1
9467

Безценен путинистки подарък

Десетина дни преди Рождество групата „Катехон“ с водещ редактор бившия депутат от гражданската квота на БСП проф. Иво Христов сподоби българската читающа публика с обемист том (около 700 страници), луксозно издаден в голям формат и с дебели корици под заглавие „Четвъртият път. Въведение в четвъртата политическа теория“. Негов автор е вождът на руското неоевразийство Александър Дугин. И друг път съм писал за този про-путински „архиконсерватор“, на когото в Русия е разрешено да изрича „в прав текст“ онова, което официалните власти и идеолози на Путиновото „господарство“ никога не биха казали открито. Разрешено му е, защото е стилизиран като своеобразен идеологически „юродивец“, с когото властта уж „няма нищо общо“.

И политическото „юродство“ на Дугин действително е факт. Така наречената от самия него „четвърта политическа теория“ ни е представена във въпросния том като ни повече, ни по-малко глобалната политическа идеология, която през ХХІ в. ще трябва да замени господствалите през ХХ в. (и имащи корените си още в епохата на Просвещението) три идеологии – либерализмът, комунизмът и фашизмът. Самата грандоманска претенция на Дугин да се нареди в началото на нашия век след Джон Ст. Мил, Маркс, Енгелс, Мусолини и Хитлер е разбира се „юродство“, което няма смисъл да бъде коментирано. По-важното е, че на Дугин е позволено да бъде абсолютно откровен враг на най-базисните и неоспорвани практически от никого черти на съвременната цивилизация. Защото за него и комунизмът и фашизмът са политически флуктуации именно на либерализма и ако въобще са (били) зло, то е не за друго, а понеже са основани именно върху… либерализма. В края на ХХ в. те са напълно отминали, защото, според Дугин, в края на краищата са били погълнати от оригиналния – от самия – либерализъм, който е далеч по-страшно зло от тях. Той – казва ни руският „архиконсерватор“ – е даже абсолютното зло, което – както направо пише той – „в средносрочна перспектива, а може би и дори по-скоро, отколкото си мислим, ще ни изправи пред гибел“. Ето защо „четвъртата идеология“, създадена от него, пак съвсем откровено, е идеология на глобалната война с либералната демокрация, чийто авангард, разбира се е съдено да бъде Путинова Русия.

Кои са основните форми на „абсолютното зло“, с което ще воюва „четвъртата политическа теория“? На стр. 629 от корпулентния том Дугин ни ги изрежда – чуйте ги: „Индивидуализмът, абсолютизацията на пазара, парламентарната демокрация, гражданското общество, правата на човека“ (акцентът е мой, К. Я.). Те са – казва ни той – форми на „пределната деградация и израждане на човечеството“. А доколкото господар и разпространител из целия свят на тези „пределни форми на деградация и израждане“ след края на Студената война са САЩ, то – „борбата със САЩ в днешния им вид е категоричен императив на човечеството. САЩ са Картаген, Картаген е абсолютното зло. Картаген трябва да бъде разрушен“.

Всъщност, въпреки безпрецедентно дръзките думи (все пак много малко хора биха си позволили да заявят открито, че „парламентарната демокрация, гражданското общество и правата на човека“ са „форма на пределна деградация“), Александър Дугин съвсем не е оригинален в изходните си философски предпоставки. Един негов предходник от началото-средата на ХХ в. – Иван Илин (емигрант антиболшевик, но превърнал се в горещ поддръжник на фашизма и нацизма) определя като пусков механизъм на цялото световно зло през Новото време т. нар. „атомизация на човека“. А под тази „атомизация“ той мисли постепенното еманципиране на личността от различните (и дотогава съдбовни) нейни „принадлежения“ – отначало на съсловието, след това на държавата, след това на половата роля и т. н. Вместо като постепенно о-лично-стяване Иван Илин характеризира всички тези процеси като „пагубна индивидуализация“, разрушаване на обществените „молекули“ и разпръсването им в пост-човешки „атоми“. В тази същата парадигма разсъждава и Дугин, поради което разбира се „парламентарната демокрация“ (вместо различните форми на автокрация) представлява за него деградационен феномен, „правата на човека“ (вместо съдбовната му съсловно-родова, народностна, полова и т. н. принадлежност) представляват пагубна индивидуализация и „разчовечаване“.

И ето: спасителната мисия, с която се е натоварила „четвъртата идеология“, ако я представим в резюме (за да не си правим труда да изчитаме всичките 700 страници на въпросния  том), е следната: завръщане (или по-точно – натикване) на „разчовечения“ от либерализма и САЩ човек в неговите съдбовни „принадлежения“: на мъжете и жените в техните традиционни „джендър-роли“ (Дугин знае какво означава „джендър“), на „либералните“ руснаци, французи, англичани, българи и каквито и да са – в тяхната „рускост“, „френскост“, „английскост“, „българскост“ (по нашему „българщина“). Разбира се, за да се случи това „завръщане“ (натикване) в „принадлежността“ на личностите, държавното устройство трябва да престане да се определя от „гражданското общество“, т. е. да бъде „парламентарна демокрация“ и да се завърне към различните форми на автокрацията, спрямо която нейните поданици нямат свободата „атомарно“ да определят каквото и да било.

