0
1896

Безумие и слава

Откъс от изследването на американския журналист, издадено от „Сиела“ в превод на Любомир Мартинов

В продължение на 75 години Америка и Русия – двете суперсили – се борят за господстваща роля на световната карта. И ако през XX век Америка печели дългата война и известно време изглежда, сякаш триумфът ѝ може да е траен, в началото на XXI век Русия отвръща на удара под ръководството на амбициозния Владимир Путин. А действията му следва да бъдат внимателно проследени.

В изследването си „Безумие и слава“ журналистът и носител на Пулицър Тим Уайнър проследява развитието на десетилетната борба между двете световни суперсили – САЩ и СССР, както и новото прераждане на съветската империя. Политическата война между двете държави започва в края на Втората световна война. Съперничеството се разгаря навсякъде – Африка, Азия, Латинска Америка, Близкия изток, Европа. Воюва се за ресурси, за влияние, за позиции, необходими сега и в бъдеще.

„Безумие и слава“ проследява различните етапи на битката между двете Велики сили – от „посяването на семената на бъдещото противоборство“, през паравоенните мисии през 50-те години на XX век, годините на Студената война, периода на неоспорима американска доминация, който приключва с атентатите от 11 септември, до новото яростно противопоставяне през XXI век – сферата на пропагандата и фалшивите новини се превръща в най-важното бойно поле на планетата.

Шпионаж, саботажи, дипломация и фалшиви новини – всички тези оръжия на политическата война се използват от 1945 г. до наши дни, като успехът далеч по-често е на страната на руснаците. Базирайки се на редица източници, Уайнър показва как новият агресивен подход на Путин довежда до пряко вмешателство в изборите в Америка и до успех на удобен за него президент. Книгата разказва за близкото минало, фокусирайки се върху настоящето и с призив за бъдещето – политическата война може да нанесе огромни поражения без нито един изстрел. И залозите в нея стават все по-големи, а демокрациите – все по-уязвими пред авторитарните врагове.

Тим Уайнър е носител е на най-престижната награда за журналистика Пулицър и на Националната литературна награда на САЩ за книгата „Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ“, издадена и у нас през 2009 г. Като кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ следи дейността на ЦРУ, ФБР и Пентагона във Вашингтон и е военен репортер в Афганистан, Пакистан, Судан и много други държави в продължение на почти 20 години. Преподавател е по история и творческо писане в Принстънския университет и в Колумбийския университет в Ню Йорк.

„Безумие и слава“, Тим Уайнър, превод Любомир Мартинов, издателство „Сиела“, 2022 г.

Глава 9

ПЪРВИТЕ ПАДНАЛИ В БОЯ

В продължение на едно поколение след възхода на „Солидарност“ глобалната сила на Кремъл ерозира като пясъчен замък, обливан от морските вълни. През пролетта на 2007 г. Владимир Путин започва да се бори за обръщане на тенденцията.

На 4 юни тайна телеграма от американското посолство в Естония съобщава за епохално събитие с избождащо очите заглавие: „ПЪРВА­ТА В СВЕТА ВИРТУАЛНА АТАКА СРЕЩУ НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА“. „Естония стана жертва на първите координира­ни кибератаки срещу национална държава и нейната политическа и икономическа инфраструктура“, започва докладът. „От повече от ме­сец правителствени, банкови, медийни и други естонски уебсайтове, сървъри и рутери са подложени на залп от кибератаки… Експерти изтъкват вида и сложността на атаките като доказателство, че в тях е замесено руското правителство.“

Това е шестият път за последното хилядолетие, в който руснаци­те атакуват народа на Естония, чиято столица Талин е на 200 мили от родния град на Путин, който вече не се казва Ленинград, а отново е Санкт Петербург, както го кръщава преди три столетия неговият ос­новател Петър Велики.

