0
1038

Без гравитация

kinopoisk.ru

„Гравитация” на Алфонсо Куарон няма нито тематичната значимост на класиката на Кубрик, нито философската дълбочина на един „Соларис”.

В Америка често се правят филми, за да може някой актьор да бъде номиниран за Оскар. Но все пак Сандра Бълок?! Ще почакаме, ще видим.

„Гравитация” бил незабравимо сетивно преживяване, един от най-добрите американски филми за 2013 г. Оригиналната му драматургия се сравнява с тази на „Генезис” на Кристофър Нолан, определят го като изцяло авторски филм и блокбастър, който пренебрегва комерсиалните изисквания… Дали става дума за същия филм?! Защото „Гравитация” на Алфонсо Куарон е най-скучната научна фантастика, която съм гледала през последните години, абсолютно предвидима драматургично, експлоатираща за пореден път идеята за човешкото оцеляване при екстремални природни (в случая космически) условия. И актьорите се оказват някак си без значение, защото единият е предимно глас зад кадър, а другият е доста неудачно избран, с оглед на амплоато му.

По време на експедиция на космическа совалка в околоземна орбита, медицински инженер (Сандра Бълок) и опитен астронавт (Джордж Клуни) се оказват буквално бомбардирани от късове унищожен руски спътник. Връзката със Земята е прекъсната, совалката им е разрушена и двамата се озовават абсолютно сами в открития Космос, оставени единствено на собствения си опит и изобретателност… Да, би могло да се превърне в добър материал за поетична импресия, наситена с психологизъм, сблъсък на характерите и неочаквани обрати във фабулата. „Гравитация” обаче е само първото. Блестяща визуална импресия на тема „изгубени в Космоса”. Зрелищната страна на филма е безспорна. Останалото явно е въпрос на очакване, изгледани филми и придирчивост на интелектуалното възприятие.

Поетичността на филма са корени в необятността на пространството, красотата на кадрите и отличната операторска работа. Да, въздействащо е, независимо дали ще ви уплаши с безнадеждността си, или ще ви възторгне с неуправляемостта си. Но едва ли е първият филм, който разчита в двигател на действието да се превърнат стихии, неподвластни на човешкия контрол. И по какво се различава от историята на алпинист, застигнат от лавина под някой 8-хилядник например (като изключим нивото на гравитацията)? Проблемът е, че останалото, което би трябвало да превърне импресията в драма, е запълнено предимно с шеги, философски разсъждения за сложността и простотата на живота и шаблонно нахвърлени персонажи. Дългите кадри са визуално въздействащи и сюжетно отегчителни…

„Гравитация” бил метафора за сблъсъка на човека с живота и посланието му било как трябва да се бориш с него, за да оцелееш. Ясно. Твърде ясно. Дали някой зрител ще се усъмни в изхода от това свръхчовешко завръщане към Земята? Блазе му! Значи все още има какво да го изненада в тъмнината на киносалона. Дори когато става дума за американски блокбастър, следващ прилежно (почти като в ръководство за управление на космически кораб, пък било то и на китайски) перипетиите на интригата и предписанията на съспенса. Не отричам, че филмът може да те накара да се замислиш, но дали ако го направиш по време на самата прожекция, това не е най-добрият индикатор, че случващото се на екрана е престанало да те „държи за гърлото”?

Сред суперлативите, които валят отвсякъде е и квалификацията „истинско 3D преживяване”: зрителят се чувствал изгубен в Космоса и почти физически усещал липсата на кислород на персонажите… Добре де, ама това достатъчно ли, за да говорим за киноизкуство? Или става дума за симулакрум от нов вид, където сетивното преживяване заменя възможността за интелектуална наслада?

Дали ослепителната красота, безграничната свобода и заплашителната тишина на Космоса са основателна предпоставка за създаването на игрален филм? Не и при нулева драматургична гравитация. Как се прави добър космически трилър? Труден въпрос, но екстремната самота и медитациите върху живота не са достатъчни. От Алфонсо Куарон би могло да се очаква повече.

Мексиканският режисьор има доста неравна филмография и онези, които го обявяват за неоспорим филмов капацитет, трябва да са малко късогледи. „Големите надежди” беше твърде „глазиран”. „И твоята майка също” обаче, се оказа вдъхновяващ филм, заел ключово място в историята на мексиканското кино. После третият „Хари Потър” комбинира (не много успешно) комерсиален проект и мрачно авторско присъствие, а през 2006 „Децата на хората” беше чудесна антиутопия със сериозно послание и добър потенциал за филмово зрелище. И ето че следващият му проект пренесе научно-фантастичните интереси на режисьора от катастрофичното бъдеще с алюзии за съвременност в космическото настояще…

Сравняват филма с „2001: Една одисея в космоса”, но „Гравитация” няма нито тематичната значимост на класиката на Кубрик, нито философската дълбочина на един „Соларис” например. И определено не е нова стъпка в развитието на кинофантастиката, освен ако не се имат предвид главозамайващите панорами и болезненият крясък на самотата. А дали пък отсъствието на Сандра Бълок би могло да промени нещата?