0
1717

Безсмъртието на Енио Мориконе

Мориконе е безсмъртен, защото чак до свършека на времената нотите му ще отекват във всеки от нас, защото киното наистина не умира, когато докосва сюблимното и божественото.

Да се поиска от един композитор да сподели размислите си за Енио Мориконе – и то веднага след кончината му – е изключително трудна задача. Има нещо кощунствено в това начинание. Защото Мориконе е безсмъртен, защото чак до свършека на времената нотите му ще отекват във всеки от нас, защото киното наистина не умира, когато докосва сюблимното и божественото.

И както някои поемат по пътя на свещенството, след като са имали откровение, така и мнозина от посветилите се на музикална кариера в света на аудиовизуалното поемат по стъпките на Италианския учител. Включително и пишещият тези редове.

В колективното въображение, споменем ли за Мориконе, тутакси изниква спомена за легендарния тандем между него и Серджо Леоне. И все пак Мориконе е нещо много повече от мелодичен двойник на режисьора на „Имало едно време на Запад“. Дължим му незабравими партитури за филмите на най-големите: Де Палма, Малик, Пазолини, Бертолучи и редица други. Включително и за филмите на Серджо Леоне.

Серджо Мориконе, Енио Леоне – човек наистина не си дава сметка до каква степен тези две имена се преплитат в царството на филмовата емоция. И дори човек да е атеист, не може да не си мисли за ролята на божествения случай, съвместил толкова отрано стъпките на двамата, насочвайки ги към вечността. Същата ранна среща бележи кариерата и на двама гениални аржентинци – Астор Пиацола и Лало Шифрин – когато те се събират в Американската консерватория във Фонтенбло под ръководството на Надя Буланже. Като приятели, макар и да са конкуренти. При Серджо Леоне и Енио Мориконе е съвсем различно, тук става дума за сливане на таланта, което води до появата на звукови образи.

И всеки път, когато се опитаме да осмислим кинематографичния им път, нотите не остават сами. Затворим ли очи, установяваме, че те са съпътствани от конкретни кадри, свидетелстващи за възможното сливане на сценарийния жест и музикалната тема. Леоне напусна този свят преди 31 години, а Мориконе продължи по пътя си, без никога да се отклонява от принципа на корелацията между смисъла на една сцена и темата, която я илюстрира. И то във времена, когато поредицата за „Марвел“ наложи смъртта на незабравимите мелодии. А тъкмо тук е разликата между композитора, който „озвучава“ това, което е на екрана, и легендата. Темата, мелодията, онова, което завинаги остава запечатано в паметта ни и е свързано с филма, без нищо да е в състояние да ги раздели. Разбира се, има музикални теми, които могат да бъдат изтръгнати от първоизточника си и пренесени към други образи. Такъв например е случаят на „Chi Mai“, великолепната музика за филма „Професионалистът“ с участието на Жан-Пол Белмондо, използвана по-късно за рекламата на известна марка храна за кучета. Рекламата има голям успех, тъкмо защото е ясно, че става дума за музиката към филма на Жорж Лотнер.

Като цяло редки са случаите, когато композиторите стават част от съвместната реализация на една кинотворба. Това са най-вече автори от едно и също поколение, родено почти едновременно с появата на говорящия филм, което също не е случайно. Става дума за Джон Уилямс, Джон Бари, Джери Голдсмит, Лало Шифрин и по-възрастния от тях Бърнард Херман. Във Франция това са Жорж Делрю, Владимир Козма или Морис Жар. Което не означава, че следващите поколения композитори са били лишени от таланта на въплъщението, който преобразува музиката в основен герой в творбата, а просто, че продуцентите или режисьорите не са искали това от тях. За разлика от последния участник в тази съпротива – Джон Уилямс, Енио Мориконе винаги е знаел как да скърши волята на режисьора и на студиата, за да наложи своя почерк върху киноповествованието. Нещо повече, той е бил викан на снимачната площадка, най-вече от Леоне, за да помогне на актьорите и чрез своите ноти да засили емоциите на кинозвездите. Което доказва, отвъд всички рискове, дълбоката връзка между неговата музика и кинематографичния разказ.

Ала рискът винаги е бил неизменна част от начинанията на Мориконе. Той умееше да композира музика, сякаш тя е неотделима част от образа, от свещената работа на режисьора, да придава на композициите си невероятно звучене, да интегрира непознати инструменти, за да извлече от партитурите неподозирани тоналности. И така неговата музика изтъка невероятна връзка между трите най-големи кино-нации – Италия, Америка и Франция.

Защото Енио Мориконе, макар и автор на множество автономни оркестрации, не бе просто един композитор. Той бе част от киното, една от редките фигури, на които Холивуд отреди звезда върху Алеята си на славата, без той да бъде нито звезда от екрана, нито рок гигант.

Бенжамен Сир е композитор, автор на филмова музика и музикален критик. Текстът е публикуван във в. „Фигаро“.

Превод от френски Тони Николов