Съветското военновременно управление в Естония е белязано от изнасилвания, убийства, военна повинност на мъже и момчета, при­нудени да работят като роби за Червената армия, и масови депорта­ции в Сибир. Една трета от гражданите са убити или изпратени на заточение. След войната Кремъл нарежда стотици хиляди руснаци да колонизират страната и да консолидират контрола на Кремъл. В края на Студената война руснаците са приблизително една трета от насе­лението на Естония и са държава в държавата; те управляват ключови индустрии, организирани престъпни групи и мрежи за пране на пари; те гледат руска телевизия и се социализират с други руснаци. Налага се Клинтън да окаже натиск върху Елцин да изтегли руските въоръ­жени сили от страната. Кремъл се съпротивлява в продължение на месеци, докато Конгресът най-накрая не отпуска 50 милиона долара, за да бъде платено за изтеглянето на войските. Те оставят военен ме­мориал, издигащ се над останките на 12 войници от Червената армия в центъра на Талин – висока шест фута статуя, известна като Бронзовия войник. Последният контингент се отправя на изток през август 1994 г.

„Само какъв ден беше това“, казва Кийт Смит, шарже д’афер в новото американско посолство. „Спомням си как обикалях из града и питах естонците какво им е мнението за ставащото. Мислех, че няма да бъдат на себе си. Всички, от първия до последния, казаха: „Те ще се върнат“.

Естонците намират уникален начин да се освободят от руското икономическо, политическо и социално влияние, след като се присъе­диняват към НАТО през март 2004 г. Те създават работеща де­мокрация в страна, която никога не е била управлявана от собствения си народ. Към 2006 г. вече дават пример на целия свят какво значи свързаност. Естонски софтуерни инженери създават не само „Скайп“; те помагат за изграждане на ново общество, където единствените ри­туали, на които трябва да присъстваш лично и да представиш доку­мент, са брак, развод и когато купуваш имот. Всичко друго е онлайн – правителство, банки, финанси, застраховки, комуникации, радио, телевизия и печатни издания, гласуване на избори. Безжичният интер­нет е силен, постоянен и общодостъпен. Хората започват да наричат родината си е-Естония. Те създават първата страна, за чиято полити­ческа и социална архитектура е използвана интернет инфраструкту­ра. Това е може би технологично най-усъвършенстваната държава на земята.

През април 2007 г. властите в Талин решават да преместят Брон­зовия войник от неговия пиедестал във военно гробище. Естонски патриоти смятат паметника за обида, руски националисти идват в Естония да се съберат около него и той става гореща точка на кон­фронтация. Министърът на външните работи на Русия Сергей Лав­ров нарича решението „отвратително“ и предупреждава, че ще има сериозни последици за Естония. Гневна тълпа руснаци извършва раз­мирици в столицата. В Москва млади хулигани обсаждат естонското посолство и го принуждават да затвори. А след това Путин подема политическа война по начин, който прави силната страна на Естония нейна слабост.

Първата вълна от атаки започва на 27 април; нейните мише­ни включват уебсайтовете на президента, премиера, парламента, външното и правосъдното министерство на Естония. Първоначалният залп е дело на онлайн шайка, която залива със спам и фалшиви новини естонските мрежи по призива на рускоезични чат форуми, където се предлагат софтуерни инструменти за извършване на вандалски прояви в киберпространството. Един хакер публикува подправено писмо от министър-председателя Андрус Ансип на правителствените уебсай­тове, в което се извинява, че е наредил отстраняването на Бронзовия войник. Друг публикува войнствено изявление в обществен форум: „Да сринем шибания естонски нет :)“.

