бойни изкуства? Кого ще бият? Не се знае – може да се наложи! Ако си спомняте, имало е и деца национал-социалисти!

Хубаво е, когато децата пеят. Хубаво е дори когато пеят фалшиво! Но аз се опасявам, че не е хубаво, когато караме децата ни да се състезават помежду си с пеене. Когато песента от радост за душата се превръща в надпревара, изпитание, в ревност, в сълзи! Музиката не е писта за надбягване, нито тепих, нито ринг! Музиката е велико нещо, от всички изкуства, последна утеха за тъжното човешко съществуване. Когато тя започне да се използва за налагане на една личност над друга, на един човек над друг, на едно невинно дете над друго, тя губи от своето вълшебство и се превръща в средство за самоизтъкване. Това вече носи отровна капчица порочност. Вярно е, че велики композитори, пианисти, цигулари са се състезавали помежду си. Моцарт с Клементи, Хендел със Скарлати, Бах с когото завари… Но най-напред добрият музикант не е синоним на добър човек, а освен това нуждата за препитанието е налагало надарените да слизат на гладиаторската арена. Днес всички музикални конкурси са едновременно духовни събития и бизнес. Мария Жоао Пиреш се обяви против конкурсите, геният Артуро Бенедети Микеланджели се е явил на един единствен конкурс и се е класирал чак осми! Глен Гулд не би си свалил ръкавиците, ако в залата става течение! Баренбойм… и така нататък.

Осмелявам се да мисля, че конкурсите между деца са съмнителни, дори вредни! Те посягат на невинността, носят измамно опиянение от победата, вдъхват надменност. Или пък сълзи на разочарованието, сред които се промъква завистта. А когато конкурсите се подготвят с толкова тържествен крясък, телевизионно внимание, интервюта на участници и преподаватели, когато цялото телевизионно войнство е нащрек, шивачки, гримьори, фризьори, масажори обсаждат горките деца състезатели.

Всяка вечер те са на екрана, по-често дори от Ути Бъчваров, и тогава с очарователното мило дете – настъпва промяна. То разбира, че прожекторите на славата го осветяват, следят, не изпущат! Усеща собственото си значение и важност и започва да се променя: детската непринуденост, очарователната непохватност лека-полека се губят. Някаква велемъдра певица – учителка, обучава детето на сценично поведение, как да ходи по сцената, как да държи ръчичките си до сърцето, как да рисува с пръстче многозначителни криви във въздуха? Шият им тоалети, с които да привличат допълнително внимание, понякога сполучливи, понякога смешни, други според най-модерна мода, която ги оприличава на миниатюрни фльорци!.. Учат ги да произнасят непонятни за тях слова, да изразяват чужди душевни състояния и накрая ги карат да споделят впечатлението си от състезанието. Следват изказвания как всичко било много емоционално, добре структурирано, съпричастно, знаково… Може да се заблуждавам, но ми се струва, че нашето момиченце от Пловдив пееше по-хубаво, когато го чух за първи път, отколкото след като го подготвиха за важния конкурс. Не искам никого да засегна, нито да помръча нечия радост, но за мен Детският конкурс за песни на Евровизия трябва да бъде преустроен. Така, както децата не бива да се оценяват в първите години на училището, така и не бива и да се събират за надпреварва с гласчетата си! Те трябва да се събират от цял свят, за да изпитат целебната радост от песента!

 

Георги Христов Данаилов (1936-2017) e роден в София, потомък на известен свищовски род. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“. Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).
Предишна статияКлимент
Следваща статияПоезията е терапия в условията на цензура