Това обаче не е достатъчно, защото – и ето тук е оригиналният принос на Дугин – днес никоя отделно взета „национална държава“, дори да е автокрация, не е в състояние да противостои на „глобалния Картаген“, който разчовечава човека в планетарен мащаб, изнасяйки „абсолютното зло“ на либерализма. За да противостоят на „американската болест“, националните държави трябва от своя страна да се „завърнат“ в… империите (Дугин не се стеснява да употреби понятието „райховете“) – да за-принадлежат на спасяващите ги от „Картаген“ империи. Само под шапката на империи националните автокрации биха могли да „завърнат“ атомизираните си народи към народностните им „молекули“, а в тези народностни молекули да „завърнат“ членовете им към съсловната им принадлежност. Дугин направо дели членовете на различните народи на манталитетни „господари“ („кшатрии“) и манталитетни „роби“. И ето: за да се изградят наново спасителните империи, трябва да се посочат накрай и техните „суверени“. Първият и предопределен за суверен на антагонистичната на САЩ империя, разбира се е Русия. Тук Дугин интегрира предходната си „евразийска идея“ във вече глобалната си „четвърта политическа теория“ и ни очертава границите на новата руска империя, която трябва да събере било „националните държави“ от бившето съветско пространство, било обаче и държавите от цялата Хънтингтънова „славяно-православна цивилизация“. Своя „империя“ трябва да консолидират и Китай, и Иран, като с тях Руската трябва да се постарае да създаде близки (по антилиберализма си) съюзни контакти, и даже – макар това никак да не му се вярва – и „Европа, обърнала се срещу САЩ“.

Антиглобалисти от всички страни, обединявайте се – е следователно едното от „фундаменталните“ положения на „четвъртата политическа теория“ на Дугин и то я сродява с „втората“, т. е. с марксизма и комунизма. Да създадем антилиберален „райх“, ликвидиращ „индивидуализма, пазара, парламентарната демокрация, гражданското общество и правата на човека“ – това пък е второто, което я сродява с „третата“ политическа теория – с фашизма. Изобщо, въпреки грандоманската претенция да е „четвърта глобална политическа теория“ след трите, господствали през ХХ в., теорията на Дугин, любезно подарена на българския читател от проф. Иво Христов, най-кратко би могла да се определи като „диалектичен“ синтез между… Маркс и Хитлер.

За философско-метафизическите раздели в книгата („Новата антропология и Ангелополисът“ и „Реверсивното време“) мога да кажа само едно – те следва да представляват интерес най-вече за психиатрите. Съвсем не за психиатрите обаче, а по-скоро за нашите контраразузнавателни служби би следвало да представляват интерес определени страници от заключителния манифест на Дугин, доверяващ ни с какви „революционни“ средства трябва да си служи „четвъртата политическа теория“ в борбата си с „разчовечаващия либерализъм“ в световен мащаб. Ще приведа тук един по-обширен цитат за тези „средства“ и ще помоля да го прочетете внимателно:

След като се усвоят мрежовите стратегии, може да се води пълноценна и динамична кибервойна с глобалната олигархия, като се включат вирусологията, революционният тролинг, флеймърството, флудинг, спаминг и използване на ботове, виртуали и socket puppet стратегии. В това отношение антиамериканският фронт на гло­балния контраелит се нуждае както от класически военни инструктори и вете­рани от горещите конфликти, така и от отряд хакери, програмисти, системни администратори или от самостоятелни дейци на глобалната мрежова съпро­тива. Оттук нататък в бойно поле се превръща цялата реалност – както раз­положената офлайн, така и отнасящата се към зоните на виртуалността. Ние трябва да бъдем готови да водим тотална и глобална война, като разпростра­няваме зоната на водене на бойните действия на всички съществуващи нива – от битовото поведение, стила на живот, модата, работата и свободното време до идеологията, информационните потоци, технологиите, мрежовите и вир­туалните светове. Трябва да се стремим да причиним максимален ущърб на глобалната олигархия, на интересите на САЩ и на страните от НАТО на всич­ки достъпни нива – лично, военно, икономическо, културно, информационно, мрежово, кибернетично и т.н. Врагът трябва да бъде атакуван и фронтално, и в гръб. Във всяка точка, където избухва съпротива по отношение на глобализма, на американската експанзия или на доминацията на глобалната олигархия, трябва да се концентрират усилията на планетарния антиамерикански фронт, като на въстаналите се оказва подкрепа, информационно обслужване, военна помощ, като се провеждат всички видове акции, насочени към причиняване на максимален ущърб за глобалната олигархия – морален, физически, информа­ционен, имиджов, идеологически, материален, икономически и т.н. Световният революционен контраелит трябва да действа с всякакви ме­тоди, в зависимост от ситуацията. Във военни условия – с военни, в мирни – както дойде… В тази ситуация за нас вече няма за­кон, няма преграда, няма морални постановки и поведенчески норми. За тези неща ще си говорим едва след унищожаването на непотребната клика гло­бални олигарси и техните интернационални наемници. Затова в борбата със системата всички средства са добри.

Да, всичко е ясно. Благодарим на „Катехон“ за коледния подарък!

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияСветлата страна на споделената самота
Следваща статияНовият новговор

1 коментар

  1. ideology for dumbles. Тук атаката на просвещението / либерализма не е от ляво или от дясно. То е от долу. От към феодалното. Истинска идиотщина от Третия Сарай. Ч Н Г . Дано бъдем далече управленски и ментално от Кремлин .