На 30 април кибербунтът прераства във война. Серия от координи­рани атаки от типа „отказ на услуга“ удрят Естония. Множество злов­редни системи наводняват честотните ленти, руски ботнети извършват блицкриг от атаки за отказ на услуга, стотици хиляди компютри са извадени от строя от хакери, действащи под командването на воен­ните и разузнавателни агенции на Кремъл. Яростната атака идва от доставчици на интернет услуги, базирани в 75 страни по света, в това число САЩ, Русия, Канада, Германия, Белгия, Египет, Турция и Ви­етнам. Интензивността ѝ достига 90 мегабита в секунда (5 мегабита в секунда е достатъчно за гледане на онлайн видеа с висока раздели­телна способност на домашен компютър). Докато потокът залива ком­пютърните системи на страната, Естония е извадена от строя. Атаките сриват не само правителствените системи, но и тези, обслужващи бан­ките, бизнесите, телекомуникациите и медиите; естонците не могат да използват банкомати, да си плащат сметките или да гледат новините. Русия води и икономическа война, като орязва доставките на петрол и възпрепятства търговията по суша между двете страни. Според ня­кои изчисления това коства на Естония, страна с 1,3 милиона души население, много над половин милиард долара. „Те на практика са по­ставени на колене заради тези атаки“, казва Хауърд Шмид, който е съветник по киберсигурността на Белия дом, а след това директор по сигурността в „Майкрософт“.

Връхната точка на Първата мрежова война е на 9 май 2007 г., когато Русия чества годишнината от края на Втората световна война. На този ден, след като прави преглед на войските на парада с участи­ето на 7000 руски военни на Червения площад, Путин почти заявява публична подкрепа за атаките: „Тези, които се опитват днес да… опо­рочат мемориали на военни герои“, са вандали, искащи да „всяват раз­кол и недоверие между държавите и народите“. Уроците, които Съединените щати и НАТО научават от тази кибервойна, са ярки, ма­кар и не веднага осъзнати. „Има потенциал за много по-деструктивни способности“, казва заместник-министърът на отбраната Уилям Лин. „Историята ще ви каже, че някой ще ги доведе до крайност.“ Най-големият урок е следният: „Това, което те могат да направят на нас, ние не можем да го направим на тях“, казва Томас Хендрик Ил­вес, президент на Естония от 2006 до 2016 г. „Либерални­те демокрации със свободна преса и свободни и честни избори са в асиметрично неизгодно положение… Инструментите на тяхното де­мократично и свободно слово могат да бъдат използвани срещу тях.“

Това, което Русия научава от атаката, надгражда идеите от нача­лото на дългото управление на Путин. Преди Естония ударите на по­литическата война на Русия през XXI в. са отбранителни, както подо­бава на страна, чиито най-дълбоки исторически спомени са нашестви­ята на Наполеон и Хитлер и чийто лидер възприема насърчаването на демокрацията в Русия от страна на Америка през годините на Елцин като коварна подривна дейност. Първата „Доктрина на информацион­ната сигурност“, която Русия одобрява по времето на Путин, изтъква нуждата от „противодействие на пропагандистката информация и психологическите операции от потенциален враг“. Заплахата е широко дефинирана като „духовна“, особено когато идва от „мас­медиите, използвани от чуждестранни специални служби“ за разпро­странение на дезинформация и за подкопаване на руската държава.

След Естония пенсионираният генерал Иван Воробьов, бивш ми­нистър на отбраната, 85-годишен уважаван деец на руската военна те­ория, чиито трудове са четени масово от политическите елити, пише, че е време да се тръгне на глобална офанзива. Той очертава шокова доктрина от три части: заблуждаване на врага, проникване в главата му за изкривяване на мисленето му и атакуване на компютрите му за дезориентиране или осуетяване на способностите му да командва. Во­робьов не говори само за въоръжените сили, но и за външната полити­ка и геополитиката: казва, че Русия се нуждае преди всичко да управ­лява възприятията на чуждестранните лидери и на народите, които те управляват. Подобно на своя духовен предшественик, Клаузевиц, той вижда изцяло политиката като война, а войната – като продължение на политиката с други средства.

Путин казва на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., че Съединените щати искат да създадат „свят, в който има един господар, един суверен“. Те неуморно проповядват демо­крация на Русия и останалата част на света, „но по някаква причина тези, които ни поучават, сами не искат да се научат“. Той продължава: „Днес ставаме свидетели на почти невъзпрепятствана свръхупотреба на сила – военна сила – в международните отношения, сила, която хвърля света в пропастта на постоянните конфликти… САЩ прекра­чиха националните си граници по всякакъв начин. Това е видимо в икономическите, политическите, културните и образователните по­литики, които налагат на други страни. Е, кому харесва това? Кой е доволен от това?“.

