0
1237

Безсмъртието на копнежа

„Три хиляди години копнеж“

От Лудия Макс, през „Вещиците от Истуик“ (1987) до Бейб и „Весели крачета“ (2006), творческата траектория на австралийския режисьор Джордж Милър е изпълнена с неочаквани обрати. Седем години след гръмотевичния „Пътят на яростта“ бащата на Лудия Макс отново рязко сменя регистъра, за да ни предложи модерен прочит на приказка в стила на „Хиляда и една нощ“.  Абсолютна противоположност на екшън епопеята за Макс Рокатански, „Три хиляди години копнеж“ затваря двете си основни действащи лица в ограничен минималистичен декор, с изобилие от диалози и с действие, на което му отнема известно време да се разгърне, а съвременната реалистична рамка постепенно се оставя да бъде „заразена“ от фантазия, дошла от древни времена… Наистина сме много далеч от постапокалиптичната тетралогия, но ако се вгледаме по-внимателно, ще открием влиянието на все същите основополагащи митове и базовата роля на разказвача, който подхранва колективната памет.

Разказването

като акт, в който писането и тълкуването се осъществяват паралелно и взаимно се подсилват. Или поне така го вижда „Три хиляди години копнеж“, в който Джордж Милър не спира да си задава въпроси за силата на митовете и насочва сюжета към изворите на разказите (от легендите, през свещените текстове до съвременните истории). Главната героиня д-р Алитеа Бини е наратолог от Лондон (или изследовател на изкуството на разказването) и още в началото на филма ни уверява, че в бъдеще науката ще се превърне в отправна точка, каквато митовете представляват днес. Самотна, потопена в работата си и огорчена от любовта, без семейство и истински приятели, тя изпада в противоречие със собствената си философия, когато истински джин излиза от древна бутилка, купена от антикварен магазин в Капалъ чарши, и предлага да ѝ изпълни три желания в замяна на свободата си. Предложението му логично буди притеснения у скептично настроената англичанка, тъй като, според всички поуки, да се оставиш на най-съкровените си желания неизменно има вредни последици…

„Три хиляди години копнеж“

Отсъствието на желания

за изпълнение е израз на удовлетвореност от живота или доказателство за дълбоко разочарование? Има нещо стипчиво постмодерно в начина, по който натрупаното познание на Алитеа (в умиротворено изпълнение на Тилда Суинтън), ѝ дава основание да отхвърли не същността на митичното създание, а неговите действия, с чиито резултати тя многократно се е сблъсквала в разказите, които е проучвала. Изправен срещу нея, с целия опит на своите хилядолетия, безсмъртният джин (във взривоопасното присъствие на Идрис Елба) продължава да се надява, че постигането на заветната му цел е възможно. Двама самотници, вървящи право напред, по път, който не води никъде, или по-скоро води към откриването на други места – това са основните персонажи в една не-приказка за душевната изолация и неконтролируемия стремеж на телата за сближаване, за самоидентификацията и за желанието да се довериш и да се обединиш с някого, дори ако трябва да си го измислиш…

Размяната на местата

е нещо, което ще осъзнаете дълго след края на филма (ако ви е увлякъл). И ето ги Алитеа  и джинът, седнали на леглото в хотелска стая в Истанбул, облечени с еднакви бели халати. На пръв поглед изглеждат като на сутринта след гореща нощ, кулминация и потенциален финал на дългото съблазняване между двама души, обединени от желанието. Но всъщност става дума за начало – на множество изповеди, приказки, тайни и въпроси, но преди всичко на една история, която би могла да обедини останалите и да ги надхвърли. В модерен контекст  Шехерезада и цар Шахриар са си сменили местата – той е молителят, който трябва да спечели благоразположението на „господарката“ (и въпросът отново е на живот и смърт, макар и в по-метафизичен аспект). За да извоюва свободата си, джинът ще ѝ разкаже за цар Соломон и Савската царица, после за интригите в двора на Сюлейман Великолепни, и накрая дори за най-голямото си падение – как се е влюбил в смъртна жена… Ключът не се крие в приказката, а в разказвача. И за да го получим, е необходимо преди всичко да повярваме в споделеното.

„Три хиляди години копнеж“

Науката измества митологията

както философията – приказката. „Три хиляди години копнеж“ е романтично предложение (повече интелектуално, отколкото емоционално) под маската на философски дискурс за природата на света, за нашия подход към живота и човешките взаимоотношения, за непреодолимия ни копнеж по конфликти, за ревността, властта, предателството дори в рамките на едно семейство… Между алегорията и въображението, Джордж Милър философства по темата без зрънце ирония, а Алитеа (от гръцката богиня Алетея, в превод „истинска“) е неговото „разкриване“ (по Хайдегер) или „начинът, по който нещата придобиват смисъл като част от цялостно структурирана, предварително интерпретирана среда на смисъла“.

„Три хиляди години копнеж“ е странен, смел и на моменти объркващ филм, изпълнен с поезия – въздействащ портрет на човешката природа и истински триумф на разказвача на големия екран.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПрез прозореца със счупено стъкло
Следваща статияИзкуството като противодействие