През април 2008 г. НАТО се събира в Букурещ и алиансът обявя­ва, че е отворен към приемането на Грузия и Украйна в бъдеще – ход, който Буш напълно подкрепя. Путин е бесен. Тези страни са жизне­новажни бивши съветски републики и имат стратегическа и духовна стойност за милиони руснаци. Грузия е родното място на Сталин, а нейните черноморски курорти са средище на богаташи; на юг от нея са Турция, Сирия и Ирак. Още по-важно е, че корените на Руската империя се намират в Украйна от повече от хиляда години. Когато руснаците я контролират, те са суперсила, но Русия без Украйна е просто една обикновена страна. Републиката е житницата на Съвет­ския съюз, Одеса – нейното голямо търговско пристанище; сега това е най-голямата страна в Европа, макар и една от най-бедните.

„Да се направи опит за вкарване на Грузия и Украйна в НАТО бе действително отвъд възможностите ни“, пише шест години по-късно новият министър на отбраната на Буш, Боб Гейтс. „Дали евро­пейците, или пък още по-малко американците са склонни да изпра­тят синовете и дъщерите си да бранят Украйна или Грузия? Надали. Така че разширяването на НАТО бе политически акт, а не внимателно обмислен военен ангажимент, което подкопава предназначението на алианса и безразсъдно игнорира това, което руснаците смятат за свои жизненоважни национални интереси.“ Гейтс има добра представа как ще отговори Путин. Той също поглежда в очите на Путин. Казва, че е видял хладнокръвен убиец, мъж, преследван от спомена за една из­губена империя, изгубена слава и изгубена власт.

По никакъв начин Путин няма да позволи на тези две страни да се съюзят със Запада. Той ще промени цветовете на техните революции. „НАТО е създадена в момент, когато двата блока са в конфронтация помежду си“, казва Путин пред репортери в Букурещ, където НАТО позволява на Русия да участва като външен наблюдател. „Нека не задълбаваме кои са били добрите по онова време. Но е очевидно, че днес няма Съветски съюз, няма Източен блок и няма Варшавски договор.“

Путин продължава: „Изтеглихме войските си, които бяха разположени в Източна Европа, и изтеглихме почти всички големи и тежки оръжия от евро­пейската част на Русия. И какво стана? База в Румъния, където сме сега, една в България, американска зона за противоракетна отбрана в Полша и Чехия. Всичко това означава придвижване на военна инфра­структура към границите ни. Нека говорим за това директно, честно, прямо и със свалени на масата карти“.

Той започва да разкрива картите си. Задвижва плановете за нападение срещу Грузия дни след като на­пуска Букурещ. Още от самото начало има две цели: да изпробва спо­собностите на Русия за информационна война и да предизвика контра­революция в Грузия, която да спре разширяването на НАТО веднъж и завинаги. Тази пролет и през лятото Ар Ти и други руски медии пред­ставят президента на Грузия Саакашвили като откачен войнолюбец и подставено лице на Америка. Путин разполага спецназ, руски военни за специални операции, уж като миротворци в отдавна оспорваните грузински анклави Абхазия и Южна Осетия, където предаността към Русия и съпротивата срещу Саакашвили са силни. Той подписва укази за установяване на политически и икономически връзки с тези сепа­ратистки региони, сякаш че са независими държави и Кремъл издава руски паспорти на техните жители.

Неговите телевизионни говорители и интернет тролове бият ба­рабаните на войната, като твърдят, че Москва трябва да се намеси, за да предотврати неминуемо клане. Постоянно пеят песента, че НАТО, под ръководството на САЩ, е истинският агресор в Грузия, защото въоръжава и обучава войските на Саакашвили. Следователно Русия е принудена да защити невинния народ, борещ се с могъщ враг, под­крепян от империалистическия Запад. Путин започва военни маневри на намиращ се наблизо руски терен. Той изпраща военни самолети на хиляда мили южно от Москва, които навлизат във въздушното про­странство на Грузия, за да изкарат от нерви правителството. И преди да направи своя ход, изпраща 50 подбрани руски репортери, чиято преданост към Кремъл е неоспорима.

На 29 юли 2008 г. паравоенните сили в Южна Осетия започват да обстрелват грузински села. В нощта на 7 август правителството изпада в паника. Грузинските въоръжени сили започват артилерийски обстрел по провинциалната столица на анклава. А след това руснаци­те нанасят своя удар след полунощ. Танковете на Путин поемат на юг и извършват първото руско военно нашествие в суверенна държава от близо 30 години, след Афганистан през 1979 г., Чехословакия през 1968 г. и Унгария през 1956 г. Историята съвсем за кратко се появява по първите страници и след това изчезва – поредната не осо­бено значима трагедия на място, което малцина американци могат да намерят на картата. Но това е вододел в историята на войните.

Грузия е поразена от масивна координирана кибератака в първи­те минути на войната. Тя незабавно удря 54 уебсайта в столицата Тбилиси, заличавайки новини и информация. За няколко часа една трета от компютърните мрежи в страната са изкарани от строя, в това число официалните сайтове на Саакашвили, неговото правител­ство, министерствата на отбраната и външните работи. Руснаците се втурват в информационния вакуум с ужасяващи истории за военни престъпления, извършени от грузинските войници в Южна Осетия – убийства на бременни жени и деца, довършване на ранени с байо­нети, клане на невинни. Руските телевизии раздуват действителните бройки на загиналите цивилни и бежанците от Южна Осетия с хи­ляди.

„Путин обвинява Грузия в геноцид“, гласят заглавията в Ар Ти на втория ден от войната. Той долита от Олимпиадата в Пекин до границата на военната зона, за да проведе инсцениран разговор в телевизионен ефир с две жени, които играят ролята на тероризирани бежанки:
Първа жена: Изгориха момичетата ни още докато бяха живи!
Путин: Живи?
Първа жена: Да, млади момичета! Отведоха ги като добитък в една къща и ги изгориха…
Втора жена: Намушкаха с нож бебе, беше на годинка и половина. Намушкаха го в едно мазе…
Путин: Дори не мога да слушам това.
Втора жена: Стара жена с две малки деца – те бягаха и ги прегази танк.
Путин: Тези трябва да са луди. Това е геноцид.

Правителствата по света намират тези информации за толкова смущаващи, че започват да изпитват съмнение дали е разумно да се оказва дипломатическа подкрепа за Грузия. Правозащитни организа­ции започват да разследват сведенията за безмилостни зверства. Това са фалшиви новини, но отнема време да се докаже тяхната неверност и докато експертите по проверка на факти опитват да опровергаят една история, Кремъл пуска нови две. Русия доказва, че може да из­ползва телевизията и интернета като оръжия, като бълва дезинфор­мация и като демонизира. Тя цели, по думите на един анализатор, „да отхвърли критиката, да изкриви фактите, да отклони вниманието от главния проблем и да смае аудиторията“. Войната на Русия в Грузия възражда един стар виц сред блогърите в Москва. Хитлер се връща от отвъдното и отива на годишния парад по случай Деня на победата на 9 май на руски танкове и ракети. Тънка усмивка се очертава на уст­ните му. Руски генерал се навежда към него и казва: „Обзалагам се, че ако имахте тези оръжия, нямаше да загубите войната“. Найн, казва Хитлер: „Просто си мислех, че ако имах вестник като „Правда“, никой нямаше никога да разбере какво съм сторил!“.

През XX в., когато Кремъл нахлува в суверенна държава, За­падът реагира с ужас и възмущение. Сега има израз на загриженост, последван от мълчание. Военната кампания приключва за пет дни и макар и руската армия да не се отличава в битка, нейните войници разцепват Грузия на две, като превземат магистралата, свързваща из­точната със западната част на страната. До ден днешен руските сили окупират една пета от страната, двеста хиляди души, прогонени от домовете си, така и не се завръщат, а Грузия остава ранена държава със замразен конфликт, разединена и изолирана. Целта на Путин не е завоевание. Тя е да покаже на света, че той може да приложи ответна сила срещу Запада, да възпре разпространението на неговата власт и да контролира неговите възприятия.

Информационната война е по-важна от същинската. Путин дава ново значение на старата поговорка, че първата жертва на войната е истината. Истината сега е основният неприятел. Путин предприема „нова форма на водене на война“, в която основният фронт е човеш­кият ум, заключава десетилетие по-късно пространно изследване на Института за модерна война в Уест Пойнт. Използвайки дезин­формация и заблуда, „Русия осигури време и пространство да оформи световния наратив в критичните първи дни на конфликта“. Изследва­нето на Уест Пойнт вижда четири основни елемента на руската ин­формационна война, демонстрирани в Грузия и след това: „Първо и най-безобидно, тя цели да изкриви колкото може повече обикновени­те новини; второ, настройва населението с фалшива информация, за да подготви бойното поле; трето, използва дезинформация или създа­ва достатъчно двойственост, за да обърка хората на бойното поле; и четвърто – сипе откровени лъжи“. Всеобхватната руска стратегия е „да наруши доверието в институциите по света“. Както пише Михаил Зигар, бившият главен редактор на телевизия „Дожд“, единствения не­зависим руски национален телевизионен канал: „Руската телевизия не внушава, че руските лидери са по-добри или по-малко корумпирани, или пък по-честни и справедливи от западните лидери. По-скоро тя казва, че всичко навсякъде е едно и също. Всички световни политици са корумпирани… Всички избори са фалшифицирани. Демокрацията не съществува никъде, така че откажете се“.

Американците не влагат много размисли в малка война в далечна земя, когато новините за нея проблясват на екраните им това лято. Съединените щати се олюляват на ръба на катастрофална рецесия, предизвикана от измама и алчност, а сенаторите Барак Хусейн Обама и Джон Маккейн се съревновават на президентски избори. Останала­та част от света изглежда незначителна в сравнение със спасяването на американската икономика от катастрофа. Но Обама гледа отвъд границите на Съединените щати по начин, който приковава внимани­ето на света. Четиридесет и седем годишният сенатор първи мандат с много неудобно име печели номинацията през юни, като побеждава ка­тегорично Хилари Клинтън на първичните избори. През юли 2008 г., преди конгреса на Демократическата партия, той заминава за Афгани­стан, Кувейт, Ирак, Израел, Западния бряг, Великобритания, Франция и Германия. По времето, когато пристига в Берлин, за да говори пред множество от 200 000 души, събрали се при Колоната на победата в централния градски парк „Тиргартен“, той вече е кандидат за вакант­ния пост на лидер на свободния свят.

Той напомня за Берлинския въздушен мост от 1948 г., когато аме­рикански самолети с храна пробиват съветската блокада на разделе­ния и отчаян град: „В най-тъмните часове хората в Берлин запазиха пламъка на на­деждата да гори… Стотици хиляди берлинчани дойдоха тук в „Тир­гартен“ и чуха кмета на Берлин да моли… „Народи на света, поглед­нете към Берлин!“. Народи на света, погледнете към Берлин! Погледнете към Берлин, където германци и американци се научи­ха да работят заедно и да си имат доверие по-малко от три години след като бяха противници на бойното поле. Погледнете към Берлин, където решимостта на един народ се срещна с щедростта на плана „Маршал“ и създаде германско чудо; където победата над тиранията доведе до възхода на НАТО, най-великия алианс, създаван някога, за да брани нашата обща сигур­ност… Когато вие, германският народ, съборихте стената – стена, която разделяше Изтока и Запада; свободата и тиранията; страха и надежда­та, – паднаха и стените по целия свят… Народе на Берлин – народе на света, – това е нашият момент. Това е нашето време… Ние сме наследници на борба за свобода. Ние сме народ на невероятна надежда. С поглед към бъдещето, с решител­ност в нашите сърца, нека си спомним тази история, нека изпълним съдбата си и да претворим света отново“…